(Self-Portrait, 1567, Museo del Prado, Madrid)
„Слънцето сред малките звезди” – с този израз на флорентинеца Данте наричат във Венеция своя велик художник Тициан. Казват му също „Божественият”. Той преживява цял ренесансов век, вижда всичко, но времето не му стига и да нарисува всичко. Жаждата на Тициан за рисуване е огромна – както и жаждата му за живот. Той неслучайно е смятан за един от най-разнообразните италиански художници. Голям майстор е и на портрета, и на фоновия пейзаж, прочут е както с митологичните си езически сюжети, така и с дълбоките си християнски визии. С годините маниерът му се променя чувствително, дори казват – драстично. Късните му платна са мрачни и тъмни, изчезват яркостта и блясъкът на ранния Тициан, но като цяло работата му с четката и финеса на тона са невероятни. Живописният му подход, особено при полагането и използването на цветовете, оказват огромно влияние не само върху художниците от ХVІ век, но и върху цялото западно изкуство.
Истинската година на раждане на Тициан остава неизвестна. По този въпрос още има спорове и се споменават най-различни възможности от последните 30 години на ХV век. Напоследък везните сякаш накланят в полза на онези, които приемат варианта, че събитието е станало около 1490-та. Специалисти от прочутия музей Метрополитън пък фиксират 1488 година като най-вероятна. Когато е вече в напреднала възраст, в писмо до своя приятел и покровител, испанския крал Филип ІІ, Тициан посочва 1474 като година на раждането си.
Защо обаче това е чак толкова важно – пита се нормалният човек. Ами наистина не е без значение дали този велик художник е живял 80, 90 или сто години, защото това ще ни даде много допълнителна информация за развитието му и за самия него. За разлика от неизвестната година, сигурно е мястото, където е роден Тициано Вечелио – то е близо до Венеция, в градчето Кадоре, на чиито замък баща му, Грегорио, е управител. Семейството е богато и влиятелно, но няма данни Тициан да е учил кой знае колко през ранните си години, показателен е фактът, че той дори не знае латински. Така или иначе, когато е на десет, отива във Венеция и чиракува при различни художници, докато накрая попада в работилницата на най-известния за времето си венециански майстор – Джовани Белини.
За разлика от Флорентинската художествена школа, която залага повече на рисунъка и пластиката, за венецианската живопис основа се явява работата с цвета, неговото богатство и хармония. И Тициан, естествено, тръгва в тази посока, за да я доведе до съвършенство. Трябва да се помни също, че когато той още чиракува, в Милано Леонардо да Винчи, в Рим Рафаело и Микеланджело във Флоренция вече творят своите най-големи чудеса. Така или иначе, докато се учи при Белини, а това изглежда продължава доста години, Тициан работи по редица фрески и майсторът в него изпъква все повече. Най-знаменателното събитие в живота му от това време обаче е приятелството му с художника Джорджо да Кастелфранко, прочут и до днес като Джорджоне. Джорджоне е малко по-възрастен, има вече самостоятелни поръчки и Тициан, докато му помага за изпълнението им, изучава стила на Джорджоне в детайли. Отначало му подражава, после бързо се отдалечава от него и изгражда свой собствен стил. Едновременно с приятелството, между двамата има и известно съперничество, което обаче скоро е прекъснато от ранната смърт на Джорджоне. Тициан довършва някои от вече започнатите негови работи и остава сам да свети като най-ярката звезда на художническия небосклон на Венеция.
Първите запазени неща, които със сигурност са на Тициан, датират от 1507 година. От 1509-та е прекрасният му портрет „Мъжът с ватираните ръкави”, чиято композиция по-късно Ремрбанд буквално краде и използва за свой автопортрет. Около 1515-та година пък Тициан рисува поредица портрети с един и същи женски образ в различни роли. Това са „Дамата с огледалото”, „Саломея” и „Флора”. И отново има спорове коя е изобразената фантастична красавица.
Като най-вероятно се сочи да е Лаура Дианти, любовница на Алфонсо д`Есте, херцогът на Ферара, дамата, за която той се жени след смъртта на втората си жена Лукреция Борджия. Обаче начинът, по който Тициан подхожда към този образ, неговата настойчивост да го рисува много пъти под една или друга форма, говорят по-скоро за силна лична връзка. И наистина има такава хипотеза. Смята се, че около 1512 година, по време на някое от прочутите венециански соарета, Тициан среща Виоланта, дъщеря на колега-художник, в която се влюбва безумно, дори се твърди, че има намерение да и предложи брак. По неизвестни и досега причини, връзката се разпада, от нея остават само фантастични портрети на самата красота. Тази красота Тициан пренася после и през своите езически Венери и Данаи, а също и през малките си мадони, които и досега могат да се видят из най-големите музеи в света. Разбира се, въпреки разочарованието с Виоланта, дългият живот на великия художник Тициан не минава без любов. Някъде около 1520 година той заживява със Сесилия, от която има четири деца – двама сина и две дъщери. Историята е интересна. Сесилия е младо момиче, дъщеря на бръснар от Кадоре, родното място на художника. Той я наема за прислужница и, тъй като явно от рисуване не му остава много време за създаване на романтични връзки, пък и със сигурност тя отговаря на високите му критерии за женска красота, двамата се залюбват и заживяват заедно, макар и без брак.
Минават пет години, Сесилия е родила двама сина и всичко в дома е наред, когато тя изведнъж се разболява много тежко. Тициан веднага докарва свещеник и двамата се женят, както се смята, на нейния смъртен одър. Дали и доколко сватбата сама по себе си е повлияла - остава неясно, но факт е, че след нея Сесилия като по чудо оздравява и животът на семейството продължава щастливо. Тя умира през 1530 година, докато ражда втората им дъщеря Лавиния. Тициан се мести заедно с децата в нова разкошна къща и вика от Кадоре сестра си, която поема занапред грижите за дома. Макар да остава сам до края, със сигурност по отношение на жените през следващите години той не стои мирен. По времето, когато жена му умира, на художника Тициан, макар той да не го знае, му остават още цели 46 години прекрасен живот, пълен с рисуване, обиколки из Европа, приятелства с владетели и всякакви известни и неизвестни хора от епохата. През 1576 той рисува последната си картина – недовършената „Пиета”. С нея, както се смята, приготвя изображение за гробницата си. В края на август чумата го отнася, намират го мъртъв, с четка в ръка. Въпреки строгите правила, великият Тициан не е захвърлен в общия гроб на чумавите. Погребан е в църквата Санта Мария Глориоза във Ферари, където и досега го закриля собственото му изображение на прочутата Мадона от Пезаро.
A Man with a Quilted Sleeve, an early portrait, 1509, National Gallery, London
Portrait of a Man in a Red Cap, Titian, 1510
Salome with the Head of John the Baptist, 1515, (Galleria Doria Pamphilj, Rome)
Isabella of Portugal by Titian, painted after her 1539 death from a middling representation
Venus and Organist and Little Dog, 1550
Danae is one of the paintings from the Danae (Titian series), completed between 1553 and 1556
The Rape of Europa, 1560-1562, Isabella Stewart Gardner Museum
Christ – (fragment) 1553, Prado Museum Madrid
Diana and Actaeon, 1556–1559
The Allegory of Age Governed by Prudence (1565–1570) is thought to depict (from left) Titian, his son Orazio, and his nephew, Marco Vecellio
Doge Andrea Gritti, the Doge of Venice from 1523 to 1538
Assumption of the Virgin, Basilica di Santa Maria Gloriosa dei Frari, Venice, 1516–1518
Ecce Homo, 1558-1560, National Gallery of Ireland
Self-portrait, 1550-1562
Pieta, 1576
Madonna and Child, 1508
Federico II Gonzaga, 1525
Carring of the Cross
Venus and Adonis
Aвтор: Пламен Асенов
Източник: bnr.bg
Картини: Wikipedia
