Ако човек знае повече от другите, той е самотен ~ Карл ЮНГ

За самотата и необозримия феномен на живота и човека, поглед назад със спомените на известният психолог и психиатър

(Обща снимка през 1909 на фона на Университета Кларк. Предна редица: Зигмунд Фройд, Грандвил Стенли Хол, Юнг. Задна редица: Ейбрахам Брил, Ърнест Джоунс, Шандор Ференци)

Говори се, че съм бил осведомен или дори „мъдър", но аз не мога да го приема. Имало едно време един човек, който загребал с шапката си вода от потока. Какво ли може да значи това? Не съм този поток. Аз съм до потока, но не предприемам нищо. Има и други до потока, но повечето от тях смятат, че трябва те да направят нещо с него. Не правя нищо. Не мисля, че съм този, който би трябвало да се грижи черешите да имат дръжки. Стоя и съзерцавам удивен онова, което Природата може да направи.

Има хубава стара легенда за един равин и неговия ученик, който го попитал: „Едно време имало хора, които са виждали лицето на Бога - защо сега не можем да го видим?" Тогава равинът отговорил: „Защото днес вече никой не може да се поклони така ниско." Човек трябва да се наведе, за да може да гребне от потока.

Разликата между мен и повечето хора е в това, че за мен „разделящите стени" са прозрачни - това е моя особеност. У някои те са така плътни, че отвъд тях не се вижда нищо, и те мислят, че там наистина няма нищо. Но аз възприемам явленията, които протичат в основата на нещата, и това ми дава вътрешна сигурност. Който не вижда нищо, не може да има такава сигурност и не може да прави изводи или просто не се доверява на собствените си заключения. Не знам коя е причината да започна да долавям потока на живота. Вероятно самото несъзнавано. Или първите ми сънища; те от самото начало определиха моята посока.

Знанието за процесите в основата на нещата още отрано определи отношението ми към света. В същината си то още в детството ми беше такова, каквото е и сега. Като дете се чувствах самотен, както съм и днес, защото разбирах и подозирах за съществуването на неща, които останалите вероятно не знаят, и за които повечето нехаят. Но самотата не възниква, защото хората не са край теб, а по-скоро от това, че с тях не можеш да споделяш важните за теб неща или пък мисли, които са истинни, но неуместни за другите. Бях обхванат от чувство за самотност още от преживяването на ранните си сънища, но тя достигна връхната си точка, когато работех върху несъзнаваното. Ако човек знае повече от другите, той е самотен. Но самотата не е непременно в противовес на общността, защото никой не е така чувствителен към нея, както самотният. Общността процъфтява единствено там, където всеки индивид запазва своята индивидуалност и не се идентифицира с другия.

Важно е да притежаваш тайна - предчувствието за нещо непознато. Животът ти се изпълва с нещо неличностно, с някакъв нуминозум. Този, които не го е изпитал, е пропуснал нещо важно. Трябва да усещаш, че живееш в свят, който е отчасти тайнствен; че там се случват и такива, които могат да бъдат преживени, но си остават неразбрани. Неочакваното и невероятното са също част от този свят - само тогава той е цялостен. За мен светът от самото начало беше безкраен и необозрим.

***

Доволен съм, че животът ми премина така. Той бе богат и ми даде много. Как изобщо бих могъл да очаквам толкова много? Да вземем само онова, което ми се случваше - все неочаквани неща. Може би би могло да е и по-различно, но тогава и аз би трябвало да съм различен. Но беше така, както трябваше да бъде. Станало е, защото съм такъв, какъвто съм. Много неща ставаха, като че ли предварително съм ги планирал, но това невинаги ми беше от полза. Главното дойде естествено и от съдбата. Укорявам се за много глупости, които са плод на моето упорство, но ако не го притежавах, не бих достигнал до целта си. Така че аз съм и огорчен, и не съм. Разочарован съм и от хората, и от себе си. За хората научих чудесни неща и постигнах повече, отколкото очаквах, не мога да дам окончателна преценка, защото феноменът на живота и феноменът на човека са необозрими. И колкото повече остарявах, толкова по-малко разбирах или прониквах в себе си.

Удивен съм, разочарован съм, но и съм доволен от себе си. Аз съм тревожен, потиснат и възторжен. Аз съм всичко това, но не мога да пресметна сбора. Нe съм в състояние точно да определя ценното или неценното, нямам преценка за себе си и за моя живот. В нищо не съм напълно сигурен. Нямам определени убеждения - за нищо, наистина. Знам само, че съм роден и съществувам, и ми се струва, че съм бил направляван. Съществувам по силата на нещо, което не познавам. И въпреки цялата несигурност усещам някаква опора под всичко съществуващо и една приемственост в моя начин на съществуване.

Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно - божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът. Ако безсмислието абсолютно натежаваше, то в хода на развитието изпълненият със смисъл живот постепенно би изчезвал. Но не е възможно да е така - поне ми се струва, че не е така. Вероятно, както е при всички метафизически въпроси, и двете са верни: животът е или притежава смисъл и безсмислие. Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката. 

Когато Лао Дзъ казва: „Всички са ясни, само аз съм облачен”, това е същото, което чувствам аз в моята напреднала възраст. Лао Дзъ е пример за човек с висше прозрение, видял и изпитал както ценното, така и неценното. На края на своя живот той пожелава да се върне в собственото си съществувание, във вечния непознаваем смисъл. Архетипът на стария човек, който е видял достатъчно много, е вечно истинен. На всяко ниво на интелигентност този тип се явява идентичен със себе си, независимо дали е стар селянин или велик философ като Лао Дзъ.

Това е старостта - едно ограничение. И все пак - колко много неща ме изпълват: растенията, животните, облаците, денят и нощта, както и вечното в човека. И колкото по-неуверен в себе си се чувствах, толкова повече нарастваше чувството ми за родство с всички неща. Да, имам усещането, че цялата тази отчужденост, отделя ла ме от света тъй дълго, се е пренесла в моя вътрешен свят и ми е разкрила до каква неподозирана степен съм чужд на самия себе си.

От: „К.Г. Юнг. Автобиография, спомени, сънища, размисли”. Записани и издадени от Аниела Яфе, Изд. Евразия-Абагар
Снимкa: bg.wikipedia.org

В този ред на мисли