„Онези, чиято душа не си е на мястото, не им принадлежи, затова ги съветвам да си я върнат, да обикнат себе си и да живеят за себе си.“
The Flight of the Soul’ (Painting 16 in the series ‘The Poem of the Soul’, between 1835 and 1881) by Louis Janmot
~ Не бъди Кашчей Безсмъртни - не се дели от душата си
Това е още една формулировка на нашия съвет да живеете за себе си. Доводите може и да не помогнат, но ако човек почувства, че е Кашчей Безсмъртни, току-виж се опитал да си върне душата. Тъкмо такива Кашчей Безсмъртни съм срещал най-често - твърде благородни на вид и в много отношения достойни хора.
Да откриеш кой е Кашчей е проста работа. Задайте на човека въпроса за кого или за какво живее. Аз проведох голямо изследване сред 10000 души и установих, че само 8% живеят за себе си, тоест не са Кашчей. Останалите живеят най-вече заради децата (53%), родителите (23%), работата (10%), съпруга или съпругата (5%), а един процент посочват други причини. Излиза, че 92% са Кашчей Безсмъртни, тоест живеят не за себе си и по този начин нарушават и законите на живота, и божиите закони (най-вече заповедта „Не си прави кумир“). Какви са шансовете за щастие на тези хора?
Да си представим, че човек живее заради родителите си. Не е трудно да се досетим, че го очаква трагедия - според законите на живота родителите си отиват преди децата. Такива хора не могат и да живеят спокойно. Една моя пациентка толкова обичаше баща си и му се възхищаваше, че имаше трудности с избора на спътник в живота, а по-късно разви натрапчива невроза. Натрапчивият й страх от смъртта се обостряше, когато баща й заминаваше в командировка. Той беше едър бизнесмен и работата му изискваше често да отсъства от дома. Заради болестта на дъщеря си човекът трябваше да се отказва от някои пътувания, което му носеше големи загуби и затрудняваше живота му.
Не е по-добър животът и на онези, които живеят заради децата. Не е трудно да се досетим, че по законите на живота децата рано или късно напускат родителите си и човека, който живее заради тях, го очаква трагична съдба. Пък и самият живот не му доставя особено удоволствие, а и на децата никак не им е леко. Типичен Кашчей от този вид е грижовната майка. Нейната душа е в детето и тя, грижейки се за душата си, го къта, не му разрешава да се отдалечава от дома, отглежда го в парникови условия. Колкото повече расте такова дете, толкова по-явна става неприспособеността му към живота и тревогите му нарастват. Тъкмо такива родители са измислили пословицата: „Малки деца - малки ядове; големи деца - големи ядове.“ Mакар че те са тези, които създават проблеми на децата си, но продължават да твърдят, че живеят заради тях. Лозунгът им е: „Ще направя всичко да си щастлив (здрав) при условие, че си останеш нещастен (болен).“
Между другото, всички Кашчей се чувстват стари, болни и самотни (а с тях не може да се живее, защото те внедряват в партньора своята душа, която управлява онези, заради които живеят, или е някъде другаде)...
Всеки лекар се е сблъсквал с Кашчей, които живеят заради болните си роднини. Те не стават даже и за болногледачки, защото от вълнение не могат да дадат чаша вода, да застелят леглото или да измият болния. Ако човек живее заради мъжа (жена) си, положението е малко по-добро. Но и това не е надеждно основание да се живее. Разводите никак не са рядкост, пък и на онзи свят не се тръгва с компания.
Често ми се налага да се занимавам със семейна консултация. Кашчеизмът проличава особено ярко при бракоразводните дела. Тогава става ясно, че още в мига на зараждане на семейството Кашчей е вложил собствената си душа в половинката си. По-често жената живее заради мъжа, възпитава го, довежда го до нужната „кондиция“. Когато „израсне“, той, естествено, я напуска и отнася със себе си душата й, без сам да го желае. Ето едно от типичните изявления на такъв Кашчей: „Аз го (я) обичам. Не мога да живея без него (нея).“ Понякога се стига до шантаж или опити за самоубийство. Всъщност Кашчей не го е грижа за партньора. Той не се интересува какво е да живееш с него, а животът с такъв човек никак не е лесен. Той няма душа - душата му е в партньора!
Още един вариант на кашчеизъм в семейния живот - да живееш за мъжа си, прекрасно описан от Чехов в писмото на Раул Синята брада „Моите жени“.
„Дребна брюнетка с дълги къдрави коси и големи очи като на жребче. Бях трогнат от смирението и кротостта, с които бяха изпълнени тези очи, и от умението й да мълчи - рядък талант, който ценя у жената повече от всички артистични дарби. Тя беше невежо, ограничено, но правдиво и искрено същество. Бъркаше Пушкин с Пугачов, Европа с Америка, рядко четеше, никога нищо не знаеше, на всичко се учудваше, затова пък откакто се помнеше, не беше изрекла съзнателно нито една лъжа, не беше направила нито едно фалшиво движение. Силата на котешката любов е пословична, но се обзалагам на каквото искате, че нито една котка не е обичала така своя котарак, както ме обичаше тази миниатюрна жена. По цял ден, от сутрин до вечер, тя ходеше по петите ми и не сваляше очи от лицето ми, сякаш на челото ми бяха написани нотите, по които дишаше, говореше и се движеше... Дните и часовете, в които големите й очи не ме виждаха, се смятаха за безвъзвратно загубени, зачеркнати от книгата на живота. Тя ме гледаше безмълвно, с възторг и изумление... Никога не съм ял нищо подобно на това, което малките й пръстчета умееха да сготвят, зa нея пресолената супа беше по-лоша от смъртен грях, препечената пържола - пълна деморализация на добрите нрави. Подозрението, че съм гладен или недоволен от храната, беше за нея ужасно страдание... Но нищо не я хвърляше в такова отчаяние, както болестите ми. Когатo кашлях или си давах вид, че стомахът ми е разстроен, тя ходеше бледа и покрита със студена пот от ъгъл в ъгъл и кършеше ръце... И най-краткото ми отсъствие я караше да мисли, че ме е прегазила карета, че съм паднал от моста в реката или съм умрял от удар... Когато след гуляй с приятели полягах на дивана, никакви ругатни и дори ритници не можеха да ме отърват от глупавия компрес на челото, дебелото одеяло и чашата липов чай!
Златистата муха само тогава е приятна и радва окото, когато лети пред очите ви минута-две и после отлита в простора, но ако започне да се разхожда по челото ви, да гъделичка с крачета бузите ви и да се завира в носа ви, при това упорито и без да обръща внимание на опитите ви да я прогоните, вие в крайна сметка се опитвате да я хванете и дай отнемете способността да ви досажда. Жена ми беше точно такава муха. Това вечно надничане в очите ми, този постоянен надзор над апетита ми, упоритото преследване на моите хреми, кашлици, леки главоболия в края на краищата ми дотегнаха, не издържах... А и любовта й към мен беше за нея страдание. Вечното мълчание, кротостта на гълъбица в очите й говореха за беззащитност. Отрових я...“
Какъв е тогава изходът? За какво си струва да се живее?
Онези, чиято душа не си е на мястото, не им принадлежи, затова ги съветвам да си я върнат, да обикнат себе си и да живеят за себе си.
От: „Принципът на сперматозоида“, Михаил Литвак, изд. „Жануа 98“, 2010 г.
Картина: ‘The Flight of the Soul’ (Painting 16 in the series ‘The Poem of the Soul’, between 1835 and 1881) by Louis Janmot; en.wikipedia.org
