Др. Мартин Лутър Кинг Джуниър, в реч от 1968, в която разглежда движението за граждански права,казва, " Накрая, няма да си спомняме думите на враговете си, а мълчанието на приятелите."
Приел съм това послание като свое. Всеки ден, навсякъде около нас, виждаме как последиците от мълчанието се изразяват под формата на дискриминация, насилие, геноцид и война. В класната стая предизвиквам учениците си да изследват мълчанието в техния живот чрез поезия. Работим заедно, за да запълним тези празни пространства, да ги разпознаем, да ги назовем, да разберем, че те не трябва да са източник на срам. В опита си да създам атмосфера в класната стая, където учениците да не се срамуват да споделят интимностите на тяхното собствено мълчание, аз имам четири главни принципа, написани на дъската, които всеки ученик подписва в началото на годината: чети критично, пиши преднамерено, говори ясно, разкажи своята истина.
Често се замислям за последното - разкажи своята истина. Осъзнах, че ако ще изисквам от учениците си да се изкажат, аз трябва да разкажа моята истина и да съм честен с тях за пътите, в които не съм успявал да го направя.
Затова им разказах, че израстването като дете в католическо семейство в Ню Орлеанс, по време на Великите Пости винаги са ме учили, че най-смисленото нещо, което някой може да направи, е да се откаже от нещо, да жертва нещо, на което по принцип се наслаждава, за да докаже на Господ, че разбира неговата святост. Отказвал съм се от сода, МакДоналдс, пържени картофки, френски целувки, и още много. Една година обаче, се отказах от говоренето. Реших, че най-ценното, което мога да пожертвам, е собственият ми глас, но сякаш не бях осъзнал, че се бях отказал от това много отдавна. Прекарал съм такава голяма част от живота си казвайки на хората нещата, които искат да чуят, вместо това, което имаха нужда да чуят, казвах си, че не е моя работа да съм нечия съвест, защото все още трябваше да се науча да бъда своята собствена, затова понякога не казвах нищо, помирявайки се с невежеството, чрез мълчанието си, несъзнавайки, че потвърждението не се нуждае от думи, за да подвърди съществуването си. Когато Кристиян беше пребит за това, че е гей, аз бръкнах в джобовете си и отминах с наведена глава, все едно не забелязвах. Не можех да използвам шкафчето си със седмици, защото резето на ключалката ми напомняше за това, което бях поставил на устните си, когато бездомният мъж на ъгъла ме погледна в очите просто търсейки потвърждение, че си заслужава да бъде видян. Бях по-заинтересован от докосването на екрана на моя Ейпъл, от колкото да му дам една ябълка. Когато жената от благотворителното тържество каза "Гордея се с теб. Сигурно е много трудно да обучаваш онези бедни, неинтелигентни деца," прехапах устни, защото очевидно се нуждаехме от парите й повече от колкото учениците ми се нуждаеха от достойнството си.
Прекарваме толкова много време слушайки нещата, които другите казват, че рядко обръщаме внимание на тези, които не казват. Мълчанието е утайката на страха. То е да усещаш как собствените ти недостатъци връзват на възел езика ти. То е като въздухът да се оттегли от гърдите ти, защото не се чувства в безопасност в белите дробове. Мълчанието е геноцидът в Руанда. Мълчанието е Катрина. То е това, което чуваш, когато са свършили чувалите за трупове. То е звукът след като примката вече е вързана. То е овъгляване. То е вериги. То е привилегия. То е болка.Няма време да избираш битките си, когато битките ти вече са те избрали.
Няма да позволя мълчанието да се увие около моята нерешителност. Ще кажа на Кристиян, че е лъв, светилище на смелост и брилянтност. Ще попитам бездомният мъж как се казва и как му е минал деня, защото понякога всичко, което хората искат е да бъдат човечни. Ще кажа на онази жена, че учениците ми могат да говорят за трансцедентална философия, сякаш последното им име е Торо, и само защото сте гледали един епизод на "Наркомрежа" не означава, че знаете нещо за учениците ми. За това тази година, вместо да се лиша от нещо, ще живея всеки ден така все едно има микрофон сложен под езика ми и сцена на обратната страна на задръжките ми. Защото на кого му трябва импровизирана трибуна, когато единственото, което ви трябва е гласът?
Клинт Смит
