„Само бодърстващата съвест дава на човека сили да се съпротивлява.”

(1905 ~ 1997)

Смисълът не само трябва, но и може да бъде намерен и в търсенето на смисъла човек се ръководи от своята съвест. С една дума, съвестта е органът на смисъла. Тя може да бъде определена като способност да се открие онзи единствен и уникален смисъл, който се крие във всяка ситуация. Съвестта принадлежи към реда на специфично човешките прояви, защото е неотменна съставна част от условията на човешкото съществуване и работата й е подчинена на основната отличителна характеристика на човешкото съществуване – неговата крайност. 

Съвестта обаче може и да дезориентира човека. Освен това до последния си миг, до последния си дъх, човек не знае действително ли е осъществил смисъла на своя живот, или само вярва, че този смисъл е осъществен…

Ние живеем във век на все по-широко разпространяващо се чувство за загуба на смисъла. В такъв век възпитанието трябва да бъде насочено към това не само да предава знания, но и така да изостря съвестта, че човек да може да долови изискването, което се съдържа във всяка отделна ситуация. 

Във век, когато 10-те заповеди, изглежда, са изгубили за мнозина своята сила, човек трябва да бъде подготвен  да възприеме 10 000 заповеди, заключени в 10 000 ситуации, с които го сблъсква животът. Тогава не само животът ще му се струва осмислен (а осмислен значи запълнен с дела), но и сам ще придобие имунитет срещу конформизма и тоталитаризма – тези две следствия на екзистенциалния вакуум. Защото само бодърстващата съвест дава на човека сили да се съпротивлява.

Така или иначе, възпитанието повече от когато и да било става възпитаване на отговорност. А да бъдеш отговорен означава да бъдеш селективен, избирателен…

Ние трябва да се научим да различаваме какво е съществено и какво не е съществено, какво има смисъл и какво няма смисъл, за какво да отговаряме и за какво да не отговаряме…

От: „Човекът в търсене на смисъл”, Виктор Франкъл, изд. Хермес
Снимка: Wikipedia