„Вгледайте се в тъжните, замръзнали лица навсякъде около вас и ще търсите напразно душите, скрити зад маските на грима, преструвките и самообладанието.“
♥ Личността и заблудата на грубия индивидуализъм
Аз съм самотен. До известна степен моята - и вашата - самота е неизбежна. Също като вас, и аз съм личност. А това означава, че съм единствен и неповторим. В целия този свят няма втори човек като мен. Тази „аз-същност“ е нещо различно от всяка друга „аз-същност“, съществувала някога. Нашата индивидуална идентичност, също като отпечатъците от пръстите, ни прави единствени по рода си личности, различни един от друг.
Генетично сме програмирани така, че освен в редките случаи на напълно еднакви еднояйчни близнаци, всеки от нас е не само абсолютно различен в биологично отношение от всички други хора, живели на земята, но се отличава и със значителни други несходства. Още от момента на зачатието. На всичкото отгоре хората се раждат в различна среда и се развиват по свой уникален начин в хода на целия си живот.
Според мнозина не само е неизбежно, но е и редно да бъде така. Повечето християни вярват, че Бог ни е създал по този начин и че Той прави всяка душа различна. Християнските теолози са достигнали до едно почти универсално заключение: Бог обича разнообразието. Разнообразието Му доставя радост. И това разнообразие е най-очевидно и неизбежно при човешкия род.
Психолозите могат да приемат или да не приемат идеята за божествения произход на света, но почти всички са единодушни с теолозите, че неповторимостта на всяка личност е нещо необходимо. За тях целта на човешкото развитие е в това да изявим себе си. Теолозите понякога говорят за „призванието на свободата - свободата да бъдем наистина такива, каквито Бог ни е създал. Юнг нарича тази цел на човешкото развитие „индивидуация“. Процесът на човешкото развитие е процес на пълното ни превръщане в индивидуалности.
Повечето от нас никога не довеждат този процес докрай и е възможно въобще да не напреднат в тази посока. Повечето, в по-голяма или по-малка степен, не успяват да се индивидуализират - да се обособят - от семейството, племето или кастата си. Дори когато остареем, оставаме символично „вързани за полите“ на родителите и на културата си. Все още робуваме на ценностите и очакванията на майките и бащите си, следваме посоката на вятъра и се кланяме пред кумирите на обществото. Движим се със стадото. От леност и от страх - страх от самотата, страх от отговорността и още безброй безименни страхове - така и не се научаваме да мислим за себе си и не дръзваме да нарушаваме стереотипите. Но в светлината на онова, което знаем, да не успеем да се индивидуализираме, означава да не успеем да израснем и да реализираме напълно човешката си същност. Защото ние сме призвани да бъдем личности. Призвани сме да бъдем единствени и неповторими.
Освен това сме призвани да властваме над себе си, да се самоконтролираме. В процеса на индивидуализация трябва да се научим да поемаме отговорност за себе си. Трябва да развием у себе си чувство на самостоятелност и самоопределение. Трябва да се опитаме, доколкото е по силите ни, да бъдем ако не господари на съдбата си, то поне капитани на своя кораб.
Освен това сме призвани да се стремим към съвършенство, към завършеност, към цялостност на личността. Трябва да използваме дарбите и талантите си, за да развием себе си възможно най-пълно.
Ние сме призвани да бъдем цялостни личности и едновременно с това да признаем своето несъвършенство; призвани да властваме и същевременно да отчитаме слабостите си; призвани към индивидуализация и едновременно с това към социализация. Затова проблемът - всъщност, фаталната пукнатина - в „етиката“ на грубия индивидуализъм се състои в това, че тя отчита само едната страна на парадокса, включва само половината от човешката ни същност. Тя отчита, че сме призвани към индивидуалност, власт и цялостност. Но отрича изцяло другата страна на нещата - че никога не можем да постигнем това напълно и че поради своята уникалност и неповторимост неизбежно сме слаби и несъвършени същества, нуждаещи се един от друг.
Това би било лицемерие. Понеже никога не можем да бъдем напълно адекватни, самодостатъчни и независими същества, идеалът на грубия индивидуализъм ни подтиква да се преструваме, че сме такива. Той ни тласка да крием слабостите и неуспехите си. Учи ни да се срамуваме от недостатъците си. Кара ни да правим опити да бъдем свръхчовеци не само в очите на другите, но и в собствените си очи. Притиска ни всеки ден да изглеждаме, сякаш „всичко ни е наред“, сякаш нямаме никакви незадоволени нужди и владеем напълно живота си. Неотстъпно изисква от нас да поддържаме привидностите. И също така неотклонно ни изолира един от друг. И прави невъзможна истинската общност.
Да, аз съм самотен. Понеже съм абсолютно неповторима личност, никой не може да ме разбере изцяло, никой не може да знае точно какво е да бъде на моето място. И в пътя ми има отсечки - както в пътя на всеки човек - които трябва да измина сам. Някои неща човек може да свърши единствено сам. Но сега далеч не съм така самотен, колкото преди да науча, че е човешко да даваш израз на тревожността си, на потиснатостта и безпомощността си, че има места, където можеш да споделяш тези си чувства, без да изпитваш вина или страх и за това ще те обичат още повече, че можеш да бъдеш слаб в силата си и силен в слабостта си; преди да попаднеш в истинска общност и да се научиш как да я разпознаваш и пресъздаваш.
В капана на традицията на грубия индивидуализъм ние сме изключително самотни. Толкова самотни всъщност, че мнозина не смеят да признаят самотата дори пред себе си, да не говорим за това, да я признаят пред другите. Вгледайте се в тъжните, замръзнали лица навсякъде около вас и ще търсите напразно душите, скрити зад маските на грима, преструвките и самообладанието. Не бива да бъде така. Но въпреки това много хора - повечето хора -- не знаят друг начин за поведение. Ние отчаяно се нуждаем от нова етика на „нежния, щадящ индивидуализъм“, от разбиране за индивидуализма, според което не можем да бъдем истински себе си, докато не се научим да споделяме свободно онова, което е общо за всички ни: слабостите, непълнотата, несъвършенството, некомпетентността, греховете, липсата на цялостност и самодостатъчност. Това именно изразява девизът на дружеството на Анонимните алкохолици: „Не всичко ми е наред, и на теб не всичко ти е наред, но това е в реда на нещата“. Това е особен вид добросърдечност, която позволява необходимите бариери - очертанията на нашите индивидуалности - да бъдат като пропускливи мембрани, през които собственото ни Аз да може да проникне навън, а чуждите - в нас. Този индивидуализъм признава взаимната ни зависимост не просто като модерен повик, а като зов на сърцата ни. Той именно прави възможна истинската общност.
От: „Изкуството да живеем заедно“, Морган Скот Пек, изд. Кибеа
Снимка: schloss-oberbrunn.eu