„ООН е сбор от всички лицемерия, концентрат на фалша. Това е банда лапачи, гратисчии... Мафия от бавноразвиващи се и от мошеници, които ни водят за носа.“
Последната книга на знаменитата италианска журналистка с оригинално заглавие „Ориана Фалачи разговаря със себе си. Апокалипсис”, излиза през 2004 г. и само за ден от нея са продадени половин милион екземпляра. Това е и епилогът на трилогията за постепенното превръщане на Стария континент в „мюсюлманска колония”, лицемерието на световната левица и ирационалния отказ на Европа да признае, че е подложена на ислямска инвазия. Първите две са „Ярост и гордост”, написана след нападението над Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. и „Силата на разума”, издадена скоро след атентатите от 11 март 2004 г. в Мадрид. Споделяме фрагмент от третата част на трилогията, озаглавена „Интервю със себе си. Апокалипсис” (ИК „Ера“) в превод от италиански на Таня Кольовска.
~ Интервю със себе си. Апокалипсис
Какво ще ми кажете за Ирак?
…Ислямският тероризъм се разраства, мъртвите родиха други мъртви, продължават да раждат мъртви и ще раждат все повече мъртви. И както предричам в онази статия, рано или късно ще се събудим с една Ислямска република Ирак. С държава, в която моллите и имамите налагат фереджета, убиват с камъни жените, които посещават фризьор, бесят хора по стадионите. Тъй че съвсем спокойно можехме да го оставим Саддам Хюсеин. Чуйте, няма да се изморя да повтарям: демокрацията не може да бъде подарена като парче шоколад. Демокрацията трябва да бъде завоювана. За да бъде завоювана, трябва да бъде желана. За да бъде желана, трябва да знаеш какво представлява. Иракчаните не знаят какво представлява тя. Още по-малко я разбират. И като последица от това – не я искат. Не толкова защото са били отучени от една изключително жестока диктатура, продължила двайсет и четири години, колкото защото са мюсюлмани: подчинени на теокрацията, неспособни да избират собствената си съдба. Теокрацията няма да те научи да разсъждаваш, да избираш, да решаваш собствения си живот.
Тя учи да се подчиняваш, да търпиш, да обслужваш един бог, който контролира всеки момент и всеки аспект от твоя живот, един тиранин много по-лош от Саддам Хюсеин. Може би това ще се промени след един-два века. Светът изглежда доста бързо се развива. Но днес реалността е такава, ако не го признаем, значи сме демагози. Вчера гледах документален филм в който една интелигентна и образована жена, архитект от Багдад, облечена в дрехите, определени от Корана, каза: „Много се надявам, че ние ще постигнем демокрацията. Разбира се, демокрация от ислямски тип”. ИСЛЯМСКИ ТИП. Тоест управлявана от молли, имами, законите на Мохамед, на господ, който е абсолютен господар. Пълна тъпотия е илюзията, че тези избори могат да променят нещо.
Тъпотия?
Тъпотия. Доказват го тържествуващите тълпи по улиците на Багдад, скупчени около обезобразения, разкъсан труп на американец в униформа. Доказват го „бойците”, които всеки ден убиват по един министър или министър-председател от временното си правителство и стотици новобранци. Доказват го варварите, които обезглавяват заложници в името на най-справедливия Аллах. В тази връзка да ви запитам – успяхте ли да изгледате видеозаписа на обезглавяването на Пол Джонсън, американския инженер, отвлечен миналия юни? Аз не можах.
Накарах да ми го разкаже човек, който го е гледал, и... Така, Джонсън е проснат на диван, покрит с чаршаф. Плаче. Облечен е в червен анцуг, сега в такива обличат заложниците, осъдени на смърт, ръцете му са вързани с въже и плаче. Плачейки, говори нещо, което не се разбира. Може би моли за милост. Палачът е облечен с бяла престилка, като лекар или санитар. Камерата го снима откъм гърба така, че да не може да бъде разпознат, вижда се само дясната му ръка, в която държи нож с трийсетсантиметрово назъбено острие, вижда се и лявата му ръка – на китката има красив златен часовник. Със спокойна, бавна крачка се приближава до Джонсън, който продължава да плаче. С лявата си ръка, украсена от скъпия златен часовник, вдига мокрото му от сълзи лице. С дясната допира ножа до шията му и започва да реже. Бавно и внимателно. Не бърза. Без да обръща внимание на крясъците, които скоро се превръщат в гъргорене, хриптене, докато накрая спират. През цялото време в стаята звучи сладка, монотонна песен. Гласът на жена, която пее: „Взривете ги, взривете ги! Убийте ги, където и да са! Унищожете ги!”. А колкото до главата на Джонсън, бедната му глава – на снимките тя беше поставена върху корема му, знаете ли къде е била намерена? Във фризера в къщата на един от ръководителите на „Ал Кайда”, арестуван в Риад. Той си я бил прибрал. Държал я като трофей.
Защо ми разказахте толкова подробно, в такива детайли това злодейство? Защо?
За да се ужасите. Да се изплашите, да ви унижа. А също така да ви помогна да разберете защо ги ненавиждам със същата сила, с която те ме ненавиждат. Ох, направо ме разсмиват дърдорковците, които декламират: „Тероризмът не може да бъде победен с оръжие”.
Но вие самата писахте, че тази война е между култури, не между армии...
Писах го по повод на тяхната пълзяща, на пръв поглед мирна инвазия, с която завладяват Европа, по дяволите! Писах го по повод тяхното размножаване чрез нелегалните нахлувания по море и политиката-на-утробата. Писах го по повод на наглостта, с която налагат своите костюми и обичаи, като ни карат да премахнем свинското от училищните столове или като забраняват на нашите деца да предлагат на техните деца пържени оризови топки с марсала! Не съм го писала във връзка с техния тероризъм! Как бихме могли да се борим с техния тероризъм – тероризъм, който ни коли, реже ни главите, взривява ни със стотици, с хиляди наведнъж? Наистина ли с целувки и прегръдки, с прошка, с да-се-обичаме-много на папа Войтила? Да не би сега вече да е забранено и да се защитаваме, когато искат да ни убият?!?
Добре. И да забравим този нож с назъбено острие, тази глава във фризера, докато говорим за Европа.
Каква Европа? Европа я няма вече. Има Еврабия. Какво разбирате под Европа? Този така наречен Европейски съюз с неговата смешна, непочтена конституция, която оставя настрана, тоест отрича нашите християнски корени, нашата същност? Както вече казах, Европейският съюз е просто един финансов клуб. Клуб, пожелан от вечните господари на този континент, тоест от Франция и Германия. Това е лъжа, с нея трябва да се задържи на крака проклетото евро, да се утвърди антиамериканизмът, ненавистта към Запада. Извинение, за да се плащат огромни заплати, освободени от данъци, на евродепутати, които заедно с чиновниците на Европейската комисия си живуркат в Брюксел. Това е номер да си навират носа в нашите джобове и да тъпчат организмите ни с генномодифицирани храни.
Месо, което вече не е месо, риба, която вече не е риба, зеленчуци, които вече не са зеленчуци, пармезан, който вече не е пармезан, мляко, което вече не е мляко, вино, което вече не е вино. Така новите поколения, освен че израстват, без да знаят вкуса на истината, не научават и какъв е вкусът на добрата храна. И заедно с рака на душата телата им също се разболяват. Но най-вече това е инструмент да се пропускат все повече завоеватели на нашата територия, да им се позволи да обикалят из нашия дом без никакви пречки.
Помислете си за историята с „Кап Анамур”, немския кораб, който се промъкна в наши води с намерението да осигури политическо убежище на трийсет и седем суданци, уж нещастни бегълци от мръсния робски режим в Хартум, но в действителност хитреци, идващи от Гана и Нигерия. Спрян от нашите погранични служби, корабът остава в открито море цели три седмици. През това време Роберто Кастели, министър на правосъдието, казва на Германия: „Ние какво общо имаме с това? Те се намират в международни води. На борда на немски плавателен съд с немски капитан и екипаж. Следователно те са поискали политическо убежище от вас. Дайте им го”.
Но Германия, тази Германия, дето не иска да си прибере кюрда Окалан, за когото има издадена заповед за арест, отговоря: не, благодаря. И докато италианските колаборационисти възхваляват капитана антиглобалист, посветен на нелегалната имиграция, тоест търговец, който преди да натовари хитреците, ги е накарал да си платят по хиляда долара на глава; докато журналистите пишат сърцераздирателни хуманни статии за трийсет и седемте хитряги, вътрешният министър Пизану се предава. Позволява им да акостират в пристанището Емпедокъл, разрешава им да слязат от кораба и ги настанява в Центъра за емигранти в Агридженто. А после рецитира – отчаян или разкаял се – два много подходящи стиха на Монтале: „Тази вълна на състрадание, стоварила се върху нас, е последен данък”.
Виждам, че все по-малко вярвате в Европа...
Вярвах, когато все още беше Европа, когато не беше станала Еврабия. Боже мой, още от дете вярвах в нея. Не напразно съм възпитавана в принципите на европейски федерализъм. Толкова много вярвах, че когато в Америка някой таксиметров шофьор ме питаше от каква националност съм, отговарях: „европейка”. Не казвах „италианка”. Казвах „европейка”. Сега казвам „италианка” и толкова. Не искам дори словесна връзка с Лъжата. Още повече че това е лъжа, която няма да трае дълго. Защото (казвам го още в „Ярост и гордост”, но го повтарям отново, за да видя дали ще влезе в тиквите на тия, дето се правят на глухи) нациите не могат да премахнат своя език, своето минало, своята гордост, своите закони, своите навици, своето Отечество, за да станат песъчинки в едно суперотечество. В една супернация, в една супердържава, където се говорят около четирийсет езика, но имат значение само френският, немският и арабският.
Рано или късно този, който не понася френския, немския и арабския, ще се разбунтува. Това става ясно и от факта, че за Европейския парламент в много страни практически хората не гласуваха... Скъпа приятелко, няма да трае дълго. Рано или късно ще се пръсне. И тъй като вече няма да ме има на този свят, ще си хапя лактите от гняв, че не мога да измърморя: „Аз ви го казвах. Казвах ви го”… Бих искала да знам този път кой ще отблъсне Сюлейман Великолепни или Кара Мустафа.
Е, сега вече става непосилно да прехвърлим разговора върху ООН.
ООН? Какво ООН! ООН е сбор от всички лицемерия, концентрат на фалша. Това е банда лапачи, гратисчии – те си позволяват всякакви законови нарушения в Ню Йорк, тъй като имат дипломатически имунитет. Това е мафия от бавноразвиващи се и от мошеници, които ни водят за носа. Достатъчно е да си припомним, че ООН разреши на децата на Аллах да не подписват Хартата за правата на човека и тя да бъде заменена с „Харта за правата на човека в исляма”.
Хубаво е да се направи списък на ужасите, разрешени или проповядвани от Корана. Демокрация-в-ислямски-стил... Човешки-права-в-ислямски-стил... Какво ООН! ООН, между чиито генерални секретари – всички или почти всички негодни за нищо – имаше и Курт Валдхайм, един тип, върху когото и досега тежи обвинението, че като офицер от Вермахта е участвал в арестите на евреи? Тип, който по време на двата си мандата никога не пропусна възможността да накаже Израел и по безобразен начин да покровителства арабите? Трябва наистина да си недобросъвестен, за да мяучиш: „да-се-обърнем-към-ООН, да-изпратим-в-Ирак-части-на-ООН”. Какво друго прави ООН, освен да харчи хиляди милиарди и да живее като рентиер от думите Мир и Хуманизъм?
Мръднала ли си е пръста, за да затвори ГУЛАГ и да защити жертвите на Сталин? Отвори ли си поне веднъж устата, за да спре безмилостната диктатура на Мао Дзе Дун, да осъди маоистите, разрушаващи хилядолетни паметници в Лхаса и убиващи будистки монаси и обикновени селяни в Тибет? Спря ли геноцида, извършен в Камбоджа от Червените кхмери на Пол Пот? Дръпна ли ушите на канибала Бокаса, който докато беше президент на Централноафриканската република, готвеше своите врагове и под звуците на свещени песнопения ги изяждаше варени? Поне веднъж обсъди ли и осъди ли робския режим на ултраислямисткия Судан? Някога да е критикувала талибаните от Афганистан? Преди трийсет години частите на ООН не успяха да защитят гърците дори в малкия Кипър, да спрат изнасилванията на кипърски жени, старици и деца, извършвани от турските войници. А сега не искат да прекратят дори геноцида, извършван в Дарфур срещу черните християни от „Конните дяволи”, проарабската мюсюлманска милиция на ултрамюсюлманския Судан.
…Що се отнася до ролята, която ООН може или не може да изиграе в Ирак, Боже Господи! Месеци наред нашите мърморковци от левицата и десницата играха комедията „Да-се-обърнем-към-ООН”. А отговорът на Кофи Анан беше: „Съжалявам, но няма да изпратим военни части. Много е опасно”.
Да поговорим за Кофи Анан.
Кофи Анан не ми е симпатичен. Кофи Анан не ми харесва. Кофи Анан не е такъв, какъвто изглежда. Не е добродушен монарх с вратовръзка, безпристрастен африкански благородник, някакъв анти-Валдхайм. В началото успя да събуди у мен някаква надежда, харесвах дори някои външни негови характеристики. Неговата елегантност, изящният му начин да се изразява, кавалерството му. Плътният му, приканващ глас, лекото му кривогледство (като на Венера). Но след това го гледах по-внимателно, слушах го по-съсредоточено и си дадох сметка, че в лекото му късогледство (като при Венера) има нещо съмнително. Нещо неискрено, лъжливо. Сега разбирам защо Блеър е контролирал телефонните му разговори.
Къде всъщност гледа Кофи Анан, когато дясното му око фиксира една точка, а лявото – съвсем друга? В никакъв случай не и към Запада, въпреки че принадлежи към Евагелистката църква, учил е в Минесота, после в Женева, а след това в Бостън. Заеманата от него позиция винаги е в полза на исляма. Също като Курт Валдхайм, той винаги намира начин да обвини западняците и да даде право на техните противници. И той ли е наследник на Зигрид Хунке? Да-а! Може да е просто хладнокръвен сметкаджия, изпълняващ нарежданията на Генералната асамблея, в която доминират държавите от Третия свят, на най-отявлените и необразовани мюсюлмани. Или е просто антиамериканист, заслужил Нобелова награда, очевидно вече запазена само за антиамериканистите. По дяволите, ООН никога не се е изказала ясно, недвусмислено срещу отвличанията и убийствата, извършвани от ислямските терористи. Никога. И господин Кофи Анан също.
Генералната асамблея никога не постави на разискване Бин Ладен и неговите касапи. Никога. И господин Кофи Анан също. Господин Кофи Анан никога не накара страните от Третия свят да гласуват срещу самоубийствените атентати на „Хамас” в Израел. Никога. Напротив, оставя страните от Третия свят да гласуват в полза на Насър ал Кидва, палестинския представител. И всичко това, без да влизат в сметките тринайсетте чиновници на ООН, арестувани от израелските власти през последните четири години, тоест по време на новата Интифада, като съучастници на „Хамас”.
Не на последно място е случаят, когато линейка на ООН бе заснета от разузнавателен самолет на Израел, докато вместо да товари количка с ранен в Газа, прибираше установка за изстрелване на ракети „Касам”. Или случаят с датчанина Петер Хансен, генерален директор на Агенцията по заетостта и подпомагане към Обединените нации (UNRWA), който наскоро призна, че плаща на последователи на „Хамас”. И това ли трябва да повтарям? Там, където има антиамериканизъм има антизападни настроения. Там, където има антизападни, има и проислямистки настроения. И навсякъде, където има проислямистки настроения, има антисемитизъм. Факт е, че ООН никога не осъди антисемитизма, който трови Европа.
Затова пък през 1975 година обяви, че ционизмът е расизъм, а миналия юли гласува срещу стената антикамикадзе, която Шарон издига на границата с палестинските територии. Обяви я за незаконна, поиска да бъде разрушена и да се изплатят компенсации на палестинците. А господин Кофи Анан коментира всичко това с думите: „Нашият глас не може да бъде пренебрегван. Нашият глас има голяма морална стойност”.
Източник със съкращения: glasove.com
Снимка: commons.wikimedia.org
