Народната вяра приписва на водата магически сили – тя пречиства и предпазва, помни и може да сбъдва желания, носи здраве и плодородие. Водата участва в множество обредни и лечителски практики, а имената, с които я нарича народът ни, говорят за различните й качества и сили – „мълчана”, „кадена”, „жива”, „цветна”...
(„Воденицата”, 1972 г., Златю Бояджиев)
Мълчаната вода
Голяма сила има „мълчаната” вода, донесена преди изгрев слънце от младо момиче в сватбени дрехи или от млада булка. Налива се от три източника при пълно мълчание. С такава вода посрещат невестата в новия й дом. Мълчаната вода има голяма роля и в гадателските практики на Еньовден, Гергьовден и Васильовден. В съда с „мълчана” вода момите поставяли своите китки. Още докато приготвяли цветята и ги увивали с червен конец, девойките пеели специални песни и мълчаливо си пожелавали добър избраник, предстояща женитба и пр. Оставяли съда под трендафил, „на звездите” (т.е. под звездното небе). А на сутринта някоя от тях изваждала една по една китките, изричайки кратки словесни формули-предсказания, а останалите момичета припявали. Очаквали „мълчаната” вода не само да предвиди бъдещето, но и да сбъдне желанията им. С такава вода, но с накиснати през нощта билки и цветя, някога замесвали обредните хлябове. Наричали я „цветна”.
Пред „мълчана” вода заставали и по-възрастните представители на общността. Подобен обичай извършвали в нощта срещу Богоявление или Водици, както народът ни нарича празника. В полунощ семейството се събирало около „мълчаната” вода. Всеки се измивал с нея и изричал най-силното си желание, завършвайки с възклицанието: „Да бъде!”. Така водата се превръщала в „наречена”. С част от нея жените замесвали хляб, който след това разпределяли между участниците в ритуала.
Кръстената вода
В много народни обичаи и до днес се използва „кръстена” или „кръстосана” вода, както в някои райони наричат светената вода. Тя има пречистваща и предпазваща сила, особено когато е осветена от свещеник на Богоявление. На големи празници с нея ритуално се окъпват младоженци, моми и момци, както и хора с важни функции в общността – водача на коледарите, бабата-акушерка и т.н. По малко светена вода се добавя и при ежедневното къпане на новороденото до четиридесетия ден. От тази вода жените наливали в малки метални съдове, за да пази и помага на съпрузите и синовете им, когато те тръгвали на дълъг път. Със светена вода се лекуват болни, пречистват се прегрешения.
Живата вода
Може би най-мистична, но и с най-голяма сила е „живата” вода. Според народните песни, приказки и легенди тя дори съживява мъртви. Който се измие или пие от нея, оздравява от всякакви болести. Ако е млад – не остарява. Ако е стар – се подмладява. Тази вода се намира далече, „на край свят” – там, където живее Слънцето, добрите, но и лошите митични същества. В „живата” вода Слънцето се окъпва през нощта на Еньовден. Окъпано и подмладено, то тръгва по своя път към зимата.
„Живата” вода се намира между две скали, които всъщност са живи планини – могат да се местят, когато си поискат. Между живите планини има пропаст. На дъното на тази пропаст извира „живата” вода. Човек много трудно може да се промъкне там, защото скалите я пазят. Ако някой поиска да влезе, те се прихлупват бързо и затварят прохода към водата. Почти сигурно е, че човекът, поискал да премине оттам, ще загине. Мястото се пази в тайна. Според легендите, само Магда самовила знае къде е. Само тя може да влезе вътре и да гребне от водата, без да пострада. Магда самовила е посестрима на билярките – така се наричат жените, които познават тайните свойства на билките, могат да лекуват и да правят магии със самовилските треви. Веднъж Магда възкресила убит юнак като го поляла с тая жива вода – разказва преданието. Имало и юнаци, които със своите хвъркати коне успявали да се спуснат в пропастта и да гребнат от тая вода.
Орелът, който е свещена птица според народната митология, също може да я достигне. Символ на небето, слънцето и светлината, той е безсмъртен. Живее във висините, може да достигне „на край свят” и да се окъпе в „живата” вода.
Източник: bnr.bg
Картина: „Воденицата”, 1972 г., Златю Бояджиев
