„Маската, която злото най-често избира, е маската на любовта.“
Морган Скот Пек (1936 ~ 2005) е американски психиатър, психотерапевт и писател. Той има дългогодишна практика в лечението на ментални проблеми, като в работата си непрекъснато се изправя пред големия въпрос за злото. Злото като морална категория рядко бива изследвано от науката, а д-р Пек е един от малкото учени, които си позволяват да се изправят пред този сложен въпрос, търсейки своите отговори, в опитите си да ни запознае с реалността на злото.
(1936 ~ 2005)
Злото е противоположност на живота. То е онова, което се противопоставя на жизнената сила. Добро е онова, което подпомага живота и жизнеността. Злото е това, което убива духа. Животът, в частност човешкият живот, има няколко същностни свойство: способност за усещане, подвижност, осъзнаване, растеж, самостоятелност, воля. Опит за унищожаване на някое от тези свойство може да се направи и без физическо унищожаване на тялото. Затова можем да „пречупим“ кон или дете, без косъм да му падне от главата.
Ерих Фром е усещал това особено ясно, когато е разширил определението си за некрофилията, включвайки в него желанието на определени хора да властват над другите, да ги подчиняват, да увеличават зависимостта им, да задушават способността им да мислят сами за себе си, да потискат тяхната непредсказуемост и неповторимост, да ги държат под строй. Обратно на „биофила“, който цени и насърчава многообразието от жизнени форми и неповторимостта на индивида, той формулира „некрофилен характеров тип“, чиято цел е да избягва неудобствата в живота, като превръща другите в послушни автомати, ограбвайки човешкия им облик.
Отличителен белег на злите хора не е грехът, сам по себе си, а коварството, постоянството и последователността на техните грехове. Причината за това е, че главният недостатък на злото е не грехът, а отказът той да бъде признат.
Бедните духом не вършат зло. Злото не се извършва от хора, които са несигурни в правотата си, които се съмняват в собствените си мотиви, които се тревожат да не станат предатели на себе си. Злото в този свят е дело на духовните богаташи, фарисеите на нашето съвремие, самодоволните, които се смятат за безгрешни, защото не желаят да изтърпят неудобствата на сериозното самоизследване.
Макар и неприятно, съзнанието за собствената ни греховност е онова, което й пречи да стане неконтролируема. Това понякога е болезнено, но е истинска благословия, защото е единствената ни сполучлива защита срещу собствената ни склонност към злото. Св. Тереза от Лизийо изразява това толкова хубаво с характерната си мекота на изказа: „Ако си готов смирено да понесеш изпитанието да бъдеш недоволен от себе си, ще бъдеш примамлив подслон за Исуса.“
Злите не понасят смирено изпитанието да бъдат неприятни на себе си. Всъщност, изобщо не го понасят.
Безбройни са разновидностите на човешкото зло. Тъй като не желаят да живеят със съзнанието за своята грешност, злите хора стават непоправими пленници на всевъзможни грехове. Всички грехове са поправими, с изключение на вярата в собствената безгрешност.
Преобладаващата черта на поведението на хората, които наричам зли, е търсенето на изкупителна жертва. Тъй като в душата си те се смятат за безукорни, нахвърлят се върху всеки, който им отправи някакъв упрек. Те жертват другите, за да запазят представата за собственото си съвършенство.
Психиатрите наричат механизма на търсене на изкупителни жертви „проектиране“. Тъй като носителите на злото дълбоко в себе си се смятат за непогрешими, когато влязат в конфликт с околния свят, те неизменно ще смятат, че светът е виновен. След като трябва да отричат собствената си злост, налага се да възприемат другите като лоши. Те проектират своето собствено зло върху света. Никога не мислят за себе си като за зли, но постоянно виждат зло в другите.
Злото най-често се извършва поради стремеж към намиране на изкупителна жертва и хората, които аз определям като зли, правят това постоянно. Злото е прилагане на политическа сила – тоест, налагането на собствената воля над другите, открито или скрито, с цел да бъде избягнато духовното развитие. С други думи, злите хора нападат другите, вместо да приемат собствените си недостатъци. Духовното израстване изисква признаване на необходимостта у всеки да се издига духовно. Ако не можем да си го признаем, нямаме друг избор, освен да се опитаме да премахнем доказателствата за нашите недостатъци.
Колкото и да е странно, злите хора често са деструктивни именно защото се опитват да разрушат злото. Проблемът е, че го локализират погрешно. Вместо да унищожат другите, би трябвало да унищожават болестта в самите себе си. Тъй като животът често заплашва представата за собственото им съвършенство, те нерядко са заети с това усърдно да ненавиждат и да унищожават живота – най-често в името на правдата. Грешката им може би е не толкова в това, че ненавиждат живота, колкото в това, че те ненавиждат греха в себе си.
Злите хора са изцяло отдадени на това да запазят съвършения си образ, те постоянно полагат усилия да поддържат привидната си нравствена чистота. И са много загрижени за нея. Такива хора притежават остра чувствителност за социалните норми и за това какво може да си помислят другите за тях.
Думите „образ“, „привидност“, и „погледнато отвън“ имат ключово значение за разбирането на морала на злите хора. Макар че сякаш са лишени от всякаква мотивация да бъдат добри, те усилено се стремят да изглеждат добри. „Добротата“ им е само преструвка. Тя по същество е лъжа. Именно затова те са „хора на лъжата“.
В действителност, лъжата има за цел не толкова да заблуждава другите, колкото да залъгва тях самите. Те не могат или не искат да понесат болката на самообвиненията. Поддържат благоприличието на живота си като огледало, в което да се виждат праведни. Но самозаблудата би била излишна, ако злите хора нямаха чувство за добро и зло. Нали лъжем само когато се опитваме да прикрием нещо, за което знаем, че е нередно. Актът на лъжата трябва да се предхожда от наличието на някакви зачатъци на съвест. Криеницата е излишна, ако поначало нямаме чувството, че нещо трябва да бъде скрито.
Помислете си само каква психическа енергия е необходима, за да се поддържа постоянно една толкова типична за злите хора привидност! Те сигурно изразходват за неискрените си оправдания и рушителни компенсации поне толкова енергия, колкото здравите хора влагат в любовта. Защо? Каква сила ги е обладала, какво ги тласка? По същество това е страхът. Те се ужасяват от мисълта, че привидността може да се разпадне и те да бъдат разобличени пред света и пред себе си.
Страхуват се постоянно, че ще трябва да погледнат злото у себе си направо в лицето. От всички емоции страхът е най-болезнената. Независимо колко усърдно се стараят да изглеждат спокойни и хладнокръвни във всекидневните си дела, злите хора, изживяват живота си в страх. Той е истински кошмар – страдание, толкова хронично, така втъкано в характера, че може дори да не го усещат. А дори и да можеха, вездесъщият им нарцисизъм въобще не би им позволил да го признаят. Дори да не сме в състояние да съжалим злите хора за ужасните старини, които ги чакат, или за това какво ще стане с душите им след смъртта, определено можем да ги съжалим за това, че прекарват живота си в почти непрестанни страхове.
Лесно е да мразим лошите хора. Спомнете си обаче съвета на Св. Августин да ненавиждаме греха, но да обичаме грешника. Когато разпознаете някого като носител на злото, спомнете си, че от това ви предпазва само Божията воля. Обявявайки определени човешки същества за носители на злото, аз явно се решавам на сурово критична стойностна оценка. „Не съди, за да не те съдят“, учи моят Бог. Тези така често цитирани извън контекста думи на Исус всъщност не означават да не съдим ближните си. Защото после той добавя: „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си“. Той е искал да каже, че трябва да бъдем много предпазливи, когато съдим другите, и че тази предпазливост започва от самопреценката.
Отвращението е могъща емоция, която ни кара незабавно да се стремим да избегнем онова, което ни отблъсква, да избягаме от него. И точно така е най-правилно да постъпи при нормални обстоятелства здравият човек, когато се сблъска със злото – да избяга от него. Злото е отблъскващо, защото е опасно. Ако човек остане прекалено дълго в негово присъствие, то го отравя или по някакъв друг начин е рушително за него. Ако не сте съвсем наясно какво точно вършите, най-доброто, което можете да направите, когато срещнете злото е да хукнете да бягате. Реакцията на отвращение е интинктивна, или, ако предпочитате, дадена ни от Бога спасително предупредителна радарна система.
Друга реакция, която злото често предизвиква у нас, е объркването. Описвайки срещата си със зъл човек, една жена каза: „Сякаш изведнъж загубих способността си да мисля.“ Такава реакция е напълно уместна. Лъжите объркват. Злите хора са „хора на лъжата“, които заблуждават другите и трупат пласт след пласт самозаблуди. Злото винаги е свързано по някакъв начин с лъжи.
Но ако се научим да гледаме на злото като на болест или нещо достойно за съжаление, макар и все така опасно, и ако знаем с какво се захващаме, правилно е да превърнем отвращението си в грижливо състрадание, за да намерим подход към него, с цел да го излекуваме.
Не можем да се надяваме, че ще излекуваме човешкото зло, докато не се научим да го гледаме в очите. Гледката не е привлекателна. Злите хора са достойни за съжаление. Вечно бягащи от светлината на саморазобличението и от гласа на собствената си съвест, те са най-уплашените хора на света. Животът им е истински кошмар. Няма никаква нужда да бъдат изпращани в ада, те вече са в него.
Бог не ни наказва, ние се наказваме сами. Онези, които са в ада, се намират там по свое желание. Всъщност, ако поискат, биха могли да го напуснат, само че пътят навън им се струва непосилно опасен, плашещо болезнен и невъзможно труден. И така си остават в ада, защото това им се струва безопасно и лесно. Предпочитат да бъде така.
Ако на света нямаше добро, проблемът за злото въобще нямаше да стои. Десетки пъти пациенти или познати ме питат защо на света съществува злото. А през всичките тези години никой не ме попита защо на света съществува доброто. Като че ли автоматично приемаме, че живеем в естествено добър свят, по някакъв начин замърсен със зло.
От гледна точка на науката обаче злото всъщност се обяснява по-лесно. Разбираемо е, че нещата се разпадат, по силата на естествен физически закон. По-трудно за разбиране е защо животът се развива във все по-сложни форми. Общоизвестно е, че децата често лъжат и крадат. Фактът, че когато пораснат, понякога стават наистина честни хора, е много по-забележителен. Леността е по-естествена от трудолюбието. Ако се замислим сериозно, май е по-разумно да приемем, че живеем в естествено лош свят, мистериозно „замърсен“ с добро, а не обратното. Загадката на доброто е още по-голяма от загадката на злото.
Всъщност, мисля, че злото вероятно е някакъв вид болест. Но особен вид. И дори да го наречем болест, от това не става по-малко зло. Независимо дали е болест или не, аз мисля, че злото е нещо много реално.
Избрано от: Морган Скот Пек: „Хора на лъжата“, превод Жанета Шинкова, изд. Кибеа
Снимки: Citáty slavných osobností