„Деца мои, ако часовете, които прекарваме в осъждане на другите, ги употребявахме за себе си, т. е. за да преценим честно себе си, със сигурност всички щяхме да станем много по-добри хора.“
(„Страшный Суд“, 1904 г., худ. В.М. Васнецов; (Картина для храма св. Георгия Победоносца (Гусь-Хрустальный)
╫ За осъждането на другите
Ние съдим всички и всичко. Без да сме в състояние да знаем всички обстоятелства, ние стигаме до своите заключения, като правим собствени предположения за човека и за неговите действия. И, честно казано, рядко съдим някого добросъвестно и безпристрастно. Винаги имаме нещо лошо да кажем за другия, докато добра дума почти не излиза от устата ни. Освен ако, разбира се, този, когото съдим, сме самите ние. Там изведнъж ще намерим много извинения и смекчаващи обстоятелства, за да оценим положително своето отношение към другите.
Ние сме в центъра на вселената, а целият останал свят се върти около нас. Не позволяваме извиненията, които осигуряваме за себе си, да съществуват за другите. В никакъв случай! След като сме убедени, че сме преценили правилно, то – край! Всичко е ясно! И така върви животът: отравяме мислите си със злоба към другите, отровата на злобата започва да тече в кръвта ни и в крайна сметка се потапяме в злото.
Разбира се, това ние обикновено не го осъзнаваме. Злото е станало част от нас самите и ние смятаме, че всичко е наред. Всичко това се случва, защото не гледаме на другите хора добронамерено и стигаме до себични изводи, които в деветдесет и пет процента от случаите са погрешни. Да, погрешни. Но ако, деца мои, часовете, които прекарваме в осъждане на другите, ги употребявахме за себе си, т. е. за да преценим честно себе си, със сигурност всички щяхме да станем много по-добри хора.
Когато съдим себе си, ние винаги сме гъвкави и пълни с оправдания. Крием истината дори от себе си. И в резултат от това не се подобряваме. А всъщност добрият Бог ни е дал всички необходими средства, за да можем да правим правилните изводи. Дал ни е ум, който запечатва нашия опит, нашите знания, но и всички други сведения, които са ни необходими, за да вземем правилното решение.
Дал ни е душа, за да „филтрираме“ през нашия емоционален свят решението, до което сме стигнали. Така преди да го изразим пред другите ние ще знаем дали онова „правилно“ и според нас „обективно“ решение, което сме взели, пасва на нашия вътрешен свят. Много пъти нещо, което изглежда правилно като заключение, не бива да се изказва, защото душата ни, когато претегли това решение, ще ни напомни, че то ще разстрои другия човек, ще го нарани, ще го огорчи. И в зависимост от качеството на душата си всеки ще постъпи по подходящия начин.
Но, разбира се, добрият Бог ни е дал и търпение. Когато стигаме до някакво заключение, обикновено ние не разполагаме с всички данни, от които се нуждаем, за да направим справедлива преценка. Изобщо не взимаме предвид позицията на другия, дори не сме чували неговото мнение по даден въпрос, за който ние вече сме взели решение и преценка, и го съдим. Така че в повечето случаи, след като обявим заключението си, ние сме принудени да се извиняваме след това, когато с обясненията, които ни се дават, научим допълнителни обстоятелства.
И така се случва не само веднъж или два пъти, а много пъти. Колко пъти наистина ни се е налагало да се извиняваме след това за грешна преценка, за грешно заключение! И въпреки това продължаваме да го правим. Ежедневно. Много пъти. А иначе имаме ум да помним предишните си грешки, имаме и душа да проверяваме решенията си през чувствата (и нека не забравяме, че всички казваме, че имаме добра душа!). Но нямаме търпение… Бързаме да обвиняваме, да съдим, да докажем, че знаем всичко. И веднага стигаме до изводи, които уличават някого другиго, но оставяме себе си незасегнати. Е, разбира се, винаги след това става нужда да се извиняваме…
За наше щастие, добрият Бог има търпение… Той знае, че сме деца, които си играем в двора на училището Му. И ни прощава много неща.
Но докога? Един ден ще трябва да разберем. Един ден междучасието ще свърши и ние ще отидем на изпит…
Така че трябва да сме много внимателни, когато преценяваме постъпките или присъствието на някого. Защото, ако го съдим без разум и без познаване на истинските причини, които са го накарали да вземе своите решения, чийто резултат сега осъждаме и изправяме човека до стената, ако неразумно го онеправдаем, тогава ще дойде ден животът да ни постави в същото положение като него, да преминем през същите изпитания, страдания и трудности, за да видим какво сме заслужили, правейки се на съдии. Животът ще ни покаже какъв избор щяхме да направим, ако бяхме на негово място. Само че този метод, който животът използва, много боли, деца мои. Ето защо е добре, преди да съдим някого без да знаем, просто защото ни е лесно да съдим, нека първо да помислим дали бихме искали да сме на негово място. Защото може и да ни се случи.
И в края на краищата нека се запитаме: толкова ли е необходимо да съдим другите? Нека не забравяме, че ако половината време, което отделяме да коментираме и да съдим живота и действията на другите, го прекарвахме в съдене и коригиране на себе си, сега щяхме да бъдем много, много по-добри хора. Толкова по-добри, че щяхме да знаем, че е погрешно да съдим без да знаем! И щяхме да си гледаме своята работа.
Някои обаче не само не си гледат работата, не само не спират да съдят другите, но когато нямат какво да осъдят, сами си го съчиняват. Така че да имат нещо да правят, да има какво да кажат.
Мнозина от нас сутрин се събуждат и се втурват на „лов“ в стремежа си да научат нещо против ближния си, с което да укрепят собствената си позиция, без да ги интересува кого ще наранят или унищожат несправедливо днес, за да постигнат тази цел. В малките общества е толкова лесно да се унищожи човек!
Покланянето на иконите, постът и честото черкуване не са достатъчни, за да отидем в рая. Всичко това ни е предоставено от нашата църква, за да се развива душата ни и да се пречиства. Това са Божии средства, за да станем наистина по-добри хора. Ако със средствата на нашата църква обаче не успеем да станем по-добри, то образът на добрия християнин, който проектираме, е само ефект за останалите. Ние заблуждаваме хората. Не Небето се заблуждава.
Представете си с образи в съзнанието това, което ще кажа сега, чеда мои. Отиваме и ние, когато ни дойде времето, при нашия Създател. Отиваме при Бога и Той ни казва:
- Добре дошъл! Чакаш да те съдя, нали, детето ми? Добре, нека да видя сега дали си добър, почтен, честен, дали си бил истински човек. Дали си достоен да останеш тук с Мене. Ще ти покажа живота ти. Прецени сам след това и от преценката, която ти самият ще направиш, ще разбера дали си всичко това, което споменах, дали си достоен да останеш близо до сиянието на Истината.
Е, току-що загубихме рая! Защото, ако съдим себе си там горе, както сме свикнали да съдим себе си тук, на земята – с оправдания и „смекчаващи вината обстоятелства“, веднага ще покажем на Бога, че не сме достойни. Понеже ние дори там ще се преструваме!
От друга страна, ако се съдим справедливо, отново сме загубили. Тъй като веднага ще се окаже, че сме били грешни хора.
Каква е тази дилема? Във всички случаи ли ще бъдем губещи? Разбира се, че не. Има начин да се спасим. Кой е той?
Нека оттук нататък, преди да отидем на небето, докато все още имаме възможност, да се научим на следното: когато съдим себе си, да се съдим така, все едно Бог е пред нас!
Нека захвърлим на земята маската, която носим като хора, и да си представим, че сме пред Бога и трябва да дадем отчет и обяснения за нашите действия. Без оправдания! Да си кажем искрено:
- Аз съм лъжец. Лъжа, за да се възползвам от хората. Аз съм мошеник, възползвам се от доверието на другите, зле се отнасям с хората и т. нат., и т. нат.
Заради Бога и очакваната от Него голяма милост към нас нека го кажем това. Само ние ще слушаме. Едва тогава ще станем по-добри хора. Нека се заемем с това да осъждаме само себе си и да се коригираме всеки ден и по малко.
Нека го направим сега, тъй като все още имаме време за корекции. Така или иначе съдът ще се случи. По-добре да се случи тук, отколкото на небето. Защото там няма възможност за корекции. Там има абсолютно точна и справедлива преценка за нас самите. Важното е, когато ни съдят, да ни позволят да минем през вратата, водеща във вечния жимот.
Не съдете хората и не клюкарствайте за никого. Тези неща не съществуват на Небето. Ако не ги изхвърлите и ги понесете със себе си, Небето ще ви изгони. За да не се замърсява светостта на толкова много чисти души, които са там.
На добър час, децата ми!
* По блога „Светлина от светлина“ (Φως εκ Φωτός). Превод: И.Ж.Д.
Източник: dveri.bg
*„Страшный Суд“, 1904 г., худ. В.М. Васнецов; (Картина для храма св. Георгия Победоносца (Гусь-Хрустальный); commons.wikimedia.org
