„Човек си мисли, че съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или този, който поема сигурния път, е като мъртъв.“
(Karl Gustav Jung, 1910)
За съдбата и смисъла на съществуването
В началото на 1944 си счупих крака и това нещастие бе последвано от сърдечни пристъпи. В състояние на помрачение преживявах делир и видения, които трябва да са започнали, докато животът ми е бил непосредствено застрашен и съм получавал кислород и камфор. Картините бяха толкова завладяващи, че аз самият реших, че съм близо до смъртта. По-късно болногледачката ми каза: „Бяхте като обгърнат от ярко сияние!“ Това било явление, което понякога наблюдавала при умиращите. Бях стигнал до предела и не знам дали съм се намирал в сън или в някакъв екстаз. Във всеки случай започнаха да ми се случват изключително интересни неща…
…Това преживяване ми донесе усещането за крайна бедност, но и същевременно за огромна пълнота. Нямаше вече нищо, което да искам или да мечтая, т.е. аз, така да се каже, съществувах обективно; бях онова, което съм бил и което съм живял. Отначало доминираше чувството, че съм унищожен, оголен, дори ограбен, но изведнъж и това изчезна…Нямаше никакво съжаление, че нещо си е отишло или е било отнето. Точно обратното: имах всичко, което бях и това беше всичко…
След болестта за мен настъпи ползотворен период за работа. Много от моите основни творби са създадени тогава. Прозрението или възгледът за края на всички неща ми вдъхна смелостта за нови формулировки… И още нещо последва болестта ми. Бих могъл да го формулирам като „да“ за съществуванието – едно „безусловно“ „да“ за това, което е, без субективни възражения, приемане на условията на съществуване такива, каквито са – каквито ги виждам, каквито ги разбирам. Приемане на моята собствена същност такава, каквато е.
В началото на болестта имах чувството, че съм допуснал известна грешка в поведението си, че до известна степен сам съм си виновен и нося отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пътя на индивидуацията, която живее своя собствен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът е непълноценен.
Не съществува никаква гаранция – нито за миг – че няма да изпаднем в някаква заблуда или дори в смъртна опасност. Човек си мисли, че съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или този, който поема сигурния път, е като мъртъв.
Едва след болестта си разбрах колко важно е да приемеш собствената си съдба. Защото по такъв начин присъства един Аз, който не би се огънал дори, когато се случи нещо наистина неразбираемо.
Един Аз, който издържа, понася истината; Аз, който се справя със света и съдбата. Тогава дори и някакво поражение е победа…. но всичко това може да се случи, когато човек не се намесва грубо в действието на съдбата.
Смисълът на моето съществуване всъщност е в това, че животът ми е поставил един въпрос. Или, обратното: аз съм поставил един въпрос, адресиран към света, и трябва да дам своя личен отговор, защото в противен случай разчитам единствено на отговора на света. Това е свръх-личностната жизнена цел, която реализирам с много усилие. Може би тя представлява нещо, което е занимавало предците ми, но на което те не са могли да дадат отговор…
Избрани фрагменти от: „К. Г. Юнг. Автобиография. Спомени, сънища, размисли“, записани и издадени от Аниела Яфе, изд. „Евразия-Абагар“, 1994 г.
Снимка: Karl Gustav Jung, 1910, commons.wikimedia.org
