„Новото време роди мита за "модерния човек"
Венцеслав Константинов е български писател, преводач и афорист. Роден е през 1940 г. в София в семейството на професора по теория на музиката Константин Константинов. Автор е на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немска, австрийска, швейцарска и българска литература. Има публикации върху Лесинг, Гьоте, Шилер, Хайне, Рилке, Хайнрих Ман, Томас Ман, Херман Хесе, Стефан Цвайг, Франц Кафка, Бертолт Брехт, Ерих Мария Ремарк, Ерих Кестнер, Елиас Канети, Макс Фриш, Гюнтер Грас и много други. Владее 4 езика, а преводите му се съдържат в 80 книги.Представяме ви част от есето му „Одисея на "Модерния човек".
"Модерният човек" шества навсякъде - не е скрит зад определена професия, в определена обществена прослойка, няма определена възраст и пол, расова и национална принадлежност; може да бъде срещнат в прашните канцеларии, из луксозните курорти, в държавния апарат, в научните и техническите среди, в Европа и в Америка, навсякъде... Но той има една обща отличителна черта - своята отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си.
Характерна за "модерния човек" е неговата неприродност. Той не се усеща повече като част от световния живот, от вечния кръговрат на материята; за него природата съществува само доколкото тя може да му служи или доколкото той може да я вмести в своите често наукообразни представи за битието. Така "модерният човек" чувства живия живот като нещо чуждо, досадно, неуютно, а себе си схваща като някакъв болестен израстък, като "тумор на творението".
"Модерният човек" е ограден от вещи, а също и от техника. Той е отрупан с продукти на цивилизацията, без които всекидневието му изглежда немислимо - автомобил, компютър, мобилен телефон, телевизор, магнетофон, видео, фотоапарат, хладилник, електрическа самобръсначка... Поради изобилието от вещи, "модерният човек" не е свързан с тях, той не ги обича, за него те са подменяеми. Така той няма и дом, а само жилище, което обикновено често сменя. Макар понякога да мечтае за семеен кът, за уседналост, той се задушава във всяко по-трайно убежище. Любимото обиталище на "модерния човек" е хотелът с всичките му универсални удобства, с неговата безличност и еднотипност. Героят на Макс Фриш казва: "Предпочитам да бъда сам! Дори видът на стая за двама, стига да не е стая в хотел, която човек може винаги да напусне, а именно стая за двама души като постоянно жилище, ме кара да мисля за бягство в Чуждестранния легион."
Характерно за "модерния човек" е и това, че той много пътува - за него пътуването е всекидневна потребност, едва ли не мания. Но то не е средство за опознаване на света, за сближаване с непознати, интересни хора. За него пътуването се изразява в един обичаен маршрут: жилището, колата, гарата или летището, влака или самолета, хотела, бара и обратно. Така за "модерния човек" светът е мъртъв, той пътува "като призрак през призрачни земи, без да оставя следа в тях, нито те в него".
"Модерният човек" е космополит. Той няма родина, роден град, няма траен контакт с родители, близки, деца, приятели. Той е сам, "захвърлен в света", запокитен като "стрела в пространството" /Норберт Винер/. Той не се усеща принадлежен към човешкия род, а също няма чувство за история, живее извън времето, покрай времето; за него съществуването е само сбор от моменти, а не нещо цялостно, подчинено на природните и историческите закономерности.
Ала най-силно е отчуждението на "модерния човек" в неговия интимен живот. Той не обича "да се заангажира" в "любовни авантюри". Сменя жените, съответно мъжете си, както своите вещи. Но това не значи, че е развратник, напротив, той е по особен начин моралист и се съобразява с мнението на околните, доколкото те са себеподобни. За него обаче не съществува еротика, а само секс, и то схващан като механика, като спорт, като хигиена; за него няма любима или любим, а само партньор - заменим, безличен, ненужен.
"Модерният човек" живее за себе си, но той е отчужден и от своето "Аз". Сам се схваща като "неидентичен", лишен от самоличност, чужд на собствената идея за себе си. Той живее, подражавайки на околните, които също живеят чрез подражание. Несъзнавано той се мрази, но постепенно и това чувство го напуска - той става безразличен към себе си. Основните му душевни състояния могат да се изразят с думи като: скука, досада, отвращение, погнуса.
"Модерният човек" често не е "във форма", но той не е непременно тъжен, той просто не знае къде да се дене и затова обикновено пие, макар забравата в алкохола да не му доставя особено удоволствие. Той би казал - ако изобщо разговаряше на тази тема - с думите на инженер Фабер: "...Имам само едно желание - никога да не съм съществувал на този свят!"
Още в своя "Дневник 1966-1971" Макс Фриш подхваща една тема, която изглежда твърде непривлекателна за изисканата литература: това е темата за остаряването и индивидуалния край на човека. "Никой не желае да знае какво му предстои в старостта. Всъщност ние всеки ден го виждаме съвсем отблизо, но за да щадим себе си, правим от старостта табу; самият белязан от нея е длъжен да премълчава колко противна е тя. Това табу, уж в интерес на остаряващите, осуетява самопознанието..."
Макс Фриш споделя прозренията си в тази щекотлива област със съзнанието, че повелята да се почита старостта произхожда от твърде далечни епохи, когато дълбоката старост е била изключение. Дори в началото на XX век възрастните хора над шестдесет години са съставлявали само 7% от общото население, а през 1975 година те са вече 20%.
Смъртта, която покосява един живот в неговия разцвет, се е превърнала в рядкост. И става тъй, че когато хвалим някой възрастен човек, вършим го винаги с преценката, че той е още сравнително млад, "все тъй неуморим", "все още с пъргав ум" и т. н. Уважението ни е отправено не към старостта, а към нейната противоположност, към факта, че въпреки натрупаните години не изглеждаме стари. Това според Фриш подготвя срива на естествената самоувереност в критичната възраст на мъжа. Белязаният от първите прояви на старостта започва да изпитва неоправдан страх от несполука в междуличностните отношения, той все по-често се събужда преди разсъмване - в часа на екзекуциите, - ала не знае за какво. Все повече неща, които просто се налага всекидневно да вършим, той прави без желание, без очакване на удоволствие. Постепенно, без видими причини, нерядко при добро здраве и съхранени душевни сили, съществуването на възрастния човек се превръща в тегло за него и за околните. Все повече старостта е обречена на самота.
А тъкмо старостта носи жътвата на живота, съдържа равносметката на изминатия човешки път. В тази възраст е заложена мъдростта на устояването в крушенията, на себеосъществяването. Но и нещо повече: отпадайки от сетивния свят, старият човек все повече се приближава към небитието, към безвремието, от което за кратко сме изтръгнати всички, и научава нещо за него. Ако младежът, към когото днес са отправени всички погледи, в най-добрия случай носи знание - старецът е изпълнен с познание...
Като хвърля поглед към бъдещето и определя човешката отговорност към времето, Томас Ман изрича: "В глъбините на душата си аз храня увереността, че при онова 'Да бъде!', което е извикало Космоса от Нищото, а също при възникването на живота от неорганичното битие, целта е бил Човекът и че с него е заложен велик експеримент, чийто неуспех поради човешка вина би означавал неуспех за цялото творение, негово опровержение."
А любимият на Макс Фриш Монтен завършва своите "Опити" с думите: "Най-прекрасен според мене е животът на ония хора, които се равняват по общочовешката мярка, в духа на разума, но без каквито и да са чудеса и необичайности. Старостта обаче има нужда да бъде третирана малко по-меко. Нека бъде милостив към нея богът на здравето и мъдростта и да премине тя жизнерадостно и в постоянно общуване с хората."
Между тези два възгледа за човешкото предназначение и възможностите то да бъде изпълнено се простират внушенията на моралиста Макс Фриш. Човекът няма да изчезне през холоцена - третата геоложка епоха от четвъртичния период, - защото предопределението му е да оцелява в катастрофите, за да ги назовава.
Избрано от Венцеслав Константинов: „Флейтата на съня. Литературни етюди“, изд. Сиела
Снимки: darl.eu