„Моят опит показва, че злото като че ли се предава в семейството.“
В бестселъра си „Хора на лъжата“ д-р Морган Скот Пек изследва по блестящ начин същината на човешкото зло. Носителите на злото нападат другите, вместо да погледнат в очите собствените си несъвършенства. Пек показва разрухата, която хората на лъжата причиняват в живота на околните.
Нарцисизмът, или самовлюбеността, може да приема различни форми. Някои от тях са нормални. Други са нормални за детството, но не и за зрелия човек. Някои са по-отчетливо патологични от другите. Въпросът е толкова сложен, колкото и важен.
Злокачественият нарцисизъм се характеризира с неподчиняема воля. Всеки психически здрав възрастен човек, по един или друг начин, се прекланя пред нещо по-висше от него самия - Бог, истина, любов, или някакъв друг идеал. Той прави по-скоро онова, което Бог иска от него, а не каквото той сам желае. „Да бъде Твоята, не моята воля!“ - казва покорният Богу. Той вярва в истината, а не в това, което му се иска да бъде истина. Потребностите на любимите му хора стоят над собственото му удовлетворение. Казано накратко, психически здравият човек, в по-голяма или в по-малка степен, е покорен на изискванията на своята съвест. Със злите хора обаче не е така. В сблъсъка на волята с чувството за вина волята печели, а вината трябва да отстъпи.
Ще се изненадате колко изключително самоволни са злите хора. Очевидна е силата на волята им и решимостта им да постигнат своето. В начина, по който се опитват да властват над околните, има забележителна сила.
Стремежът на злото към свръхконтрол е добре обрисуван в притчата, според която Бог възложил на Христос и на Сатаната да представят свой план за бъдещето на току-що създадената човешка раса. Планът на Сатаната бил прост (такъв план биха предложили повечето съвременни икономически и военни величия): Бог има цяла армия от ангели - нека назначи към всяко човешко същество по един, който да го наказва за грешките му, и няма да има проблеми. Планът на Христос бил коренно различен, направен с повече въображение (и повече любов към живота): „Дай им свободна воля да постъпват както желаят - предложил той. Но ми позволи да живея и умра като един от тях, за да им покажа как да живеят и колко важни са за Теб.“ Бог, естествено, предпочел плана на Христос като по-творчески и Сатаната се разбунтувал.
Теолозите твърдят, че злото е следствие от свободната воля. Когато Бог ни създава по свой образ и подобие и ни дава свободата на волята, Той трябва да остави на човечеството и свободата да избере злото. Същият проблем може да бъде разгледан в светлината на нерелигиозната еволюционна теория. „Волята“ на съществата, които се намират на по-ниско стъпало на еволюцията, е до голяма степен подвластно на инстинктите им. Когато маймуната еволюира в човек, тя до голяма степен преодолява властта на инстинктите и по този начин получава свобода на волята. Така еволюцията поставя човека в положение да избира между пълното самоволие и търсенето на нови начини за самоконтрол чрез себеподчиняването на някакви по-висши принципи. Но и така все още остава нерешен въпросът защо някои хора са способни на такова покорство, а други не.
Наистина, много е съблазнително да приемем, че проблемът за злото се корени във волята сама по себе си. Може би злите хора поначало се раждат с толкова силна воля, че са неспособни някога да я подчинят някому. Но според мен за всички „велики“ хора е характерна необикновена сила на волята, независимо дали са велики герои или велики злодеи. Силната воля - могъществото и авторитетът – на Исус се излъчва от Псалмите, точно както Хитлеровата воля - от „Моята борба“. Но волята на Исус е волята на неговия Отец, а волята на Хитлер е неговата собствена. И така, критичният избор е между „отстъпчивостта и самоволността“.
Гордия отказ от покорство, характерен за злокачественият нарцисизъм, ще открием и в историята на Сатаната, и в историята на Каин и Авел. Сатаната отказва да се подчини на Божията присъда, поставяща Христос по-високо от него. Това, че Бог отдава предпочитание на Христос, означава за Сатаната, че e по-долу в неговите очи. Ако приемеше присъдата на Бога, това би означавало да приеме собственото си несъвършенство. Той нито иска, нито е способен на такова нещо. За него е немислимо да има недостатъци. Следователно подчинението става невъзможно, а бунтът и низвержението - неизбежни. По същия начин фактът, че Бог приема жертвата на Авел, съдържа в себе си критика към Каин, предполага, че Каин е по-долу от Авел в очите на Бога. Тъй като отказва да признае несъвършенството си, и Каин, както и Сатаната, неизбежно решава сам да въздаде правосъдие и извършва убийство. По някакъв подобен , макар и обикновено неуловим начин всички зли хора вземат закона в собствените си ръце, за да унищожат живота и жизнеността, защитавайки нарцистичната си представа за себе си.
Казано е: „Гордостта предхожда падението“. Разбира се, неспециалистите наричат простичко гордост онова, което ние назоваваме с помпозния психиатричен термин „злокачествен нарцисизъм“. Тъй като се намира в самия корен на злото, никак не е случайно, че християнската църква поначало е обявила гордостта за най-големия грях. Под този грях по принцип не се разбира законното удовлетворение, което човек изпитва от добре свършената работа. Макар че, подобно на обикновения нарцисизъм, тази гордост е свързана с някои клопки, тя е неделима част от здравословното самочувствие и от реалното чувство за собствена стойност. Под грях се разбира по-скоро онази гордост, която нереалистично отхвърля присъщата ни греховност и несъвършенство - особена самонадеяна гордост или арогантност, която кара хората да отхвърлят и дори нападат присъдата на всекидневните доказателства за недостатъците им. Злокачественият нарцисизъм настоява за утвърждаване, независимо от фактите.
Каква е причината за тази прекомерна самонадеяност, за подобна арогантна представа за собствено съвършенство, за такъв особено злокачествен вид нарцисизъм? Защо засяга само малцина, а повечето хора избягват ноктите му? Това не е известно. През последните петнадесет години психиатрите започнаха да отделят нарастващо внимание на явлението нарцисизъм, но знанията ни по този въпрос са все още минимални. Така например досега сме успели да разграничим отделните типове прекомерна самовлюбеност. Има много хора, които с явно и дори драстично нарцистични в едно или друго отношение, но не са зли. Всичко, което мога да кажа в момента за този специфичен нарцисизъм, характерен за злите хора, е че като че ли той засяга изключително волята. Защо човек става или не става жертва на този или друг вид нарцисизъм, можем само смътно да гадаем.
Моят опит показва, че злото като че ли се предава в семейството. Трудно е да се реши старият спор дали определяща роля принадлежи на природата или на възпитанието. Дали злото се предава в семейството, защото се унаследява генетично? Или защото детето се научава на зло, имитирайки родителите си? Или дори като защитна реакция на детето срещу родителите? И как да обясним факта, че много от децата на зли родители, макар обикновено да носят някакви белези, не са сами по себе си зли? Това не е известно и няма да стане известно, докато не се свърши огромно количество ревностна научна работа.
Въпреки всичко, водещата теория за произхода на патологичния нарцисизъм е, че той представлява защитна реакция. Тъй като всички малки деца проявяват гигантско количество нарцистични черти, приема се, че нарцисизмът е нещо, което поначало „надрастваме“ в хода на нормалното си развитие при едно спокойно детство, под грижите на любящи и проявяващи разбиране родители. Но ако родителите са жестоки и нелюбящи, или детството е свързано с някакъв друг род травми, смята се, че детският нарцисизъм се запазва като вид психологическа крепост, закриляща детето от превратностите на тежкия му живот. Тази теория е определено приложима към произхода на човешкото зло. Строителите на средновековните катедрали украсявали контрафорсите им със страховити скулптурни фигури, наречени гаргойли - символи на злото, - за да пропъждат още по-злите духове. По същия начин децата могат да станат зли, за да се защитят от атаките на злите си родители. Следователно, можем да разглеждаме човешкото зло, или поне част от него, като форма на психологически гаргойлизъм.
Но на произхода на човешкото зло може да се погледне от друга гледна точка. Работата е там, че някои хора са много добри, други - много лоши, но повечето са някъде по средата. Следователно, можем да разглеждаме доброто и злото като един вид континуум. Като индивиди ние се движим в едната или другата посока в този континуум. Точно според общото правило, че богатите стават още по-богати, а бедните – още по-бедни, съществува сякаш тенденция добрите хора да стават още по-добри, а лошите още по-лоши. Ерих Фром разглежда доста подробно този въпрос:
Способността ни да избираме се променя постоянно, заедно с жизнения ни опит. Колкото по-дълго време вземаме погрешни решения, толкова повече закоравява сърцето ни; колкото по-често вземаме правилни решения, толкова по-чувствително става сърцето ни – или по-точно, оживява...
Всяка стъпка в живота, която издига моето самочувствие, почтеност, смелост и вяра, повишава и способността ми да избирам по-добрата възможност, докато накрая ми стане по-трудно да избирам по-лошата. От друга страна, всеки акт на пораженство и страх ме прави по-слаб, отваря път за нови капитулации, докато накрая изгубя свободата си.
Между двете крайности - да не мога повече да постъпя погрешно и да загубя свободата си да постъпвам правилно - съществуват безброй степени на свобода на избора. В живота свободата да избираш е различна във всеки даден момент. Ако имаш голяма свобода да избираш, се изисква по-малко усилие, за да избереш доброто. Ако свободата е малка, нужно е голямо усилие, помощ от другите и благоприятни обстоятелства...
Повечето хора не владеят изкуството да живеят не защото са по природа лоши или толкова безволеви, че не могат да водят по-добър живот. Те се провалят, защото не забелязват, че пътят пред тях се разклонява и трябва да вземат решение. Те не осъзнават, че животът им задава въпрос и че все още имат алтернативни отговори. После, след всяка стъпка по погрешния път, им става все по-трудно да признаят, че са на грешен път, нерядко само защото трябва да се върнат обратно до разклонението, където са допуснали грешката, и да приемат факта, че са загубили енергия и време напразно.
Фром разглежда възникването на човешкото зло като процес на развитие. Ние не се раждаме зли и не сме принудени да станем зли, а това се получава бавно, с течение на времето и дълга поредица от избори. Аз приветствам това гледище, най-вече защото поставя ударението върху избора и волята. Мисля, че то е правилно дотам, докъдето стига. Но не смятам, че с това се изчерпва истината по въпроса. От една страна, това становище не взема предвид огромните сили, които формират живота на малкото дете далеч преди то да има възможност да прояви волята си в действително свободен избор. От друга стана, то може би подценява могъществото на волята.
Виждал съм случаи, в които индивидът е направил избор в полза на злото без никаква друга видима причина, освен чистото желание да се възползва от свободата на волята си. Сякаш тези хора разсъждават така: „Знам какво се предполага да бъде правилното действие в такава ситуация, но проклет да съм, ако се подчинявам на морални съображения или дори на собствената си съвест. Ако направя нещо добро, ще постъпя така, понеже знам, че е добро. Но ако избера злото, това ще бъде единствено защото аз искам така. Ще избера злото, защото имам свободата да го направя.“
Обрисувайки борбата на един човек да се освободи от злите сили, Малахи Мартин дава най-доброто описание, което съм срещал, на свободната човешка воля в действие:
Изведнъж той разбра каква е тази сила. Това беше неговата воля. Неговата независима воля. Той самият като същество свободно да избира. С един мислен кос поглед той отхвърли веднъж завинаги постройката от илюзорни психологически мотиви, поведенчески стимули ,обосновки, интелектуални прегради, правила на служебната етика, социална честност и обществени условности. Всичко това беше смет, погълната и унищожена от пламъците на това преживяване, което все още можеше да унищожи и него самия. Остана само волята му. Само свободата на духа да избира бе непокътната. Само агонията на свободния избор...
После се чуди дълго колко пъти бе избирал истински свободно през живота си преди тази нощ. Защото сега той познаваше агонията да избира свободно - напълно свободно. Заради самия избор. Без нищо външно да го изисква. Без никакъв опит в паметта. Без да го тласкат придобити вкусове и убеждения. Без изборът му да се определя от никаква причина или мотив. Независимо от желанието да живее или да умре - за момента това му беше безразлично. В известен смисъл той беше като магарето, измислено от средновековните философи - безпомощно, неподвижно и осъдено да гладува, понеже е еднакво далеч от две еднакви купчини сено и не може да реши към коя да пристъпи, за да се нахрани. Напълно свободен избор... Трябваше да избира. Свободата да приеме или да отхвърли. Възможност да пристъпи в мрака... Сякаш всичко зависеше от следващата му стъпка. Неговата стъпка. Само неговата.
По мое мнение, въпросът за свободната воля, както много от великите истини, съдържа в себе си парадокс. От една страна, свободната воля е реалност. Ние можем да бъдем свободни да избираме, без да сме подвластни на „условности“, възпитание и много други фактори. От друга страна, ние не можем да изберем свободата. Има два възможни начина за съществуване: покорност пред Бога и добро, или отказ да се подчиниш на каквото и да е, освен на собствената си воля - отказ, който автоматично те прави роб на силите на злото. В крайна сметка трябва да принадлежим или на Бога, или на дявола. Този парадокс, разбира се, изразява Христос, когато казва: „защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси.“
Изразява го и героят Дайсърт в „Еквус“ от Питър Шафър в заключителните реплики на пиесата: „Не мога да кажа, че това е предопределено от Бога. Не мога да стигна чак дотам. Но ще му отдам дължимото. В устата ми сега е тази мъчителна верига. И винаги ще бъда там.“
Както се изразява К.С. Луис, „Във вселената няма неутрална територия - за всеки инч, за всяка частица от секундата претендират и Бог, и Сатаната.“
Предполагам, че единствената истинска свобода е точно по средата между Бог и дявола, без да се посвещаваш нито на доброто, нито на пълния егоизъм. Но тази свобода не може да просъществува. Тя е непоносима. Трябва да избираме. Едното робство или другото.
В психиатрията има едно правило - всички значими психологически проблеми са свръхдетерминирани, тоест те имат повече от една, а често и доста на брой причини, същото както растенията често имат много корени. Сигурен съм, че проблемът за злото не прави изключение. Но добре е да не забравяме, че един от тези фактори е тайнствената свобода на човешката воля.
Избрано от: Морган Скот Пек: „Хора на лъжата“, превод Жанета Шинкова, изд. Кибеа
