Георги МАРКОВ и фрагмент от задочния му репортаж за България „На какво да се смеем и как да се смеем?”

(Георги Марков в средата на 60-те @Любен Марков)

През март 1974 година в София се проведе теоретична конференция по въпросите на смеха и сатирата.

Може би някои знаят една стара турска приказка: Имало едно време турска държава, в която работите никак не вървели добре. Пашите и бейовете благоденствували, а народът изнемогвал под тежките данъци, ширели се болести и мизерия. Един ден Великият везир, който бил добър човек и искал някак да помогне на народа, отишъл при султана и му казал, че положението е много лошо. „Защо?“ попитал султанът. „Всред народа има силно негодувание, Ваше величество, хората вече много приказват“ - казал везирът. - „Ааа - отвърнал султанът, - щом приказват положението не е лошо. Още могат да издържат!“ Минали се няколко месеца и Великият везир отново се появил пред султана и мрачно му съобщил, че народът започнал да се бунтува срещу мизерията, хората се съпротивлявали на бирниците и положението било толкова лошо, че трябвало нещо да се стори. „Не - отвърнал султанът, - щом се борят не са толкова зле. Прати им малко войска и полиция!“ Изминали още няколко месеца и понеже Великият везир вече не докладвал по положението на султана, последният го извикал. „Какво става? - попитал той. - Как живее народът?“ „Как да ви обясня, Ваше величество, - отвърнал Великият везир, - просто, сякаш стана чудо. Народът стигна до най-крайна мизерия, всички оголяха, обосяха и гладуват, и когато аз мислех, че ще се стигне до въстание, те започнаха да се смеят.“ „Каквооо?“ - султанът скочил от трона си. „Смеят се, Ваше величество, шегуват се, разправят си вицове и припадат от смях!“, обяснил везирът. „Сега вече положението наистина е лошо - казал мъдро султанът, - щом са започнали в мъката си да се смеят, значи, са стигнали до дъното. Я виж какво има в хазната, и помогнете на хората, че става лошо!“

И така султанът се уплашил не от брожението, не от заканите, не от бунтовете, а от смеха. Не зная защо не му е дошло наум да организира незабавно теоретична конференция по смеха и сатирата. Очевидно хората някога не са били толкова мъдри.

Мога с положителност да твърдя, че ако някой съобщи в нормалния свят, че някъде, в някаква държава на нашето земно кълбо се е провела конференция на тема „на какво се смеем и как да се смеем“, няма да се намери човек да повярва. Теоретична конференция по смеха и сатирата е един от най-неприемливите абсурди на живота. Но фактът си е факт, такава конференция се е състояла и е завършила с банкет. Така както през 1929 година (доколкото си спомням) във Варна се е състоял първият конгрес на българските гении. В народната библиотека има дневника на този конгрес, който е един от най-веселите документи останали от нашето минало. Но да оставим шегите настрана. Човек не бива да се смее на една конференция по смеха, толкова повече, че в нея не е имало нищо смешно.

Винаги ми се е струвало, че първото доказателство за липса на интелигентност е отсъствието на чувство за хумор. И нека веднага поясня, че чувство за хумор не значи да се смеем на другите, а преди всичко и главно значи СПОСОБНОСТТА ДА СЕ СМЕЕМ НА СЕБЕ СИ. Толкова велики хора са се разписали в историята с красивия жест на самоосмиването. То всякога е било доказателство за будно самокритично съзнание и за толерантност.

От: „Когато часовниците са спрели”(Нови задочни репортажи за България), Георги Марков, ИК „Пейо К. Яворов“ 
Снимка: Архив © Любен Марков