„Всеки, имащ необходимата власт, може да третира другите неприятно, докато те се държат по начин, който го подкрепя.“
През далечната 1947-ма година, американският поведенчески психолог Бъръс Фредерик Скинър провежда експеримент с гълъби, който остава завинаги в историята на психологията. Няколко пъти на ден, по различно време той дава на гълъбите храна, без каквито и да било изисквания към тях да я получат. Психологът наблюдава, че това оформя поведението им по различен начин. Ако в мига, в който на гълъба е дадена храна, той е разтворил крилата си, птицата започва да прави връзка между получаването на храна и разперването на крилата. Гълъбът, извърнал главата си надясно в момента, в който му се дава храна, прави асоциация между двете и развива суеверието, че ако извърне главата си надясно, ще получи храна.
Скинър повтаря този експеримент и с други животни – плъхове, маймуни, а накрая и с хора. Изводите му се потвърждават – винаги се стига до суеверие.
Въпреки развитото ни съзнание и способността ни да разбираме причинно-следствените връзки, голямата част от човешката популация неволно моделира поведението си по същия начин. А това, че сме социални същества, означава, че предаваме суеверията си един на друг, и от поколение на поколение, като така те се превръщат в традиционни за културата, в която живеем.
Бъръс Фредерик Скинър се ражда на 20 март 1904 в САЩ. Завършва образованието си в Харвард, където получава магистърска, а след това и докторска степен по психология. Работи неуморно – преподава, провежда експерименти, ръководи стотици докторанти и пише множество книги.
Бащата на съвременния бихейвиоризъм умира на 8 август 1990 г., с признанието, че е вероятно най-знаменитият психолог след Фройд, макар тероиите му често да са критикувани именно защото не отчита прозрението на Фройд, че подсъзнателните механизми имат своя сериозен дял в реализирането на човешкото поведение.
Поведение, последвано от подкрепление, води до увеличаване на вероятността подобно поведение да се прояви и в бъдеще. Когато поведението не е последвано от подкрепление, намалява вероятността подобно поведение да се прояви в бъдеще.
Преди двадесет и пет хиляди години е можело да се каже, че човекът е разбирал себе си, както и всяка друга част от своя свят. Днес той е нещото, което разбира най-малко.
Истинският въпрос е не дали машините мислят, а дали хората го правят. Мистерията, която обгръща мислещата машина, вече обгръща мислещия човек.
Преди 19-ти век средата се е смятала просто като пасивна обстановка, в която се раждат, възпроизвеждат и си отиват много различни видове организми. Никой не е разглеждал средата като отговорна за факта, че съществуват много различни видове. … Проблемът е бил, че средата действа по незабележим начин: тя не подбутва и не дърпа, тя подбира. В продължение на хиляди години в историята на човешката мисъл процесът на естествения подбор е оставал незабелязан, независимо от изключителното си значение.
Обсебеният човек не чувства обсебващия демон и може дори да отрича съществуването на демони. Малолетният престъпник не чувства разстроената си личност. Интелигентният човек не чувства интелигентността си, нито пък интровертът интровертността си.
Много хора са се поддавали на най-очевидния религиозен, правителствен и икономически контрол в продължение на векове, борейки се за свобода само спорадично, ако изобщо са го правели. Литературата за свободата има същия принос за елиминирането на много неприятни практики в управлението, религията, обучението, семейния живот и производството на стоки.
Според традиционното становище човекът е свободен. … Следователно той може да бъде държан отговорен за това, което прави, и справедливо да бъде наказван, ако прегреши. Това становище заедно със свързаните с него практики трябва да се преоцени, когато научният анализ разкрива неочаквани контролиращи отношения между поведението и средата.
Почти всички живи организми действат, за да се освободят от вредни контакти. … Предполагаемо поведението от този вид е възникнало поради стойността си за оцеляването; то е точно толкова част от онова, което наричаме човешко генетично наследство, колкото и дишането, потенето или храносмилането.
В течение на столетия на приливи и отливи хората са конструирали свят, в който са относително свободни от много типове заплашващи или вредни стимули - екстремни температури, източници на инфекция, усилен труд, опасности и дори тези дребни, неприятни стимули, наречени дискомфорт.
Бягството и избягването играят много значима роля в борбата за свобода, когато неприятните стимули се генерират от други хора. Другите хора могат да бъдат неприятни (така да се каже) без да се опитват: могат да бъдат груби, опасни, заразни или досадни и човек бяга от тях или ги избягва. Те могат да бъдат и "преднамерено" неприятни, т.е. могат да се отнасят към другите по неприятен начин поради това, което следва. Така надзирателят на робите кара роба да работи като го бие с камшик, когато спре; като възобнови работата, робът избягва биенето (и в крайна сметка подкрепя поведението на надзирателя да използва камшика).
Всеки, имащ необходимата власт, може да третира другите неприятно, докато те се държат по начин, който го подкрепя.
Възможно е човешкото генетично наследство да подкрепя този вид борба за свобода: когато са третирани неприяно, хората обикновено действат агресивно или са подкрепяни от знаците, че са причинили агресивна вреда.
Свободата е "притежание". Човек избягва от или разрушава властта на контролиращия, за да се почувства свободен и може да прави каквото поиска, литературата на свободата не препоръчва никакви по-нататъшни действия, освен може би вечната бдителност, без която контролът ще бъде възобновен.
Кой трябва да конструира контролиращата среда и с каква цел? Автономният човек предполагаемо контролира себе си съобразно вградения набор от ценности: той работи за онова, което намира за добро. Какво обаче предполагаемият контролиращ ще смята за добро и дали то ще е добро за онези, които той контролира?
Контраконтролът се упражнява (ако изобщо се упражнява) само от онези, които страдат от неприятни последствия, но не са обект на положително подкрепление. Приемат се закони против хазарта, синдикатите се противопоставят на заплащането на парче и на никой не е позволено да плаща на малки деца, за да му работят, или на някой, за да се ангажира в неморално поведение, но тези мерки могат да получат силно противопоставяне от онези, за чието предпазване са създадени. Комарджията се противопоставя на законите против хазарта, алкохоликът - на всякакъв вид забрана за алкохола, а детето или проститутката могат да желаят да работят за това, което им се предложи.
Литературата на свободата е създадена, за да накара хората "да осъзнаят" неприятния контрол, но в подбора си на методи тя се проваля в опитите да спаси щастливия роб.
Свободата е въпрос, повдигнат от неприятните последствия от поведението, но достойнството засяга положителното подкрепление.
Хората се контролират един друг по-често чрез цензура или обвиняване, отколкото чрез похвали…
Методите, използващи положителното подкрепление, са по-трудни за научаване и по-малко вероятно е да бъдат използвани, защото резултатите обикновено са отложени, но имат предимството да избягват контраатаката. Кой метод ще се използва, често зависи от наличната власт: силните заплашват с физическа сила; грозните ужасяват; физически привлекателните подкрепят сексуално, а богатите плащат.
Гневните избухвания често изчезват, когато повече не получават внимание, агресивното поведение се облекчава, когато се положат грижи нищо да не се печели от него, а преяждането се контролира, когато храните се правят по-малко вкусни.
Признаваме достойнството или ценността на човека, когато му отдаваме почит за това, което е направил. Количеството, което отдаваме, е обратно пропорционално на видимостта на причините за неговото поведение. Ако не знаем защо човекът действа така, както го прави, приписваме поведението му на него самия. Опитваме се да печелим допълнително почит за себе си, като прикриваме причините, поради които се държим по определен начин, или като твърдим, че сме действали по поради по-малко мощни причини. … Възхищаваме се на хората до степента, до която не можем да обясним какво правят, и тогава думата "възхищавам се" означава "чудя се".
Проблемът е да се накарат хората не да бъдат по-добри, а да се държат добре.
Не приписваме доброта на всички онези, които се държат добре само когато са под постоянно наблюдение от страна на наказателна сила като например полицията.
Повече наказание, отколкото е необходимо, е скъпо и може да потиска дори желаното поведение, докато по-малко наказание е прахосничество, защото просто няма никакъв ефект.
Няма да решим проблемите на алкохолизма и малолетната престъпност, като само засилваме чувството за отговорност. Средата е тази, която е "отговорна" за нежелателното поведение, и именно тя, а не някакъв атрибут на индивида трябва да се промени.
Според старото становище ученикът е този, който се проваля, детето - което тръгва по лошия път, гражданинът - който нарушава закона, и бедните, които са бедни, защото са безделници, но днес често се казва, че няма глупави учащи се, а само лоши учители, няма лоши деца, а само лоши родители, няма престъпност, освен от страна налагащите закона институции, и няма мързеливи хора, а само лоши системи за поощрения.
Поведението обикновен се нарича добро или лошо, според начина, по който обикновено е подкрепяно от другите. То обикновено се нарича правилно или погрешно по отношение на условностите. Има правилен и погрешен начин да се направи нещо: дадено движени при шофиране на кола е правилно, а не просто добро, а друго движение е неправилно, а не просто лошо. Сходно разграничаване може да се направи между похвалата и укора, от една страна, и заслугата и обвиняването, от друга.
Ако хората не работят, то е не защото са мързеливи или некадърни, а защото не им се плаща достатъчно или защото специалните осигуровки или заможността са направили икономическите подкрпители по-малко ефективни.
Ако гражданите не се подчиняват на законите, то е не защото са престъпници или "не дават пет пари за закона", а защото налагането на закона е немарливо… Ако учащите се не се учат, то е не защото не се интересуват, а защото стандартите са били занижени или защото преподаваните дисциплини вече не са релевантни на удовлетворяващия живот.
Хвалим и укоряваме хората по принцип, когато тяхното поведение е положително или отрицателно подкрепящо за нас, без да се интересуваме от продуктите на тяхното поведение, но когато отдаваме на човек заслуга за постижение или го обвиняваме за щета, посочваме постижението или щетата и подчертаваме, че те са резултат от неговото поведение.
Дори онези, които изпъкват като революционери, са почти изцяло конвенционални продукти на системите, които събарят.
Човек никога не разчита единствено на себе си. Макар че се справя ефективно с нещата, той задължително зависи от онези, които са го научили да го прави.
Едно от предимствата на това да си социално животно е, че не е необходимо да откриваш нещата самостоятелно. Родителят учи детето така както майсторът учи чирака, защото печели полезен помощник.
Да си само за себе си, значи да си почти нищо.
"Култивирането на уважение" е метафора в стила на градинарската традиция.
Ние не би трябвало да преподваме големи книги, а трябва да преподваме любов към четенето на книги.
Физиката може да ни каже как да построим ядрена бомба, а не и дали трябва да се използва. Биологията може да ни каже как да контролираме раждаемостта, но не и дали трябва да го правим.
Дори и като насока, важното нещо не е чувството, а чувстваното нещо. Чашата е тази, която се възприема като гладка, а не "чувството за гладкост".
Свободното време е резюме на свободата.
Свободното време е условие, за което човешкият вид е много зле подготвен, защото съвсем доскоро на него се е радвал само много ограничен кръг, който не е допринасял особено за генетичния пул.
Свободното време отдавна се асоциира с художествена, литературна или научна продуктивност. Човек трябва да има свободно време, за да се отдаде на тези дейности и само достатъчно охолно общество може да ги подкрепя на широка основа. Самото свободно време обаче не води задължително до изкуство, литература и наука. Необходими са специални културни условия.
Хората често действат по такъв начин, че вредят на другите и, изглежда, често са подкрепяни от признаците на нанесена вреда на другите.
Казва се, че човек се различава от другите животни предимно защото "съзнава собственото си съществуване". Той знае какво прави; знае, че има минало и ще има бъдеще; "размишлява върху собствената си природа"; само той следва класическата заповед: "Познай себе си!"
Въпросът е не дали човек познава себе си, а какво знае, когато се опознава.
Културите често се преценяват по степента, до която насърчават самонаблюдението. За някои от тях се казва, че отглеждат безсмислен човек, а на Сократ са се възхищавали, защото е карал хората да изследват собствената си природа, но само наблюдението е само увертюрата към действието.
Еволюцията на културата е един вид гигантско упражнение по самоконтрол. Както индивидът контролира себе си, като манипулира света, в който живее, така и човешкият вид е конструирал среда, в която членовете му се държат по силно ефективен начин.
Проблемът е да се планира свят, който ще бъде харесван не от хората такива, каквито са сега, а от онези, които ще живеят в него. … Свят, който ще бъде харесван от съвременните хора, ще увековечава статуквото.
Снимка: newlearningonline.com
