Възможно е никога да не идете на курорт или на екскурзия, да не завършите институт или пък да започнете работа. Но финала на живота си, не е възможно да пропуснете. А какво ни очаква след него - надали някой се наема да разкаже. Психиатърът Андрей Владимирович Гнездилов работи с най-тежките онкологични случаи. Преди 16 години той основа първия в Русия хоспис – болница, където могат да бъдат облекчени страданията на болните, за които почти няма надежда за живот. „Първият хоспис” се намира в историческия район Лахта на Санкт Петербург – на брега на Финския залив, в близост до православния храм „Свети Петър и Павел”. Неотдавна доктор Гнездилов прие духовен сан „свещеник”, а в хосписа болните са обгрижвани от сестри-монахини. Помощта е безплатна. От тук започва руското хосписно движение.

Неотдавна в залата на Руския православен университет се състоя лекцията „Memento mori” на лекаря, доктор на медицинските науки, почетен доктор на Есекския университет и свещеник Андрей Гнездилов – за смъртта, страха от нея и от какво имат нужда нелечимо болните в последния си път.

Заветът на Парацелз

Чуваме вик, и се втурваме да помагаме. Но не винаги болните искат тази помощ. Като отида в хосписа, виждам болни със сгърчени от болка лица и питам: „Как сте, какво ви боли?”, а те отвръщат: „Не ни обръщайте внимание, докторе!”. „Но как така, този хоспис затова сме го направили, за да се грижим за болките ви” – „Докторе, знаете ли, струва ми се, че заедно с болката от мен излиза и всичката събрана мръсотия!” – отвръща някой.

Така започва нравственото начало. Когато се разболеем, си мислим – къде сгреших, направих ли не това, което трябва? А често се оказва, че болестта и страданието не идват като наказание, а като избавление, изкупление. И тук си спомняме за Достоевски, Толстой и цяла плеяда наши автори и житейски учители, писали за всичко това. Разбира се, самото хосписно движение придобива етически характер. И макар да не може напълно да изцели страданието и болестта, то може поне малко да облекчи болките на хората – с грижа, с усмивка, с особено отношение. В моя опит съм срещал безброй покъртителни човешки драми, и знаете ли, научих, че хората плачат не от болката. Плачат, защото няма кой да ги погали.

Смъртта като част от живота

В ежедневието, когато разговаряме и стане дума, че някой е починал, обикновено се казва: „Ти знаеш ли, еди кой си почина!”. Но истинският въпрос в случая е – как е починал този човек. Много е важно как умира човек. Смъртта е важна за човешкото самосъзнание. Тя има не само негативен характер.

Ако погледнем философски на живота, знаем, че няма живот без смърт, че понятието „живот”, може да бъде оценено единствено от позицията на смъртта.

Случвало ми се е да общувам с художници и скулптори и аз съм ги питал: „Вие изобразявате различни страни от човешкия живот, можете да изобразите любов, радост, красота, но как бихте изобразили смъртта?” И никой не успя да ми даде ясен отговор веднага.

Един скулптор, увековечил блокадата на Ленинград, обеща да помисли. И дни преди смъртта си, ми отговори така: „Бих изобразил смъртта в образа на Христос. Попитах го: „На разпнатия Христос ли?”, а той рече: „Не, на възнеслия се Христос!”

Смъртта е естествен процес. Много писатели са се опитали да опишат живота като безсмъртие, но това е ужасно, страшно безсмъртие. Какво е безкрайният живот – безкрайно повторение на земния опит, спиране на развитието или безкрайно стареене? Трудно е дори да си представим подобно мъчително състояние за човека, сдобил се с безсмъртие.

Смъртта е награда, преход, тя е ненормална единствено тогава, когато  е настъпила внезапно, когато човек още е в разцвета си, пълен със сили. А старите хора дори желаят смъртта. Казват си: „Е, време е вече да си ходя… Стига толкова.” И това е нещо нормално.

Когато навремето селяните чувствали, че вече не могат да работят както преди, че са се превърнали в тежест за цялото си семейство, те обличали чиста риза, отивали и се прощавали с близки и съседи, лягали си спокойни и умирали. Смъртта им настъпвала без онзи израз на страдание, възникнало у човек, който се бори със смъртта. А с тяхно позволение.

Селяните, със своята чиста житейска философия, са разбирали, че животът не е цвете – глухарче, което е поникнало, цъфнало и изчезнало от полъха по вятъра. Знаели са, че животът има дълбок смисъл.

Често се случва да даваме кураж на болните си близки, да говорим нереални неща, за да им вдъхнем сили, но човек винаги усеща, кога края е дошъл. Или пък сам избира, кога да сложи край. Затова понякога без никакви физиологически предпоставки, човек си отива от този свят. Той умира затова, защото сам е избрал да умре.

Тази добра воля за смъртта и проекцията на смъртта се извършва в реалността. Нужно е на живота да се предостави естествен край, защото смъртта е програмирана още със самото зачатие на  човека. Своеобразният опит на смъртта, човек придобива още със раждането си. Когато изучаваш този процес виждаш колко разумно е построен животът. Както се ражда човек, така и умира – ако се е родил лесно, лесно и умира, ако раждането е било тежко, и смъртта ще е такава.

Питали сме и здрави, и болни: „Как бихте искали да умрете?”

И хора с определени характерологически качества по своему създадоха своя модел на смъртта.

Шизоидните личности, като Дон Кихот да речем, твърде странно описаха своето желание: „Искаме да умрем така, че никой от околните да не може да види тялото ни”.

Ригидните личности смятаха, че е немислимо да лежат спокойно и да очакват да дойде смъртта, те се чувстваха длъжни да имат възможност по някакъв начин да участват в този процес.

Циклоидите, от типа на Санчо Панса, искаха да умрат обкръжени от всичките си близки.

Неуверените, тревожно-мнителните хора, се безпокояха как ще изглеждат в мига, когато смъртта им настъпи. Те държаха да умрат по време на изгрев слънце, а не по залез, на брега на морето, в гората.

Аз сравнявах всички тези желания, но в съзнанието ми останаха думите на един монах, който ми отговори така: „Безразлично ми е, кой ще бъде около мен в този час, каква ще е обстановката. За мен е важно да умра, отправяйки молитва към Бога, с благодарност за това, че ми е дарил живот и аз успях да  зърна силата и красотата на Неговото творение”.

Качеството на живота и позволението за смърт

Важно е не количество дни, които сме живели, а качеството на този живот. А кое му придава качество? Възможността да съществуваме без болка, да контролираме съзнанието  си, да бъдем близо до своите близки.

Защо е толкова важно общуването с родствениците ни? Защото децата често повтарят житейския сценарий на своите родители или роднини. Понякога дори в конкретни детайли – изумителна работа. А повторението на живота, често се явява и повторение на смъртта.

Денят на смъртта не е случаен по същия начин, както не е случаен и денят на раждане. Изследователи и статистици за първи път поставят този въпрос, откривайки чести съвпадение между двете дати. И всеки сам може да си спомни, че в рода си навярно има случаи, когато някой е починал, а по същото време друг се е родил. Тази щафета в поколенията и неслучайните дати на раждане и смърт, правят силно впечатление.

Много е важна благословията на роднините, родителското благословение към умиращите деца - след време, то има силата да спаси самите родители от друга беда. И има много приказки и истории, описващи подобни случаи.

Когато човек си отива от живота, той понякога си мисли: „Е, нека съм болен, нека умра, нека само моите роднини да бъдат здрави и живи, а аз да поема всички тия страдания и изплатя дългове на цялото семейство”. И ето, поставяйки си подобна мисия, независимо дали е рационално или не, човек си отива смислено от този живот.

Когато човек умира, от него не просто излиза последното му дихание, не, той има нужда да направи следващата крачка, има нужда от сила за това да се гмурне в неизвестното. Човек трябва да си позволи тази крачка. Но първото разрешение, той получава от своите близки, после от медицинския екип, от доброволците в хосписа, където ние работим, от свещеника и най-сетне – от самия себе си. И това позволение за смъртта от самия себе си е най-трудното нещо. 

В нощта на предателството на Юда, Христос се молел в Гетсманската градина и казал на най-преданите си и доверени ученици: „Душата ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни с мене”. Но те заспали. В духовен смисъл, хосписът е такова място, където човек може да помоли: „Бъдете с мен.”

И когато дори такава величава личност – Въплътеният Бог, се е нуждаел от помощта на хората и е казвал: „Вече не ви наричам „слуги”, защото слугата не знае какво прави господарят му. Наричам ви „приятели”, защото ви известих всичко, което чух от своя Баща.“, то да се последва примерът му и да се изпълнят със състрадание и духовно съдържание последните дни на болните – това е токова човешко и важно.

Снимки: Фото ~ © Анатолий Соколов