Имам големи резерви към самата дума "дисциплина" - вероятно поради близостта й с "робство".

Критик на традиционните образователни методи, Алфи Кон е американски учен, автор и лектор в областта на образованието, родителството и човешкото поведение. Привърженик на прогресивното образование, Кон и неговите книги "Губим в надпреварата да печелим" (Изд. Изток-Запад), "Митът за разглезеното дете" (Изд. Колибри) и "Митът за дисциплината" (Изд. Изток-Запад) разобличават дълбоко консервативните схващания относно отглеждането на децата и остарелите изисквания на училищната институция, която не си задава най-важния въпрос: "От какво имат нужда децата?".

За целта на дисциплината, принудата, която не възпитава почтени личности и неефективността на поощренията и наказанията, назаем от "Митът за дисциплината" и изказвания на Алфи Кон.

Акцентът върху дисциплината игнорира истинския проблем: никога няма да можем да накараме учениците да спазват реда, ако постоянно ги принуждаваме да правят неща, които не им носят удовлетворение!

Наказанието задоволява желанието за един примитивен вид справедливост, основана на рядко изказваното, но дълбоко вкоренено убеждение, че ако правиш нещо лошо, трябва и на теб да ти се случи нещо лошо. Единственият начин да помогнем на учениците да станат почтени и принципни личности, а не хора, които правят просто каквото им се каже, е да им дадем шанс сами да открият смисъл в нравствеността. Това означава да им съдействаме те сами (или заедно с други) да решат как трябва да се държи човек. Няма как да поемем в тази посока, ако не изоставим инструментариума на традиционната дисциплина. Още по-важно е да преодолеем прекалената си ориентация към послушанието и вместо това поведем учениците в процес на създаване и обосноваване на нравствени принципи.

Целта на дисциплината или мениджмънта на ученическия клас е почти винаги следната: децата да съблюдават изискванията на възрастните. Приема се за даденост, че учителят носи отговорност да установи контрол в класната стая и никога да не го изпуска. Стремежът към контрол го принуждава да се концентрират върху поведението на учениците и да се стреми да го променя, ако го счита за неприемливо. За да постигне тази промяна учителят обикновено прибягва до някакъв външен стимул, т.е. определен вид награда или наказание.Този модел е ориентиран главно към учителя, в него върху учениците се възлагат очаквания, налагат се правила и последствия. Той се основава на някои изключително негативни убеждения за природата на децата. Когато нещо в тези класни стаи се обърка - а това става често, - вината рядко се търси в подхода. Вместо това децата биват набеждавани за непоправими, или учителите - за недостатъчно твърди или недобри професионалисти. "Погледнете на какво приличат училищата" надигат вой критиците в областта на образованието. "Трябва да"… затегнем контрола - т.е. да продължим още по-упорито в същия дух. Става така, че колкото повече дисциплинираме децата, толкова повече се налага да ги дисциплинираме. Колкото повече се разочароваме от методите на мениджмънт на ученическия клас, толкова повече нараства търсенето на такива методи.

Когато учителите питат какво могат "да използват", какво "върши работа", аз искам на свой ред да ги попитам: "Да използват за какво? Да върши работа за какво?" … С това е свързано и търсенето на инструкции от рода на "Как да…", "Кажете ми, ако някой ученик направи еди-какво си, къде да застана, как да погледна и какво да кажа". Това е търсенето, благодарение на което си изкарват хляба консултантите по мениджмънт на ученическия клас. Тези лесни за изпълнение рецепти са направо обидни за учителите, точно както и опитите да се създаде метод, "устойчив на учители" - т.е. който да върши работа, независимо кой учител го прилага. Това са краткосрочни решения, инструменти за контрол, чиято цел в най-добрия случай е да се възпре лошото поведение, вместо по позитивен начин да се помогне на децата да станат по-добри хора. След като повдигна тези въпроси относно съществуващите методи за поддържане на дисциплина и за самото понятие "дисциплина", ще предложа алтернативен подход, осъществен в изключителните класни стаи, които посетих. Тази алтернатива не е нито рецепта, нито поредната техника за постигане на празноглаво подчинение. Тя изисква трансформация на класната стая, отказване от някои претенции за власт и преосмисляне на начина, по който дефинираме и възприемаме лошото поведение. … Тя може би е единственият начин да помогнем на децата да пораснат и да се превърнат в отговорни и грижовни възрастни.

Тезата ми е, че първите въпроси, които трябва да си зададем са: "От какво се нуждаят децата?", а след това: "Как можем да задоволим тези нужди?" Ако тръгнем оттук ще стигнем до съвсем различни изводи, отколкото ако се питаме: "Как да накараме децата да правят това, което искаме?".   

Tвърдя, че желанието да накараме учениците да се държат "възпитано" странно напомня опитите да ги накараме да дават правилни отговори в час. Логиката на конструктивизма, че ударението върху правилните отговори не помага на децата да развият мисленето си, предполага, че ударението върху правилното поведение също не помага на децата да станат по-добри.

Това, което правят истински добрите учители, е да се вслушват в естественото детско любопитство и да го подкрепят, насърчавайки същевременно умението на децата да задават все по-сложни въпроси и да откриват все по-сложни отговори. В училищата с наистина високо качество, където целта е да се разбират идеи в дълбочина, а не да се запаметяват факти за някое изпитване, не се налага децата да се третират като домашни животни, да се заплашват или подкупват, за да скачат през обръчи, защото това, което психолозите наричат "вътрешна мотивация" - естественото желание за учене - е в пълно изобилие.

В най-добрия случай, наказанията и поощренията - които между другото са двете страни на една и съща монета - могат временно да променят поведението на повърхността и да повлияят на проявите, за които споменах преди малко. Те не могат да помогнат на децата да станат добри хора или да развият дълбока ангажираност с ценностите, в които се надяваме да ги възпитаме. В това число - желанието за учене или чувството на състрадание към другите. Но всъщност лошите новини не свършват дотук. Наказанията и поощренията не са просто неефективни, те са контрапродуктивни. Много изследвания показват, че колкото повече децата се възнаграждават за нещо, което правят, или се наказват за нещо, което не правят, толкова повече губят интерес към въпросното действие, към което манипулативно ги подтикваме. Например, две изследвания са установили, че децата, които редовно са награждавани или хвалени от родителите си, всъщност са по-малко щедри и отзивчиви от останалите. Те са научени, че единствената причина да помагаш на някого е ти самият да получиш награда за това, дори ако тази награда е само вербално признание. И така, колкото по-зависими стават от правенето на нещо с цел получаване на награда или похвала, или пък за да избегнат наказателни последствия, толкова по-малко примамливо и желано става самото занимание.

В сферата на образованието проучванията абсолютно недвусмислено сочат, че колкото повече казваме на децата да се учат добре, за да получат хубава оценка или друга форма на признание, толкова повече ги отблъскваме от самото учене. Ако дадете на едно дете награда за това, че е прочело една книга, вие вече сте започнали процеса на подкопаване на неговия интерес към четенето. Когато третираме децата като домашни любимци, като ги подкупваме или заплашваме, за да направят каквото искаме, ние не само проявяваме неуважение към тях, но и компрометираме собствените си дългосрочни цели.

Източник: "Митът за дисциплината", изд. Изток-Запад
Снимки: Wikipedia, Wikimedia Commons