„Църквата има нужда от всекиго. Всички принасят своето служение в нея; и тия, които са с мек характер, и тия, които са със строг и суров.“
(Congregation Leaving the Reformed Church at Nuenen, 1884-1885, by Vincent van Gogh)
† Духовенство и Църква
Свещеникът носи голяма отговорност
Свещеникът не може никога да затваря вратата си; твърде голяма отговорност носи. Един е отчаян, друг болен и има нужда, трети предава Богу дух. Едни трябва да приеме, при други сам да отиде. Свещеникът не може да отказва. Душите на хората са в опасност, трябва да им помогне. Ако не им помогне и душите им напуснат този свят неподготвени, кой ще носи отговорността? Няма ли свещеникът да отговаря за тях? Аз като монах мога и да затворя вратата на килията си, мога и в пустинята да избягам, да се скрия някъде, и да помагам тайно с молитвата си. Защото моята работа не е да решавам проблемите на хората, а да казвам по някоя молитва за света. Затова не станах нито свещеник, нито изповедник, за да мога да помагам по друг начин. Ако бях свещеник в света, нямаше да мога никога да затворя вратата на дома си. Щях да се отзовавам на всички без разлика, каквото и да ми поискаха. Първо щях да се грижа за хората от енорията си, а после, каквото остане, щях да давам на другите, които биха поискали да им помогна. Щях да се интересувам не само за вярващите, но и за невярващите, и за безбожните, и за враговете на Църквата. Или пък, ако бях изповедник и някой ми кажеше нещо за някой друг, щях да повикам и онзи другия, за да мога да разбера ситуацията. Щях да се обаждам по телефона, за да разбера как е трети, който е имал някакво изкушение, или който е изправен пред някакво затруднение и т.н. Как щях да намеря покой?
Свещеникът трябва да върви отпред, за да го следват вярващите. Както и при стадото челният овен върви отпред, а останалите овце го следват. Обръща рогата си надясно и стадото тръгва надясно. Всички овце следват овена, водача. Затова и овцете не се отделят една от друга, а вървят една подир друга. Овенът определя посоката, в която да вървят и овцете го следват.
Отче, оправдано ли е човек с пастирски задължения да обича една добра душа повече от някоя друга, която има безразсъдни претенции?
Ти, да речем, си овчар и имаш много овце в стадото си. Едни радостно пасат и блеят, а други са болнави и се отделят настрани. За кои повече ще се грижиш? Няма ли за тия, дето са болнави? Или ако някои се изплашат от чакал и започнат да блеят тревожно, къде ще отидеш? При тия, които си блеят кротко и пасат, или при тия, които сърцераздирателно викат заради чакала? Овчарят повече го боли за болнавото или ранено агне и полага особени грижи за него, докато си стъпи здраво на краката. Тъй че и тия, които са достигнали до чудотворство, и тия, които са наранени от врага дявол, трябва да заемат едно и също място в сърцето ни. Нека вътрешно не пренебрегваме тези вторите. Аз повече съм обичал, повече ме е боляло и постоянно мисля за тези, които са имали лош живот и се борят да се освободят от страстите си, отколкото за тези, които не се измъчват от страсти. Когато съществува вътрешна любов, другият чувства това, защото тази любов смекчава и радва целия външен човек, и го разхубавява чрез Божията благодат, която не може да бъде скрита, защото сияе.
Пастирите, било свещеници, било архиереи, е добре да си спомнят за Моисей и това, което той е преживял с двата милиона ропотлив народ. С каква любов и колко се е молил за народа си и как толкова години се е мъчил в пустинята заедно с тях, докато ги доведе до обетованата земя. Ако помнят това, биха черпили обилно смелост и няма никога да възроптаят за своите страдания и изпитания, които са много по-малки от тези, които е преживял Моисей.
† Отношение към църковни въпроси
Отче, кое е правилното отношение, когато възникнат трудни църковни въпроси?
Да бъдат избягвани крайностите. С крайности въпросите не се решават. Едно време бакалинът малко по малко слагаше с лопатката на кантара и така намираше точното тегло, и кантарът се уравновесяваше. Т.е., нито слагаше много наведнъж, нито отнемаше много наведнъж. Двете крайности винаги измъчват Майката Църква. И тия, които се придържат към крайностите, също се измъчват, защото обикновено двата края са заострени и пробождат онези, които ги държат... Все едно единият край да бъде държан от някой бесноват, изпаднал в духовно безочие (презиращ и пренебрегващ всичко), а другият край да бъде държан от луд, който има безумна ревност и сляпо тесногръдие. Иначе казано, един духовно безочлив и един зилот със сляпа ревност никога не стигат до съгласие, но постоянно се заяждат и критикуват един друг, защото и двамата са лишени от Божията благодат. Тогава - да пази Бог! - може постоянно да се удрят двата края и „краят да не му се види”. Онези, които ще успеят да огънат тия две крайности, за да се свържат и съединят - да дойдат до единомислие, - ще бъдат увенчани от Христа с два неувяхващи венеца.
Нека сме внимателни, за да не предизвикваме спорни ситуации в Църквата, нито да преувеличаваме малките човешки нередности, които се случват, за да не правим злото още по-голямо за радост на лукавия. Който за някоя малка нередност изпада в силно вълнение и незабавно се спуска с гняв, уж да я поправи, прилича на слабоумен клисар, който вижда някоя свещ да капе и незабавно се спуска, уж, за да я оправи, но помита по пътя си богомолци и свещници и предизвиква по-голямо безредие по време на службата. За жалост в наши дни има мнозина, които разклащат и безпокоят Майката Църква. Онези от тях, които са образовани, са се хванали за догматите със собствения си разсъдък, а не с духа на светите Отци. Които пък са необразовани, захапват догматите със зъбите си, затова и скърцат със зъби, когато беседват върху църковни въпроси и по този начин се причинява по-голяма вреда на Църквата, отколкото от враговете на Православието. Добре би било реката да не е много буйна, защото повлича пънове, камъни, хора, но пък и не много спокойна, защото върху водата ѝ ще кацат комари...
От друга страна, съществуват някои, които се занимават с това да се критикуват един друг, а не с общото добро. Следят се един друг повече, отколкото самите себе си. Единият гледа какво ще каже или какво ще напише другия, за да може после безмилостно да го разкритикува, докато ако сам той беше казал или написал същите неща, би ги подкрепил с много свидетелства от Свещеното Писание и светите Отци. Вредата, която нанася такъв човек, е голяма, защото, от една страна, онеправдава своя ближен, от друга страна, го компрометира пред очите на вярващите. Много често при това разсажда неверие в душите на слабите, понеже ги въвежда в съблазън. Тези, които оправдават своята злоба с критиката си към другите, а не към самите себе си, или дават публичност на църковните дела - даже и такива, за които не подобава да се говори - под претекста на евангелските думи „обади на Църквата” (Мат. 18:17), нека първо започват от своята малка църква, своето семейство или своето братство, и ако им се стори добро нещо, тогава нека осмеят и Майката Църква. Аз мисля, че добрите деца никога не обвиняват своята майка.
Църквата има нужда от всекиго. Всички принасят своето служение в нея; и тия, които са с мек характер, и тия, които са със строг и суров. Както на човешкото тяло са необходими и сладкото, и киселото, дори и горчивите цикории, защото всяко от тях си има своите съставки и витамини, така и тялото на Църквата има нужда от всички без изключение. Единият допълва характера на другия и всички сме длъжни да понасяме не само духовния характер на другия, но дори и слабостите, които притежава като човек. За съжаление някои имат безумни претенции към другите. Искат от всички да имат еднакъв с техния духовен характер, а когато някой не е в съгласие с техния характер, т.е., или е малко снизходителен, или малко рязък, веднага си вадят заключението, че той не е духовен човек.
Из: „Слова Том 1. С болка и любов за съвременния човек“, Старецът Паисий Светогорец, изд. Манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора-Атон, 2006 г.
Картина: Congregation Leaving the Reformed Church at Nuenen, 1884-1885, by Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery
