„Много хора се самоубиват чрез мислене”. Това твърди авторът на книгата „Радикална честност. Да променим живота си, като казваме истината” д-р Брад Блантън – психотерапевт, писател и лектор, който е уверен, че лекът за всички психични разстройства, причинени от стрес, е творчеството.

На шейсет и четири години съм. Работил съм като психотерапевт във Вашингтон, окръг Колумбия, в продължение на 30 години. Хората идват и ми плащат, за да им обърна внимание и да им помогна както мога. Притежавам известни умения да съдействам животът на другите да потръгне. Ето какво съм научил:

Всички ние лъжем като за световно. Това изсмуква жизнените ни сили. Това е главната причина да страдаме от стрес. Тоновете лъжи, които изговаряме или премълчаваме, накрая ни виждат сметката.

Най-смъртоносната лъжа е премълчаването или скриването на информация от другите, за да не им се отрази неблагоприятно. Най-тежките психологически заболявания са резултат от точно този тип лъжа. Психологическото възстановяване е възможно единствено когато има свобода – когато престанем да таим неща. Пазенето на тайни и скриването на неща от другите е капан, в който попадаме самите ние. Юношите прекарват по-голяма част от времето си в такава игра на криеница. Колкото по-добри сте били в нея като юноши и колкото повече сте я играли и ви се е разминавало, толкова по-трудно става да пораснете с годините. „Важните“ тайни и всичките кроежи, свързани с тях, са пълни тъпотии.

Умът е затвор, чиито стени са изградени от тъпотии. Тази книга говори за това как сами издигаме стените на този затвор на ума и как да избягаме от него. Тя е наръчник за свобода. Когато спестяваме някои истини на другите, когато не им казваме какво чувстваме или мислим, оставаме заключени в този затвор. Колкото по-дълго гнием там, толкова по-бързо деградираме и ставаме живи мъртъвци. Ако не избягаме от този затвор, ще намерим в него смъртта си. Спасението е да се научим да казваме истината.

Клиентите ми са най-вече хора между 20 и 65 години, които са депресирани, тревожни, гневни, изхабени или комбинация от всички тези неща. Работя с държавни служители, адвокати, бизнесмени, журналисти и други видове пубертети, пораснали на възраст, но не и на психика, със свръхкритични умове, които не могат да престанат да оценяват, укоряват и критикуват себе си и да морализаторстват по отношение на другите. Работя, за да облекча тяхното страдание. Най-тежкото им страдание се дължи на липсата на жизнени сили. Те са ходещи мъртъвци – това е форма на страдание с нисък, но постоянен интензитет. Причинено е от факта, че непрестанно сме нащрек, в отбранителна позиция срещу някакви въображаеми по-големи опасности. По-големите опасности са основани на спомените ни за нараняване в миналото. Много от нас от деца учат, че да си истински жив е лошо и човек бива наранен, ако си позволи подобно поведение. Ето защо сами сме потиснали своята жизненост: отчасти като форма на защита срещу възрастните, отчасти напук на тях. Това е нашият начин да скрием, че сме живи и че нашият живот невинаги отговаря на това, което се счита за правилно и приемливо. Единственото, което сме могли да направим, за да се защитим, е да запазим плътната си и напираща жизненост в тайна.

Пътят към оздравяването от измъчващата ни липса на жизненост първо трябва да ни отведе до по-голямо страдание. Например ако сте потискали енергията си дълго време, за да не изпитвате гняв, когато освободите потиснатия гняв и той изригне, ще ви се стори по-лош от всякаква безжизненост. Ала единственият начин да се почувствате по-добре е да сте готови първо да се почувствате по-зле. Съвсем нормално е да ви е трудно, да ви е срам, да се пазите и да се стремите да си спестявате болката.

Нормалността играе ключова роля за избягване на промяната; тя е прекрасен начин да продължите да страдате. Хората, които искат да бъдат нормални, често са горди с това и са жертви на идеала за нормалност: мъртвешка, страдалческа нормалност. Зигмунд Фройд казва, че психоанализата цели да помага на хората да се избавят от силното страдание и да станат нормално нещастни. Аз не мисля, че трябва да се примиряваме с това. Аз помагам на хората да концентрират вниманието си и мобилизират куража си, за да изживеят страданието, което дотогава са избягвали, а след това да преминат към един наистина ненормален живот. Когато се изправим лице в лице с това, което доскоро сме избягвали, ще изпитаме силна емоция, след това ще преживеем пропукване на статуковото и ще се изпълним с нечувана креативност. Тя е източникът на силата за промяна и пресътворяване на нашия живот.

Аз работя с индивидуалното, самоналожено страдание на хора, които сами са виновни за страданието си. При всяка терапевтична сесия с клиентите ми, подобно на механика и собственика на колата, се съсредоточаваме върху състоянието на машината и постигането на желаните от нас резултати – няма нужда да изясняваме как се е случила катастрофата. Успеваемостта ни се измерва въз основа на това колко сме се доближили до желаните резултати. Работя главно с различни видове невротици: средностатистически относително здрави хора, които са тревожни, депресирани или и двете. Често тези състояния на съществуване – тревожност или депресия – са придружени от соматични неразположения и болести като кожни обриви, язви, болки в кръста, спастични колити, алергии, високо кръвно и безсъние; или от еднотипни повтарящи се проблеми във взаимоотношенията, в работата или семейството. Когато терапията проработи, соматичните заболявания изчезват или отслабват: тревожността и депресията вече не са постоянно и устойчиво състояние; хората поемат отговорност за своите взаимоотношения, професионален живот и творчески способности. Да поемеш отговорност означава да не хвърляш вината върху външни фактори, други хора, минали събития или обстоятелства в собствения си живот.

Както физическите заболявания, така и упоритите нежелани емоционални състояния си отиват, когато човек научи нещо ново – например да се откаже от претенциите си както самият той, така и светът да са по-различни от това, което са. Терапията приключва, когато клиентът престане постоянно да изисква другите да са по-различни от това, което са, когато прости на себе си, родителите си и други ненавистни бивши близки хора, когато вземе живота си в свои ръце и сам поеме отговорност.

Хората твърдят, че съвременният живот е много стресов. Стресът не е характеристика на живота и времената, а на хората. Стресът не идва от околната среда, той идва от ума на стресирания човек и се дължи на факта, че правим определени презумпции за света и се вкопчваме на живот и смърт в тях. Страдаме от собственото си мислене. Положили сме прекалено големи усилия, за да заучим идеите си за света, че да се откажем лесно от тях. Подобно на играчи на покер, които вече са загубили прекалено много, ние отчаяно удвояваме залога с надеждата да принудим съдбата да ни отреди добра карта. Мислим за нещата прекалено много, приемаме всичко прекалено сериозно и страдаме от опитите си да напаснем света към собственото си мислене. Оплакваме се от това как той не отговаря на очакванията ни. Мислим за това как животът не си струва, как е длъжен да ни предлага много повече, колко е гаден, че не се и как трябва да се съобразява с нас или с това, което считаме за правилно. Много хора се самоубиват чрез мислене. За да оцелеем, трябва да приложим наученото от опита – т.е. от непосредствените си преживявания. Но също така е вярно, че за да процъфтяваме – за да запазим жизнеността си – трябва постоянно да преодоляваме това, което сме научили от опит. Ако не се спасим по някакъв начин от собствените си презумпции за живота, те ще ни видят сметката. Част от спасението е да признаем, че презумпциите, в които сме се вкопчили сякаш са свята истина, са просто нашето решение какво трябва да е истина. А това решение сме взели въз основа на миналия си опит.

Лекът за всички психични разстройства, причинени от стрес, е творчеството – а именно да използваш ума, не той да използва теб. Готовността, желанието да казваш истината, за да разчупиш оковите на тайно съдещия, оценъчен, трупащ тайни ум, дава възможност да го използваш, градейки бъдеще на творец, а не на жертва.

Избрано от: „Радикална честност. Да променим живота си, като казваме истината”, Брад Блантън, изд. Изток-Запад
Снимка: Изд. Изток-Запад