“Не трябва ли сами да станем богове, само и само да изглеждаме достойни за него?”
“Безумният човек” ~ фрагмент 125 от “Веселата наука” на Ницше
Не сте ли слушали за онзи безумен човек, който отишъл посред бял ден със запален фенер на пазара, като непрекъснато крещял: “Търся Бога! Търся Бога!” – Тъй като там се били насъбрали мнозина неверующи, виковете му събудили голям смях. Да не би да се е изгубил? попитал един от тях. Дали не е сбъркал като дете пътя? казал друг. Или се е скрил някъде? Да не би пък да се страхува от нас? Да не е отплавал нанякъде? Или се е изселил? – така викали и се смеели те един през друг. Безумният човек се втурнал сред тълпата и пронизал всички с поглед: “Къде е отишъл Бог ли?” извикал той. “Ще ви кажа. Ние го убихме – вие и аз! Всички ние сме неговите убийци. Но как го направихме? Как успяхме да изпием морето? Кой ни даде гъбата да изтрием целия хоризонт? Какво сторихме, когато освободихме тази земя от веригите на слънцето ѝ? Накъде се движи сега тя? Накъде се движим ние? Далече от всички слънца. Не падаме ли непрекъснато? Назад, настрани, напред, на всички страни? Има ли все още горе и долу? Не блуждаем ли все едно из някакво безкрайно нищо? Не усещаме ли дъха на празното пространство? Не стана ли по-студено? Не настъпва ли непрестанно нощ и все по-дълбока нощ? Не трябва ли да се запалят фенерите посред бял ден? Не долита ли до нас нищо от шума на гробокопачите, погребващи Бога? Не усещаме ли вонята от разлагането на божественото тяло? И боговете се разлагат! Бог е мъртъв! Бог ще остане мъртъв! Как ще се успокоим, ние, убийците на всички убийци! Най-святото и най-могъщото същество, което светът е притежавал до днес, загина, обляно в собствената си кръв под ударите на нашите ножове – кой ще изтрие тази кръв от нас? С коя вода бихме могли да се измием? Какви изкупителни празненства, какви свещени игри ще трябва да измислим? Не е ли твърде велико величието на това дело за нас? Не трябва ли сами да станем богове, само и само да изглеждаме достойни за него? Никога не е било извършвано по-велико дело и който и да се роди след нас, ще трябва заради това дело да намери място в една история, по-висша от всяка история досега!”
Тук безумният човек замлъкнал и погледнал отново слушателите си. И те утихнали и отправили учудени погледи към него. Накрая захвърлил фенера си на земята така, че той се разбил на парчета и угаснал. “Идвам твърде рано”, казал той. “Още не ми е дошло времето. Това епохално събитие е още на път и идва към нас – още не е достигнало ушите на хората. За светкавиците и гръмотевиците е нужно време, и за светлината на звездите също е нужно време, време е нужно дори и за делата, когато са вече извършени, за да бъдат видени и чути. Това дело е все още по-отдалечено от хората, по-отдалечено и от най-далечните звезди – и въпреки това те го извършиха!”
Говори се още, че безумният човек нахълтал в същия ден в различни църкви и запял там своя Requiem aeternam deo. Изведен навън и запитан за обяснение, отговарял все едно и също: “Какво друго представляват тези църкви, ако не гробници и надгробни паметници на Бога?”
* Ницше, “Веселата наука”, Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, София, 1994 г. превод Христина Костова-Добрева
Картина: Friedrich Nietzsche, 1906 by Edvard Munch
