„Ти също не разбра, о, майко - ти не разбра, че съм Син Божи; но за коя майка синът не е - Божи Син?“

Великата кротост

Една нощ Мириам, която бе родила и отхранила Спасителя на Запада, видя сън.

При нея дойде Иесус, носен сякаш на невидими крила от лъчи и звуци. Под него се простираха небесните поляни, цъфнали с цветя от алмази, корунди, сафири, топази и рубини, с листа от смарагди и стръкове от червен и бял корал; а по коронките, листата и венчетата святкаха бисери като ранна роса. Цветенцата пееха от радост, че ги милва докосването на Господната нога: над тях грееше голямо бяло слънце – и това слънце бе Иесус, синът на Мириам.

Изкупителят се доближи до майката, носен на невидими ангелски крила – сякаш на светли облаци, разтапящи се в лъчите, що бликат от сърцето Му.

Когато големият бял образ дойде до Мириам, тя чу глас:

При тебе идвам, майко моя, защото светът ме не позна. Мнозина ме похулиха, но по моите ланити цъфти още влагата на твоята майчина целувка. Мнозина ме поругаха, но по лицето ми трепка още споменът за твоите майчини милувки. Ти също не разбра, о, майко  ти не разбра, че съм Син Божи; но за коя майка синът не е  Божи Син?

Сърцето на Мириам се разтопи от умиление, като чу тия кротки думи – и тя разтвори обятия, за да прегърне своя син. Но, когато сключи ръце, разбра, че прегръща светъл призрак и образ от лъчи.

И скръбно рече тогава:

– Рано напусна земя и земно, сине мой, рано – преди майка ти да ти се порадва! Сама ме остави: да хулят и мене твоите хулници, да поругават и мене твоите ругатели. Върни се наземи, върни се в простия градец, дето те роди с мъки майка ти и с плач те отхрани! Всичко, що бе донесъл от небето, ти го раздаде на другите, а за майка си не отдели нищо; и дори онова, що ти бях дала аз, отнесе на небето cъс себе си.

Като промълви тия думи, Мириам видя, че цветята по небесните морави помръкват, тревата посърва, а лъчите гаснат. И в полумрака пред нея се възправи сина й – в плът, а не в призрак; но от него не излизаха лъчи: над скръбното му чело се впиваше в лоба венец от тръни, а по ръцете му зееха дълбоки кървави рани.

И тогава на Мириам се стори, че нечий глас й тихо продума:

– Безумна майко: твоите думи пригвоздиха на кръст сина ти – и твоите слова го осъдиха на люти мъки. Защо изрече тия думи ?

Но Иесус кротко погледна майка си – и тая кротост озари за миг простора около него и невидими цевници, псантери и харфи засвириха песента на великата кротост. Небесните поляни беxа съвсем помръкнали, но по тях блеснаха росните капки – не като бисер, а като сълзи. Лъчезарните облаци, що обгръщаха образа на Спасителя, бяха станали тежки, навъсени и сиви, но ето – че те протегнаха ръце, човешки ръце, за да прегърнат майката на Изкупителя. Небето бе кърваво като на залез – и тама, де небе и земя се сливаха, се възправиха три кръста, сякаш израсли от земи.

В тоя миг душата на Господната майка се разтвори като кротка прегръдка и обич я изпълни. И тя чу отново гласа, що й бе казал преди това ледените думи. А тоя глас мълвеше:

– Ти роди син и желаеш сина ти всичко свое тебе да даде, а той раздаде целия себе си на света: не се чуди, че малко ти се падна! Виж трите кръста, що се чернеят на кръгозора: двата отстрани са кървави, защото са кръстове на човешка мъка, а третият сред тях е цъфнал – и рози се вият по клоните му; тоя кръст е Божи кръст: върху него почива блаженството на жертвата – и там няма страдание, а велика кротост.

Тогава Мириам се събуди.

Пред очите й блеснаха белите сводове на Иерушалаимския храм, окичен за пасхалния празник. По небето прелитаха пъстри гълъби, носеше се нечия далечна песен, звънтяxа оръжията на ромски воини край притвора на храма, жени и моми се връщаха от извора с дълги водоноси на рамо. Слънцето бе току що изгряло и белите стени на къщите отсичаха зеленината на смоковници, палми и кипариси.

А там, дето се трупаше тълпата, сред храмовия двор, се възправи мъж с кротко лице и бели дрехи. Тълпата се разшава, замлъкна и се притаи, за да чуе – думите на Учителя.

Мириам даде ухо и чу:

– Небето и земята ще преминат, но моите думи ще останат; небе и земя са преходни, а словата на кротостта са вечни. Истина, истина ви казвам: няма по-голяма любов от това – да раздадеш душата си за другите.

Из: „Светилник за душата“, Апокрифи, Николай Райнов, изд. „Ст. Атанасов“, София 1920
Снимка: Институт за литература при БАН, lit.libsofia.bg