На 40-ия ден след Възкресение Христово Православната църква чества един от най-големите празници - Възнесение Господне, наричан още Спасовден. Според народните вярвания на този ден Господ прибира душите на всички покойници, които е пуснал на свобода сред хората на Велики четвъртък.
(The Ascension (1305) by Giotto, the Scrovegni Arena-Chapel, Padua, Italy)
╫ Възнесение Господне - радост в раздялата
Слово на прот. Александър ШМЕМАН
В самата дума „възнесение“ трепти радост. В контраст на зова на така наречения „закон на природата“, влечащ надолу, винаги свеждащ ниско, подвластен на закона на тежестта, привличането и падането, тук напротив, цари лекота, полет, безкрайно въздигане.
Възнесение Господне се празнува четиридесет дни след Пасха, в четвъртък на шестата седмица след празника Възкресение Христово. В навечерието на празника, съгласно църковния устав, в сряда се извършва така нареченото Отдание на Пасха, сякаш се извършва прощаване с нея. На този ден началото и краят на службата са същите като на самия ден на празника Пасха. Пеят се радостните стихири: „Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му“, „Тоя ден Господ е сътворил; да се зарадваме и да се развеселим в него...“.
Възгласяйки тези стихири, свещеникът кади целия храм с пасхалния трисвещник в ръка, а в отговор на всеки стих се носи радостното „Христос воскресе“. Прощаваме се с Пасха, „отдаваме“ я до следващата година. И някак си естествено е да изпитваме тъга. Но едновременно с нея към нас снизхожда нова радост. Радост от съзерцанието на празника Възнесение Господне.
За това се говори и в Евангелието. Давайки на учениците Си последни наставления, Господ „ги изведе вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето. Те Му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост“.
„С голяма радост...“ Откъде идва тази голяма радост, която продължава и до наши дни и с удивителна светлина пламти в празника Възнесение? Та нали си отива, оставя ги Христос, това е ден на раздяла. Пред тях е дълъг път на проповеди, гонения, мъчения, съблазни, с които е пълна историята на християнството и Църквата. Свършва радостта на земното ежедневно общение с Христос, с покрова на силите Му, с Неговото божество.
Но колко правилно един проповедник в своята проповед на празника Възнесение го нарича „радост в раздялата“. Не заминаването на Христос празнува Църквата, защото Той е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ Цялата радост на християнската вяра идва от съзнанието за Неговото присъствие и Неговите думи: „Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз между тях.“ Не заминаването на Христос, а Неговото възнесение на небето празнува Църквата.
Празникът Възнесение е празник на небето, отворено за човека, небето като нов и вечен дом, обител, небето - нашата истинска родина. Грехът е отделил земята от небето и ни е направил земни, подли, обърнати към земята и живеещи единствено на нея. Грехът - това е предателството на душата към небето. На този именно ден, на празника Възнесение, не можем да не се ужасим от това отричане. Целият свят е пронизан от него. Човекът гордо и важно обявява, че е само материя, че целият свят е единствено материя и не съществува нищо друго освен материята. Това дори го радва и той, смятайки ги за глупаци и невежи, със съжаление и презрение говори за тези, които още вярват в някакво си небе. Та нали небето - това е същата тази материя и нищо друго няма, не е имало и няма да има. Когато умрем, ще изгнием, а дотогава нека строим земния рай, забравяйки измислиците на поповете.
Това, казано с няколко думи, но абсолютно верни, е върхът на нашата култура, нашата наука и нашата идеология. Прогресът на едно гробище, прогресът на червеи, хранещи се с мърша. Но какво предлагате вие, ще ни попитат, какво е това небе, за което говорите вие, и на което се възнася Христос?
Та нали на „самия връх“ на небето няма нищо такова, за което вие говорите. Но на този въпрос нека отговори християнският проповедник св. Йоан Златоуст, живял преди 16 века. Говорейки за небето, за небесното, той възклицава: „Защо ми е небето, когато аз сам ставам небе!“ Нека отговорят нашите предци, които наричат храма - небе на земята. Всички тези отговори означават едно: небе - това е името на нашето истинско призвание, небе - това е последната правда на земята.
Тук не става въпрос за извънпланетното пространство или за непознатия космос. А за небето, възвърнато ни чрез Христос, за небето, което сме изгубили поради греха и гордостта, в своите земни, и единствено земни науки и идеологии. Небето, което Христос ни разкри, дарува и върна. Небето е царството на вечния живот, царство на истината, доброто и красотата. Небето е пълното одухотворяване на човека, небето е царството Божие, победа над смъртта, тържество на любовта, абсолютно желание и ръководене към онова, за което е казано: „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“ Всичко това ни е разкрил и ни е дарувал Христос. И затова небето пронизва нашия живот тук и сега, самата земя става отобраз, отблясък на небесната светлина. Кой е снизходил от небето на земята, за да ни върне небето? Бог. Кой от земята се възнася на небето? Човекът Иисус. „Бог - казва св. Атанасий Велики - стана Човек, за да стане човекът бог.“ Бог слязъл на земята, за да се възнесем ние на небето. Това е празникът Възнесение. В това се състои неговата светлина, неизказаната му радост. Ако Христос е на небето, ако вярваме в Него и Го обичаме, то и ние сме там с Него. На Неговата трапеза, в Неговото царство. Ако чрез Него човек се възнася, а не пада, то в Него и пред мен е открито възнесението, и към него съм призван, и в него се открива пред мен целта, смисълът и последната радост на моя живот. Всичко, което ни обкръжава, тегли надолу в низините. Но аз гледам на божествената плът, възнасяща се на небето, на Христос, издигащ се „во гласе трубнех“, и казвам на себе си и на света: „Тук е истината за света и човека, тук е това, към което от вечност ни призовава Бог“.
* Прот. Александър Шмеман, „Воскресные беседы“, dveri.bg
* The Ascension (1305) by Giotto, the Scrovegni Arena-Chapel, Padua, Italy
