Умът трябва да бъде освободен | Един от 20-те ръководни принципа на карате
„Важно е да изгубиш ума си (за да го освободиш).” & Шао ЮН, китайски философ от XI в.
Sensei Gichin Funakoshi (1868 ~ 1957)
Дзен-учителят Такуан дава свое тълкувание на този принцип в книгата си „Непоколебимата мъдрост”, в която той прибягва до тайните на дзен, за обясни секретите на боя с меч на майстора Ягю Муненори:
Има един израз „да търсиш изгубения ум“, но се казва и: „Важно е да изгубиш (освободиш) ума“. Философът конфуцианец Мъндзъ (Менций) говори за търсене на „изгубения“ ум; да търсиш ума си, който се е запилял нейде, за да го върнеш при себе си. Мъндзъ отбелязва, че ако нашето куче, котка или пилета се изгубят, ние ще положим големи усилия, за да ги намерим и върнем обратно у дома. Той правилно посочва колко възмутително е при това положение, че когато умът – който е господар на тялото – блуждае по погрешния път и се изгуби, ние не правим опит да го открием и върнем.
Обратно, Шао Юн твърди, че умът трябва да бъде изгубен. Шао Юн казва: „Ако човек върже ума, като котка на каишка, той ще изгуби свободата си на движение. Използвайте ума добре, оставяйки го да върви свободно където си ще, без да бъде привързан към или ограничен от нещата.“ Начинаещите често упражняват твърде силен контрол над себе си. Те се отнасят с недоверие към идеята да отворят ума си и да го оставят да се движи свободно.
Но на нашия ум трябва да му бъде позволено да се движи свободно, дори ако той търси кални, мръсни места. Лотосът не се омърсява от калта, в която расте. По подобен начин една фино шлифована кристална топка, оставена в калта, не ще бъде помътена.
Да държиш ума изкъсо, означава да отнемеш свободата му. Да ограничаваш ума в тесни граници може би е необходим навик за начинаещия, но ако го правим цял живот, това ще ни попречи да достигнем едно ново равнище и в крайна сметка да реализираме потенциала на своя живот.
***
На преклонна възраст един майстор на меча казал следното:
В живота си човек преминава през различни равнища в учението. На най-ниското равнище човекът учи, но нищо не следва от това, и затова смята, че и той, и другите са неумели. На този етап него за нищо не го бива. На средното равнище той все още е непригоден, но осъзнава собствените си недостатъци и може да види несъвършенствата на другите. На висшето ниво той се гордее със своите способности, ликува от похвалите на другите и тъжи за липсата на способности у приятелите си. Този човек е достоен за уважение. На най-висшето равнище човек изглежда така, сякаш нищо не знае.
От: „Двайсетте ръководни принципа на карате”, Духовното завещание на майстора, Гичин Фунакоши, (The Twenty Guiding Principles of Karate), 1938
Снимка: Sensei Gichin Funakoshi (1868-1957), Japan Shotokan Karate Association – India
