Да се живее като човешко същество е религиозен акт ~ Мирча ЕЛИАДЕ

„Всяка къща, колиба, село, град, храм са създадени по модел с божествен, трансчовешки произход.“

Мирча Елиаде (1907 ~ 1986) е румънски философ, културолог и писател, прочут най-вече с изследванията си върху историята на религиите и индийската култура. Той, Емил Чоран и Йожен Йонеско са наричани „великата румънска тройка“.

На 11-годишна възраст започва да пише първите си разкази, а на 14 публикува и първата си статия. Завършва Философско-филологическия факултет на Букурещкия университет и заминава с кораб за Индия, където остава четири години. Там той изучава и практикува йога, изследва фолклора и индийските култове.

Защитава докторска дисертация на тема „Сравнителна история на йогийските техники“, а след това преподава в Букурещкия университет. След разгрома на нацистка Германия, емигрира и се установява в Париж, започвайки преподавателска работа в Сорбоната. От 1957 до края на живота си завежда създадената специално за него катедра по история на религиите в Чикагския университет. Впечатляващо е, че библиографията му включва близо 1300 заглавия – книги, студии и статии. Заслужено Мирча Елиаде е наричан „символ на общочовешката култура“.

Убеден съм, че основният елемент е светият дух.

Отварянето към Свещеното позволява на вярващия да опознае себе си и в същото време  света. Това двойно познание става за него много важно, превръща го в „тотален човек“.

Лично аз разбрах, че да се живее като човешко същество е религиозен акт, че храната, трудът, сексуалността, играта  всичко има свещена стойност. Да бъдеш човек, означава да бъдеш религиозен! За религиозния човек Свещеното е абсолютна реалност, присъствие на извън природните сили и модел за неговия живот  за всичко, което има смисъл за него: брак, работа, социални институции. Трудът е ритуал, защото имитира модел, открит от предците, от извън природните сили.

Ритуалът крие у себе си една абсолютна сакралност, като повтаря творческата активност на боговете, извеждайки на преден план свещения характер на тяхното дело. Символите реализират постоянната солидарност между човека и Свещеното. Един символ винаги може да открие единението между зоните на реалното, които ни изглеждат привидно противоположни.

За мен историята на религиите открива, разголва тоталния човек в смисъл, че ни позволява да открием духовните му измерения  и това още при най-древните народи. На първо място  това е експериментално изследване върху човешкия вид не като биология или зоология, а като дух.

Западът и западната култура винаги са страдали от известен провинциализъм. Всъщност, всичко започва от историята на стария Изток, после с Елада, Рим, а накрая идва и Западът. Мисля, че откриването на архаичните общества, на т.нар. „примитиви“, е изиграло решаваща роля в духовното отваряне на нас, интелектуалците от Запада.

Казвал съм, че човекът, европейският човек, съвсем не е само човекът на Хегел, Кант и Ницше. Никой не би проумял човешката съдба и мястото й в Универсума без помощта на религиозния опит. Мисля, че станах историк на религиите след като се запознах с Индия. Разбрах важността на символите не само в религията и културата на индийците, но и във всичките аспекти на живота им, особено по селата. Бях очарован от рядката, фантастична красота на фолклора им, на литературата и народните вярвания, бях запленен от дълбочината на тяхното невероятно митотворчество. И не само от големите, основните митове, но и от локалните  израз на една, наистина, блестяща древна култура, която предхожда арийската.

Съвременният човек, или този, който се отказва от религиозния опит, който се отказва от религиозния опит като възможност за познание, сам се лиши от богатството на митологическото и религиозното мислене.

И ето ни, стигнали до последната степен на десакрализацията: закриването на Свещеното или идентифицирането със Земното чрез посредничеството на „теорията за смъртта на Бога“…

Да мислиш исторически или в маниера на Фройд или Карл Маркс, означава да отречеш същността, природата на човека. Защото тези две учения вещаят неговия край. Марксизмът или материалистическото тълкуване на историята е опит да се унищожи човечеството…

През един дълъг период от хиляди години човекът е бил ловец, създавал е своите митове, ритуали, религиозни навици. След това голямата революция, предизвикана от откриването на земеделието, довежда религиозното до първата криза. Същото става и сега вследствие на големите технологически открития. Те нямат религиозна база или някакво духовно покритие и това доведе човечеството до дълбока криза!

Аз не осъждам никого, но мисля, че християнските теолози през последните две столетия не се издигнаха до висотата на призванието си. Не се опитаха да придадат на науките специфичен смисъл. Всеки технологичен акт, като научен, е преди всичко, ако не религиозен, то поне основан върху един символизъм с християнски произход.

Само чрез опита на религията човек може да разкрие духовната и творческата си същност.

Мисленето чрез символи не би могло да бъде заменено успешно от друг тип мислене. Само чрез посредничеството на символа (всеки човек, дори съвременният, макар да не си дава сметка за това!) той може да постигне желаното от него отваряне към Космоса и света, към собствения си мир.

Тълкуването на символа е като отваряне на прозорец към света.

Всяка къща, колиба, село, град, храм са създадени по модел с божествен, трансчовешки произход.

Свещеното винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности.

Всички изкуства в началото са били религиозни.

Танцът е най-яркият пример. Всички знаят, че първите танци са имали определено ритуален характер. Същото може да се каже и за живописта и скулптурата. В началото и разказите са били само религиозни. Да си спомним разказите на шаманите. Постепенно и много бавно тези аристократични прояви се освобождават от религиозния си, ритуален модел. Появяват се и неритуални танци, светски рисунки, скулптури, разкази…

Малко по малко и особено след голямата еволюция, в която европейският монотеизъм изигра решителна роля, особено чрез Пророците, които десакрализираха Космоса  християнството започна да отделя Свещеното (Възвишеното) от Земното, да отстранява боговете. Да освобождава Универсума, Космоса и Природата от боговете. По тази причина на Запад науката лесно дебютира и бързо прогресира, защото Природата бе дескарализирана от юдаизма и християнството. Тъкмо християнството позволи природата да бъде анализирана, да бъде видяна за първи път като „мъртва“, „инертна“ материя…

И това „пропукване“, както знаем всички, след Исак Нютон. Но това не беше само негова грешка. Нютон беше велик алхимик и същевременно един от онези учени, които поставиха основите на съвременната наука. Той вярваше в обединението на християнството и гръцката философия на Платон. Сам откри една нова наука  механиката. След Нютон всичко се промени вследствие на бързия технологически прогрес. Последните етапи на тази десакрализация не само на Космоса, но и на нашия свят, а също и на живота ни, не бяха компенсирани в религиозен план. Бяха предложени други теории, други идеологии, други надежди. Да, преди всичко идеологии! От този момент се промени същността на човека. Защото едно човешко същество без смисъл, без модел, без Създател може да доведе до онзи тип нихилизъм, за който писа Ницше, когато говореше за смъртта на Бога. И това възвести кризата на съвременния човек.

Езикът е осъден да обяснява всичко, което надхвърля природния човешки опит, с термини, заимствани от самия него.

Модерният човек на Запад изпитва известно притеснение пред някои форми на проява на сакралното: трудно му е да приеме, че има хора, за които свещеното може да се демонстрира в камъни или дървета. Но както скоро ще разберем, тук не става въпрос за обожествяване на камъка или дървото сами по себе си. Свещеният камък, свещеното дърво не са боготворени сами по себе си, защото показват нещо, което вече не е нито камък, нито дърво, а нещо свещено. Проявявайки сакралното, всеки предмет се превръща в нещо друго, без да престава да бъде самият себе си, защото продължава да съществува в своята околна космическа среда.

Един свещен камък си остава камък; външно (по-точно от профанна гледна точка) нищо не го отличава от който и да е камък. Но за тези, за които камъкът се оказва свещен, неговата непосредствена реалност се превръща в свръхестествена. С други думи, за хората, които имат религиозен опит, цялата Природа е в състояние да се прояви като космическа сакралност.

Човекът от архаичните общества се стреми да живее по възможност изцяло в свещеното или обграден с осветени предмети. Подобен стремеж е разбираем: за „примитивните“ хора, както и за тези от всички общества, предхождащи модерното, сакралното е равнозначно на сила и в крайна сметка на самата реалност. Свещеното е пропито с битие. Сакрална сила означава едновременно реалност, вечност и действие.

Мисленето в образи и символи не е характерно само за децата, за поетите или за неуравновесените хора: то е присъща черта на човешкото същество, предшества говора и логическото, разумно разсъждение.

По мнението на сюрреалистите, всеки човек може да стане поет: трябвало само да знае как да се отдаде на автоматичното писане. Тази поетическа техника напълно се оправдава от здравата психология. Така нареченото „несъзнателно“ е много по-„поетично“  и, бихме добавили, по-„философско“, по-„митическо“  от съзнателния живот.

Непрекъснатото откъсване на съвременния човек от „свещеното“ промени коренно съдържанието на духовния му живот, но не счупи матриците на неговото въображение: цяло митологическо сметище продължава да съществува в зле контролирани зони на духовността му.

Впрочем, „най-благородната“ част от съзнанието на модерния човек не е толкова „духовна“, колкото обикновено сме склонни да мислим. Един бърз анализ би открил в тази „благородна“ и „висша“ сфера на съзнанието смътни, останали от книгите спомени, много предразсъдъци от различен характер (религиозен, морален, социален, естетически и т.н.), няколко изградени веднъж завинаги схващания за „смисъла на живота“, „последната, крайна действителност“ и т.н. Но там не бива да се опитваме да търсим онова, което е станало примерно с мита за Загубения рай, с образа на Идеалния човек, с легендата за Жената и Любовта и т.н. Всичко това се намира сред толкова много други неща  увековечено, но разжалвано и гримирано!…  в полусъзнателния поток на най-земното от съществованията: в бляновете, меланхолиите, в свободната игра на образите през „празните часове“ на съзнанието (на улицата, в метрото и т.н.), във всевъзможните развлечения и забавления.

Съвременният човек може колкото си иска да презира митологиите и теологиите, но това не му пречи все пак да се подхранва с изпаднали в немилост митове и с разжалвани образи. Най-ужасната историческа криза на нашето съвремие  Втората световна война и всичко, свързано с нея и последиците й  доказа красноречиво, че изкореняването на митовете и символите е само привидно.

Народната мъдрост многократно е подчертавала значението на въображението за самото здраве на индивида, за равновесието и богатството на вътрешния му живот. Някои съвременни езици продължават да съжаляват този, който е „лишен от въображение“, като го смятат за ограничено, посредствено, тъжно, нещастно същество.

Психолозите и на първо място К. Г. Юнг доказаха доколко драмите на съвременния свят се дължат на дълбоката както индивидуална, така и колективна неуравновесеност на психиката, предизвикана до голяма степен от растящото обезплодяване на въображението.

„Да имаш въображение“ означава да се радваш на вътрешно богатство, на непрекъснат и естествен прилив на образи.

Да имаш въображение, значи да виждаш света в неговата цялост; защото възможностите и мисията на Образите се състоят в това да показват всичко, което е непокорно на понятието. Така се обяснява злата участ и опустошението на „лишения от въображение“ човек: той е откъснат от дълбоката действителност на живота и от собствената си душа.

Колкото повече остарявам, толкова повече оставам с впечатлението, че пътуванията се извършват едновременно във времето и пространството. Един нов пейзаж, една непозната улица, едно събитие, без съмнение притежават своята свежест, своето очарование, но в същото време могат да събудят и безброй спомени и асоциации… Споменът за един поглед, разговор, за отдавна забравена мелодия…

Понякога ми се случва да се почувствам „чужд“ на самия себе си и тогава съм много щастлив.

Най-отвратителната „носталгия“ прикрива „носталгията по рая“.

Днес все повече се говори за края на философията, за края на математиката и на другите науки. Аз очаквам настъпването на една нова епоха на съзидание и култура  уникална за новата човешка история от последните три столетия насам, особено в западния свят, където кризата е по-дълбока, отколкото в останалите части на планетата. Някои биха нарекли това оптимизъм, но според мен е по-скоро реализъм. Не допускам, че стерилността, отегчението, декадансът, вярата в края на света  всичко това, което бе на мода и тридесет-четиридесет години в Европа, има някакво бъдеще. Жаждата по нови духовни светове, откриването на непознатите източни религии няма да остане без последствия. Затова твърдя, че аз, Мирча Елиаде, съм оптимист…

От Мирча Елиаде: „Образи и символи“, изд. Прозорец;  „Сакралното и профанното“, изд. Хемус

Снимки: stiati-ca.epistole.ro, doppiozero.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK