През 1958 г. известният психоаналитик и социален критик Ерих Фром споделя пред американската телевизионна аудитория с какво е опасен капитализмът, защо преставаме да чувстваме любовта, започваме да ненавиждаме работата си и сме принудени да продаваме личността си, подобно на стока на пазара.
Капиталистическото желание да се живее след изобилие, отвърна човечеството от правия път. Започнахме да доминираме над природата – производството се превърна в самоцел, както и безцелното трупане на „блага”. Ако попитате един американец, как си представя рая, той ще ви опише един безкраен универсален магазин, където всяка неделя зареждат нова стока и ти имаш достатъчно пари, за да си я купиш.
Работата на човек в голяма степен стана безсмислена. Човек няма никакво отношение към нея и често се явява просто един от елементите в бюрократичната система. Много хора ненавиждат своята работа, защото се чувстват като в капан – голяма част от енергията им се губи за нещо, в което те не виждат никакъв смисъл. Продавачите складират ненужни стоки, които е нужно да разпространяват, дори те да не са необходими на покупателите, и ги ненавиждат за това.
Пазарната ориентация проникна в сферата на личния ни живот. Често нашите отношения напомнят пазарлъците на пазара. Отборът на чиновниците – това са хората, които манипулират хората с думи и цифри и ни карат да влизаме в пазарни отношения и да продаваме собствената си личност. Ценностите на тези хора определят цената, която пазарът е готов да плати за нас.
Любовта се превърна в рядкост за нас. Ние се обградихме със сантиментална влюбчивост, придаваме на любовта илюзии, без да изпитваме никакви дълбоки чувства. И това се случва, защото постоянно се тревожим за успеха, парите или средствата за достижение на целите. За да обезпечим работата на капиталистическото общество, ние създадохме класа от много образовани, умни хора, които вътрешно са безумно изтощени и изчерпани.
Нашите ценности твърде често се разминават с нашите представи за тях. За повечето хора, равенството – това е еднаквостта, и ти ставаш непълноценен, ако се различаваш от болшинството хора. Всъщност, ако не използваме богословската лексика, равенството се заключава в това, че човек не може да бъде средство за постигане на целите на друг човек. Всеки от нас е самоцел в този свят.
Нашите представи за щастие не трябва да се заключават в безграничното потребление. Те трябва да бъдат резултат от задълбочени, интензивни, творчески връзки, внимание и отзивчивост към самите нас, природата, другите хора, към целия живот. Щастието не изключва тъгата. Човек може да чувства печал – най-важното е, как реагира на нея.
Източник: cameralabs.org
Снимки: Alternet, ThoughtCo
