„Може би „Мона Лиза“ е портрет на душата на Леонардо.”
♥ „Очите имат блясъка и влагата, които винаги присъстват при живите хора, а около тях са миглите и всички червеникави тонове, които могат да бъдат постигнати само с възможно най-голямо внимание. Веждите не биха могли да бъдат по-естествени от това... Носът изглежда като истински, благодарение на красивите си розови и нежни ноздри. Устата, чийто отвор съединява червенината на устните с плътта на лицето, изглежда не като боя, а като истинска жива плът. Всеки, който се вгледа внимателно в ямката на нейната шия, ще усети ударите на пулса й.”
Джорджо ВАЗАРИ за „Мона Лиза“
(Monna Lisa, La Gioconda, Leonardo da Vinci c. 1503–1506, perhaps continuing until c. 1517)
Интересът на Леонардо към формата на безкрайността се крие не само в удоволствието от игрите на думи с неговото име (по негово време сложните фигури са известни като fantasie de vinci). Брамли ги нарича „символи едновременно на безкрая и на единството на света“. Възелът е шеговитият начин, по който Да Винчи изразява парадоксите и загадките, с които се сблъсква, докато задълбочава познанията си.
С течение на времето - докато научава все повече за всичко - Леонардо се потапя все по-дълбоко в раздвоението. И както осъзнава все по-дълбоко тайнството и противоположностите, така и изразите, които дава на парадокса, стават все по-проникновени. Това е въплътено по един поразителен начин в обсебващия образ на Св. Йоан. Eто какъв е коментарът на Кенет Кларк:
„Св. Йоан Кръстител е предвестник на Истината и Светлината. А кой е неизбежният предвестник на истината? Въпросът. Св. Йоан на Леонардо е подобен на един вечен въпросителен знак, той е загадката на сътворението. Поради това той става близък на Леонардо — духът, който седи на рамото му и нашепва неразрешими гатанки. Той притежава усмивката на сфинкс и силата на обсебваща форма. Вече изтъкнах как този жест - който сам по себе си притежава възходящия ритъм на въпросителната - се появява в цялото творчество на Леонардо. Тук той е в най-концентрираната си форма.”
Разбира се, най-висшият израз, който Леонардо дава на парадокса, е „Мона Лиза“, Загадката на нейната усмивка е отприщила потоци от мастило през вековете. Брамли я нарича „женския еквивалент на Христос“. Уолтър Пейтьр - автор на класическото изследване „Ренесансът“ - я описва като „красота, която се излива върху плътта из отвътре, отлагането, клетка по клетка, на странни мисли, фантастични мечтания и изящни страсти“. Зигмунд Фройд пише, че „Мона Лиза“ е „...най-съвършеното представяне на контрастите, които господстват в любовния живот на жената...“ Усмивката на Мона Лиза лежи на границата между доброто и злото, състраданието и жестокостта, прелъстяването и невинността, мимолетното и вечното. Тя е западният еквивалент на китайския символ на Ин и Ян.
Е. X. Гомбрих, автор на „История на изкуството“, ни помага да разберем как Леонардо е постигнал този най-висш израз на същината на парадокса, Sfumato:
„Замъглените очертания и меките цветове... позволяват на една форма да се прелее в друга, като винаги оставят нещо за нашето въображение... Всеки, който някога се е опитал да нарисува или скицира човешко лице, знае, че това, което наричаме изражение, се крие основно в две черти - ъгълчетата на устатата и ъгълчетата на очите. В случая Леонардо нарочно е оставил точно тези черти неясни, като ги е нарисувал така, че да се слеят с меките сенки. Затова не сме сигурни с какво настроение Мона Лиза гледа към нас...“ Гомбрих изтъква целенасочено направените несъответствия в двете половини на портрета, както и „почти чудодейното предаване на живата плът“, което допълнително подсилва необикновеното излъчване на картината.
Може би най-голямата сред множеството загадки, които заобикалят Мона Лиза, е въпросът за истинската й идентичност. Дали тя наистина е - както твърди биографът Джорджо Базари тридесет години след смъртта на Леонардо - съпругата на Франческо дел Джокондо? Или е Изабела д’Есте, маркиза на Мантуа, както заявява д-р Реймънд Стайте в „Сублимации на Леонардо да Винчи“?
Или би могла да бъде, както други са предположили, Пачифика Брандано - спътница на Джулиано де Медичи или може би любовница на Шарл д’Амбоаз? Или е сбор от всички жени, които Леонардо е познавал: майка му, съпругите и любовниците на аристократите, селянките и минувачките, които наблюдава и скицира в продължение на часове? А може би е - има и такива предположения - необикновен автопортрет?
Удивителни доводи в полза на последната теория са предложени от д-р Лилиан Шварц от „Бел Лабораторис“, автор на „Компютърна енциклопедия на художниците“. Като прилага сложно компютърно моделиране с много точни измервания на мащаба и изравняването, Шварц сравнява „Мона Лиза“ с единствения съществуващ автопортрет на Леонардо, нарисуван с червена креда през 1518 г. Както пише самата тя: „Съпоставянето на двата образа се оказа достатъчно, за да се слеят: относителните позиции на носа, устата, брадичката, очите и челото съвпаднаха с абсолютна точност. Трябва само леко да извием нагоре ъгълчето на устата и ще получим загадъчната усмивка...“ Шварц стига до заключението, че самият маестро е послужил като модел за тази най-известна от всички картини.
Може би „Мона Лиза“ е портрет на душата на Леонардо. Независимо от истинската идентичност на Мона Лиза, тя осветлява изключително важното място, което парадоксът заема в мирогледа на Да Винчи.
Избрано от: „Как да мислим като Леонардо да Винчи”, Майкъл Гелб, Изд. Бард
*Monna Lisa, La Gioconda, Leonardo da Vinci c. 1503–1506, perhaps continuing until c. 1517, en.wikipedia.org
