„Тревожните деца израстват като тревожни възрастни, докато за избягващите деца има вероятност да станат възрастни, които нямат връзка със собствените си чувства и с тези на околните.“

~ Бесел ван дер КОЛК, „Тялото помни“ (Изд. „Изток-Запад“)

♥ Да живееш с родителите, които имаш

Децата имат биологичен инстинкт за привързване – те нямат избор. Независимо дали родителите им или хората, които се грижат за тях, са любящи и грижовни, или пък хладни, нечувствителни, отхвърлят ги и ги тормозят, децата ще намерят начин да се справят, който ще е основан върху опита им да накарат тези хора да посрещнат поне някои техни нужди.

Днес имаме надеждни начини да преценяваме и идентифицираме тези начини за справяне, до голяма степен благодарение на работата на американските учени Мери Ейнзуърт и Мери Мейн, както и на колегите им, които са провели хиляди часове наблюдения върху майки и бебетата им в продължение на много години. Въз основа на тези проучвания Ейнзуърт създава изследователски инструмент, наречен „ситуация на неизвестност“, който проучва как бебето реагира на временно отделяне от майката. Точно както наблюдавал и Боулби, надеждно привързаните бебета се стресират, когато майка им ги остави, но показват радост, когато се върне, и след кратка проверка, за да добият увереност, се успокояват и започват отново да си играят.

Но при децата, които не са надеждно привързани, картината е по-сложна. Ако човекът, който основно се грижи за децата, е неотзивчив и ги отхвърля, те се научават да се справят с тревогата си по два характерни начина. Учените забелязали, че някои изглеждат хронично тревожни и изискващи от майките си, докато други били по-пасивни и затворени. И при двете групи контактът с майките не успявал да ги успокои – не се връщали доволни към играта си, както се случва при надеждната привързаност.

При един от моделите, наречен „избягваща привързаност“, бебетата изглеждат така, сякаш нищо не ги притеснява – не плачат, когато майка им се отдалечи, и я игнорират, когато се върне. Това обаче не означава, че остават незасегнати. Всъщност непрекъснато увеличената им сърдечна честота показва, че са в постоянно състояние на превъзбуда. С колегите ми наричаме този модел „справят се, но не чувстват“. Повечето майки на „избягващи“ бебета, изглежда, не обичат да докосват децата си. Имат проблем да ги вземат и гушкат, и не използват изражението на лицето си и гласа си, за да създадат приятен ритъм на обмен с бебетата си.

При друг модел, наречен „тревожна“ или „амбивалентна“ привързаност, децата непрестанно привличат внимание към себе си, като плачат, викат, прилепчиви са или пищят: те „чувстват, но не се справят“. Изглежда, са стигнали до извода, че ако не направят сцена, никой няма да им обърне внимание. Стават ужасно тревожни, когато не знаят къде е майка им, но щом се върне, не получават особено успокоение. И макар че сякаш не се наслаждават на компанията ѝ, те остават пасивно или гневно съсредоточени върху нея дори и в ситуации, в които други деца по-скоро биха си играли.

Изследователите на привързаността смятат, че трите „организирани“ стратегии на привързване (надеждна, избягваща и тревожна) работят, защото извличат най-добрата грижа, която даден човек е способен да предостави. Бебетата, които срещат устойчив модел на обгрижване – дори да е белязан от емоционална дистанция или нечувствителност, – могат да се адаптират, за да поддържат отношения. Това не означава, че няма проблеми: моделите на привързване често се запазват и в зрелия живот. Тревожните деца израстват като тревожни възрастни, докато за избягващите деца има вероятност да станат възрастни, които нямат връзка със собствените си чувства и с тези на околните. (Например: „Няма нищо лошо в пердаха. Мен ме биеха и затова постигнах такъв успех.“) В училище е вероятно „избягващите“ деца да тормозят другите, докато тревожните деца обикновено са техни жертви. Но развитието не е линеен процес и много житейски опитности могат да се намесят, за да променят тези резултати.

Има обаче и друга група, която не е така стабилно адаптирана – тя съставлява мнозинството от децата, които лекуваме, и сериозна част от възрастните, които попадат в психиатрични клиники. Преди двайсетина години Мери Мейн и колегите ѝ от „Бъркли“ започнали да идентифицират група деца (около 15% от наблюдаваните), които, изглежда, не можели да разберат как да се свържат с хората, които се грижели за тях. Критичният фактор бил, че самите хора, грижещи се за децата, представлявали източник на стрес и ужас за тях. Децата в това положение няма към кого да се обърнат и са изправени пред нерешима дилема; майките им са едновременно необходими за оцеляването им и източник на страх. Те „не могат нито да се доближат до тях (надеждната и амбивалентната „стратегия“), нито да пренасочат вниманието си (избягващата „стратегия“), нито да избягат“. Ако наблюдавате такива деца в ясла или в лаборатория за изследване на привързаността, ще видите как поглеждат към родителите си, когато влязат в стаята, а после бързо отвръщат поглед. Тъй като са неспособни да изберат между търсенето на близост и избягването на родителя, те може да се люлеят на ръце и колене, да изглеждат, сякаш са в транс, да замръзват с вдигнати ръце или да станат, за да поздравят родителя си, а после да паднат на земята. Понеже не знаят с кого са в безопасност или на кого принадлежат, те може да са силно любвеобилни с непознати или пък да нямат доверие на никого. Мейн нарича този модел „дезорганизирана привързаност“. Дезорганизираната привързаност е „страх без шанс за намиране на решение“.

~ Вътрешна дезорганизираност

Съвестните родители обикновено започват да се тревожат, когато попаднат на изследвания върху привързаността, защото се притесняват дали нетърпението им от време на време или нормалните пропуски в настройката може да увредят трайно децата им. В реалния живот има недоразумения, неуместни реакции и провали в общуването. Тъй като майките и бащите пропускат сигнали или просто са твърде заети с други неща, малките деца често са оставени да се справят с това да открият как да се успокоят сами. В определени граници това не е проблем. Децата се научават да се справят с разочарованията. С „достатъчно добри“ обгрижващи ги възрастни децата се научават, че прекъснатите връзки могат да се възстановят. Критичният въпрос е дали те могат да придобият дълбоко усещане за безопасност с родителите си или с други хора, които се грижат за тях.

В проучване на моделите на привързаност при над 200 деца в нормална среда на хора от средната класа било установено, че 62% са надеждно привързани, 15% са „избягващи“, 9% са „тревожни“ (също и „амбивалентни“) и 15% са дезорганизирани. Интересното е, че това мащабно проучване показало, че полът на детето и основният му темперамент нямат особено голямо отражение върху стила на привързване; например за деца с „труден“ темперамент не е по-вероятно да развият дезорганизиран стил. Децата от по-ниските социоикономически групи е по-вероятно да бъдат дезорганизирани, тъй като родителите често са силно стресирани поради икономическа и семейна нестабилност.

Децата, които не се чувстват в безопасност в детството си, имат проблем да регулират настроенията си и емоционалните си реакции, когато пораснат. Докато стигнат до детската градина, много дезорганизирани бебета вече са или агресивни, или откъснати и неангажирани и по-нататък развиват набор от психични проблеми. Също така демонстрират повече физиологичен стрес, който личи в сърдечната честота, реакциите на стресовите хормони и понижените стойности на имунните фактори. Дали този вид биологична дисрегулация автоматично се връща към нормалното с порастването на детето или с преместването му в сигурна среда? Според данните досега, това не се случва.

Родителският тормоз не е единствената причина за дезорганизирана привързаност: родителите, които са твърде заети със собствената си травма, например домашно насилие, изнасилване или скорошна смърт на родител, брат или сестра, могат също да бъдат твърде нестабилни и непоследователни в емоционално отношение, за да им предложат достатъчно комфорт и защита. Всички родители се нуждаят от цялата помощ, която могат да получат, за да отгледат спокойни деца, но травмираните родители в частност се нуждаят от помощ, за да се настроят към нуждите на децата си.

Хората, които се грижат за деца, често не разбират, че не са в синхрон с тях. Ясно си спомням за един видеозапис, който ми показа Биатрис Бийби. На него имаше млада майка, която си играеше с тримесечното си бебе. Всичко вървеше добре, докато бебето не се отдръпна и не обърна главичка, сигнализирайки, че има нужда от почивка. Но майката не разбра този сигнал и увеличи усилията си да общува с него, като доближи лицето си още повече до неговото и започна да говори по-високо. Когато то се отдръпна дори още повече, тя продължи да се навира в него и да го бута с пръст. Накрая то започна да пищи, а майката го остави и се отдалечи съкрушена. Тя очевидно се чувстваше ужасно, но просто беше пропуснала съответните знаци. Лесно е да си представим как този вид неспособност за настройване, която се повтаря отново и отново, може постепенно да доведе до трайна липса на свързаност. (Всеки, който е гледал бебе с колики или хиперактивност, знае колко бързо нараства стресът, когато, изглежда, нищо не помага.) Ако постоянно се проваля в опитите си да успокои бебето си и да установи приятно общуване лице в лице, майката вероятно ще започне да го възприема като трудно дете, което я кара да се чувства като пълен провал, и ще се откаже от опитите си да успокои детето.

В практиката често е трудно да се различат проблемите, възникнали в резултат на дезорганизирана привързаност, от тези, възникнали поради травма: те често са преплетени... Реакциите на децата към болезнени събития се определят до голяма степен от това колко спокойни или уплашени са родителите им. Бившият ми студент Глен Сакс, сега ръководител на Факултета по психиатрия на децата и подрастващите в Нюйоркския университет, показа, че когато деца са били хоспитализирани за лечение на жестоки изгаряния, това дали ще развият ПТСР (посттравматично стресово разстройство), можело да се предскаже по това доколко сигурни се чувствали с майките си. Надеждността на връзката с майките им била индикатор за количеството морфин, необходимо да контролира болката им – колкото по-надеждна била привързаността, толкова по-малко обезболяващи били нужни. Друг колега – Клод Кемтоб, който ръководи Програмата за изследване на семейните травми в медицинския център „Лангон“ в Нюйоркския университет, изследвал 112 деца от Ню Йорк, които били преки свидетели на терористичните атаки от 11 септември. При децата, чиито майки били диагностицирани с ПТСР или депресия при проследяването, било шест пъти по-вероятно да бъдат свръхагресивни като реакция на преживяното. Децата, чиито бащи били с ПТСР, също показали поведенчески проблеми, но Кемтоб открил, че този ефект бил индиректен и предаван чрез майката. (Животът с раздразнителен, затворен или изпаднал в ужас съпруг може да стовари голяма психическа тежест върху партньорката му, включително и депресия.)

Ако някой няма вътрешно усещане за сигурност, е трудно да различи безопасността от заплахата. Ако се чувства хронично вцепенен, потенциално опасните ситуации могат да го накарат да се почувства жив. Ако си е направил извода, че би трябвало да е ужасен човек (защото по каква друга причина родителите му биха могли го третират по този начин?), започва да очаква от всички да се държат ужасно с него. Вероятно си го заслужава, а и бездруго няма какво да направи по въпроса. Когато дезорганизираните хора хранят подобни представи за себе си, те са подготвени да бъдат травмирани от последващи преживявания.

~ Дългосрочните последици от дезорганизираната привързаност

В началото на 80-те години колежката ми Карлън Лайънс-Рут, изследователка на привързаността в „Харвард“, започна да прави видеозаписи на общуването лице в лице между майки и бебетата им на шест, дванайсет и осемнайсет месеца. Тя ги заснела отново, когато децата били на пет години, и още веднъж, когато станали на седем или осем. Всички били от високорискови семейства: 100% от тях били под определената от правителството граница на бедността и почти половината от майките били самотни родители.

Дезорганизираната привързаност се проявява по два различни начина: едната група майки, изглежда, били твърде заети със собствените си проблеми, за да обърнат внимание на децата си. Често били натрапчиви и враждебни; люлеели се между отхвърлянето на децата си и това да действат така, сякаш очакват децата да откликват на техните нужди. Друга група майки изглеждали безпомощни и уплашени. Често се държали като сладки или уязвими, но не знаели как да действат като възрастни във връзката, и изглежда, искали децата им да ги успокояват. Не успявали да поздравят децата си, след като се връщали при тях след раздяла, и не ги вземали на ръце, когато децата били разтревожени. Майките, изглежда, не правели тези неща нарочно – просто не знаели как да се настроят към децата си и да откликват на сигналите им, затова не успявали да ги успокоят и да им вдъхнат увереност. При враждебните/натрапчивите майки било по-вероятно да имат история на физическо насилие в детството им и/или да са били свидетели на домашно насилие, докато за затворените/зависимите майки било по-вероятно да са с история на сексуално насилие или загуба на родител (но не и физическо насилие).

Винаги съм се чудил как така родителите започват да тормозят децата си. В крайна сметка отглеждането на здраво поколение е в самата сърцевина на човешкото чувство за цел и смисъл. Какво би могло да накара родителите нарочно да нараняват или неглижират децата си? Проучването на Карлън ми даде един отговор: гледайки видеозаписите ѝ, виждах как децата стават все по-безутешни, потиснати или се противопоставят на майките, които не са в синхрон с тях. Същевременно майките ставаха все по-отчаяни, обезсърчени и безпомощни във взаимодействията си с тях. Щом веднъж майката започне да вижда детето не като свой партньор в отношения на привързаност, а като непознат, който я отчайва, вбесява и е отчужден, сцената е подготвена за появата на насилие.

След около 18 години, когато тези деца вече били около двайсетгодишни, Лайънс-Рут направила проследяващо проучване, за да види как се справят. Бебетата със сериозно нарушени модели на емоционална комуникация с майките им на 18 месеца пораснали и станали младежи с нестабилно усещане за Аз, самонараняваща импулсивност (включително безконтролно харчене, безразборен секс, злоупотреба с наркотични вещества, безотговорно шофиране и психогенно преяждане), неуместен и интензивен гняв и повтарящо се самоубийствено поведение.

Карлън и колегите ѝ очаквали, че враждебното/натрапчивото поведение от страна на майките ще е факторът, предсказващ най-сигурно умствената нестабилност у порасналите им деца, но открили друго. Емоционалната отчужденост имала най-дълбок и дълготраен ефект. Емоционалната дистанция и обръщането на ролите (при което майките очакват от децата да се грижат за тях) били особено тясно свързани с агресивното поведение на подрастващите към себе си и останалите.

Избрано от: „Тялото помни“, Бесел ван дер Колк, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Картина: Mother and Child; DALL-E