Нищо не е по-полезно или адекватно от това да бъдеш едно нормално човешко същество; но самото понятие "нормално човешко същество" говори за ограничение до една средна норма - както и при понятието адаптация. Само човекът е, който, както стоят нещата, намира за трудно да се нагласи към всекидневния свят, който може да види в това ограничение едно желано подобрение: нека го кажем, човек, чиято невроза му пречи да влезе в нормалния живот.
Да бъдеш "нормален" е една чудесна идея за неуспелия, за всички тези, които все още не са могли да се адаптират. Но за хора, които имат възможност над средната, за които никога не е било трудно да печелят успехи и да поемат своята част от работата на света - за тях ограничение на нормалното означава прокрустовото ложе, непоносима скука, адска стерилност и безнадеждност. В резултат има много хора, които стават невротични само защото са нормални, както и хора. които са невротични, понеже не могат да станат нормални. За първите самата мисъл, че трябва да се обучават за нормалност, е кошмар; тяхната най-дълбока потребност всъщност е да могат да водят един "абнормен" живот.
Човек може да се надява на удовлетворение и постижение само в това, което прави, без да го притежава; той не може да намери удоволствие в нещо, от което вече има твърде много. Да бъде социално адаптиран няма привлекателност за този, за когото това е една детска игра. Да прави винаги това, което е правилно, става скучно за човек, който знае как, докато вечният опортюнист таи тайната мечта да бъде прав поне веднъж в далечното бъдеще.
От „Съвременният човек в търсене на душата”, Карл Густав Юнг, превод от английски Марина Бояджиева, изд. ЕА-Плевен
Снимка: Karl Gustav Jung, 1910, commons.wikimedia.org
