„…С него не само се мъчиш, но и уравновесяваш себе си.“
(1901-1958)
За да ти е сладък хлябът! (1955 г.)
Като влезем в нашите изложби, като че ли сме по нивите. И ни казват: „Ето как изкуството навлезе в живота!“ Къде навлезе? В майната си! То няма крака и ръце… Може само светът да проникне в изкуството чрез своята чувствителност, но не като завоевател. Разбира се – не казвам да се стигне до Пикасо. Това е дързост и се чудя на „Литературен фронт“, особено – „Юманите“, който е един от най-културните и просветени органи на комунистическите партии: как се е вързал така с една абстракция, която по начало е свойствена на изкуството, но не доведена до такава крайност! И защо „Литературен фронт“ не направи това нещо по отношение на наш художник, за да докаже, че има своя позиция и към нашето изкуство, а хитро прехвърля отговорността върху френския вестник, за да може утре да се резервира и каже: „Това е във Франция. Ние не сме съгласни с тази работа – искахме само да покажем…“
Кои лапат? Които не работят! Където и да видя лапане, ще се отвращавам! И вие тук, ако не работите, ако не полагате труд, ще станете лапачи! Смисълът на труда е да работиш, за да ти е сладък хлябът! По един начин яде човек това, което сам е произвел с труда си, по друг онова, което не е изработил. Вижте по банкетите как се лапа!… А е казано: „Не връзвай на вола устата, когато вършее!“ Той жито не яде – той обикаля и вършее… Но вижте нравственост: „Не му връзвай устата!“ Волът работи, помага на хората и яде прилично. Но вълкът лапа, а ни е орал, ни е копал. Едно изяде, друго метне на врата – бяга и се крие от хората!… Така се овълчи и буржоазията. Вече не работи, а лапа. Ако работеше, никой не можеше да я свали от власт. Но тя стана крадлива, стана лапач и си отиде. Тази е причината, която не може да гарантира живота на един вълк. Закон за покровителство на вълците няма. Никой не ги покровителствува, освен лошото време! В този смисъл трудът е благословен. Той е морал… С него не само се мъчиш, но и уравновесяваш себе си. Ако балансираш труда и съвестта си, това е мярката на едно съществувание… Пикасо е голям човек, голям художник и в тази рисунка има прекрасни неща. Романът „Дон Кихот“ е вечен, защото като роман не се ограничава само с един дълъг Дон Кихот и един къс Санчо Панса… В Пикасо има ли онова, което може да се каже за живота, битието и небитието, та макар само в една рисунка?… Тук има само графичен знак, който напомня романа „Дон Кихот“. И аз се питам: след като това не е Дон Кихот, като не е реклама – а не може да бъде реклама, защото е художествено произведение, – защо тази рисунка е намерила място тук?… Да беше нарисуван поне образът на Дон Кихот – този човек, който е така добър, та изостави своя дом и тръгна за някаква правда!… Поне да беше даден този човек — да го видим в рисунката, че да речем: „Щом той тръгна да защищава правдата – социалната правда – и ние ще тръгнем!“ Но в тази рисунка не личи нищо подобно! Тя може само да стане реклама за четене на романи. И то една изкусна реклама!… Професионално тези работи не са лоши. Но не мога да разбера как по този начин можем да се освежаваме социално?… Пикасо не се измъчва над тези неща. Той е хитър, бърз и талантлив. Има особен дар! Той смята за пръв дълг – осъзнат и неосъзнат – да прояви по най-непосредствен начин свободата си! И това той върши. И е повече признат от всички, защото се намира в една Франция, която никога не се е осмелила да забрани такова нещо… Той се осъществява като свободна личност и в това освобождение стига до предизвикателство! Тази пълна, спонтанна проява на свобода в Пикасо изглежда като бунт срещу заробителя. Добре! Но самите буржоазни среди толерират Пикасо; чрез неговата свобода, която ги пробожда, доказват, че заробителите на цели континенти не носят насилие!…
И аз съм умен. В мене също има влечения за свободно изявяване – и аз обичам свободното изявяване, но търся неговия социален смисъл!…
А за Матис нищо не се приказва. Той не е в абстракцията и – макар че рисува такива жени – те са жени, с които общуваме всеки ден, които са оплождани, раждали и поддържат живота. Матис е много по-честен и фин… В рисунката му има пулса на живия организъм. Неговите картини според мен ще бъдат в Лувъра и ще останат на човечеството. Но Пикасо няма да остане! Пикасо е надстройка – една вихрушка, един странно силен, но дяволски вятър, който вирее като дървеницата – когато дъските не са прилепнали…
Пикасо ни привързва… Така седим в един затвор, докато някой дойде, та блъсне вратата и ти гледаш: едни се втурват да изскочат навън, други казват: „Аз не излизам оттук; за да се излезе, не е достатъчно само някой вятър да отвори вратата. Трябва да ми докажат, че съм свободен, че да изляза!“ Това са хора, които мислят дълбоко върху себе си и света. И аз имам желание да изляза от тези ограничения, но понеже съм обусловен, не съществувам метафизически и без родина – не излизам! Отварят ми вратата, но не излизам, защото казвам: „И в затвора трябва да се свърши работа!“…
Жената има най-много нужда от свобода, но няма представа за нея. И тя я търси, но ако й я дадат, не ще може да я употреби. Въобще – свободата е много опасно нещо! Тя не е и за Пикасо. Свободата е само за онези, които знаят истината. Какво ни помагат Жан Пол Сартр и Пикасо. Само внасят смут! Какво общо има материализмът с екзистенциализма?
Докато се превърнете в рисунка!
Това е още едно доказателство, че изкуството и обективният свят са различни… Изобщо – трудно е да се обясни човекът!… И понеже никой не може да го обясни, всеки гледа да му метне коларя. Човекът е като атома… Какви сили откриха в атома? А в човека? Човекът, като откри атома и го разложи, време е сега да помисли как ще го укроти. Щом направи това човекът, време е и човекът да бъде укротен!… Той доказва чрез силата си, че трябва да бъде роб. В своята разюзданост човекът винаги е измислял средства за унищожения, на които се е намирало противодействие. А сега измисли средство, на което няма противодействие!… И какво се получи? Животът на човека стана несигурен, а той – послушен роб на гения си. Затова ще настъпи мир: защото сам измисли средство, от което не може да се защити. Пълно робство на собствения си ум! Никой военен не напада, каквото и средство за нападение да има, ако няма и средство за противодействие. Може само някой чапкънин да започне война. Много опасен е историческият момент!… Но има една истина: колкото повече може човек – да работи, да рисува! Аз ви го казвам: ако не работите – загубени сте! Не изпущайте случая да рисувате постоянно и съзнателно! Иначе смъртта ще ви завари такива, каквито сте, и все едно, че не сте се раждали… Защо ще изтървате този случай? Сто пътя имате, но да се превърнете в рисунка – заслужава! Сто пътя пред един, който ще ви отнеме всякакъв живот, който ще ви глътне и вас, и раждането ви! И заедно с вас ще глътне и майките ви, и бащите ви, и свободата ви – всичко!… Защото борбата на този свят не е толкова да се нахраним, а да не умрем! Бащите ви ядоха манна в пустинята, били са в благоволение и пак измряха. Смъртта ги глътна и не остана нищо… Рисувайте, рисувайте, докато се превърнете в рисунка!… Както Бах се превърна в музика и изпълни цялата вселена; както Моцарт. Как си представяте Леонардо? Той вече е влязъл и никой не го е усетил. Влязъл навсякъде, по целия свят – влиза и излиза, по-убедителен от всичко! Не се е изгубил като дух. Като попаднеш в него – и ти живееш чрез него. Повярвайте в рисунката и вашето спасение ще бъде съвършено. А заедно с това спасявайте и всички останали повече, отколкото ако им дадете един хляб, което също е хубаво нещо!… Има време и за хляб, и за деца да родите, и за всичко. Но другото е първо! Ама не да застанеш пред изкуството, да му се мусиш, като че ли си в конфликт с него. Както казват: „Който е турил ръката си на ралото и се обръща назад – не е орач!“
2 септември 1955 г.
Със съкращения от: „Словото“, Илия Бешков, Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981 г.
Снимка: Илия Бешков (1901-1958); dictionarylit-bg.eu
