„Поемането на отговорност предполага отказ от външни проекции и възприемане на самотата. Депресивната личност се страхува от това, ето защо се нуждае от хора, в които да се вкопчи.“
~ „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке
(Melancholy, 1874 by Edgar Degas)
Болестните картини и тяхното значение
Психозата прави хората честни, защото наваксва всичко пропуснато с интензивност и абсолютност, всяващи страх у околните. Това е отчаян опит да се приведе изживяваната дотогава едностранчивост отново в равновесие - опит, който рискува да не може повече да се освободи от постоянната смяна на крайностите. Трудността да се открие средата и равновесието се проявява особено ясно при маниакално-депресивния синдром. В психозата човек изживява своята сянка. Открай време лудостта поражда ужас и безпомощност у околните, защото им напомня за тяхната собствена сянка. Лудият ни отваря врата към ада на съзнанието, който съществува у всички нас. Породените от страха бясна съпротива и потискане на тези симптоми са разбираеми, но те не помагат за решаване на проблема. Тъкмо принципът за потискане на сянката води до най-мощната й експлозия и потискането й наново само отлага проблема, без да го решава.
Първата необходима стъпка в различна от общоприетата посока и тук е разбирането, че симптомът, в пълна степен, има смисъл и основание. Опирайки се на това разбиране, може да се разсъждава как да се подкрепи успешно целебната целенасоченост на симптома.
Депресия
Депресия е събирателно понятие за една симптоматична картина, която обхбаща диапазона между чувството за потиснатост и безинициативност и т. нар. ендогенна депресия, придружена от пълна апатия. Наред с цялостната липса на активност и унилото настроение, при депресията са налице, преди всичко, огромен брой съпровождащи телесни симптоми като умора, безсъние, безапетитие, запек, главоболие, сърцебиене, болки в кръста, смущения в менструацията при жените и понижен физически тонус. Депресивният пациент се измъчва от остро чувство за вина, той се самоупреква и постоянно се старае да заглади нещата. Думата депресия произлиза от латинския глагол дерпто, който значи „потискам“. Това навежда на въпроса от какво всъщност е потиснат депресивният пациент или какво самият той се стреми да потисне. Отговорът се съдържа в три тематични области:
1. Агресивност. Вече споменахме, че насочената навътре агресивност се превръща в телесна болка. Към тази констатация би могло да се добави, че в психическата сфера потиснатата агресивност води до депресия. Блокираната проява на агресивност се насочва навътре и превръща източника си в потърпевш. Резултат на потиснатата агресивност е не само чувството за вина, но и многобройните соматични, придружаващи симптоми с разпръснатите из цялото тяло болки. На друго място вече казахме, че агресията е само особена форма на жизнена енергия и активност. Психиатрията ревностно се старае да увлече депресивния пациент отново в някаква дейност, но той възприема това като заплаха. Нарочно избягва всичко, което не би получило публично одобрение, и се опитва, чрез безукорен живот, да тушира своите агресивни и деструктивни импулси. Насочената набътре агресивност намира най-явен израз в склонността към самоубийство. При опити за самоубийство би трябвало винаги да се проучва въпросът коя е била действителната мишена.
2. Отговорност. Депресията е - ако се абстрахираме от самоубийството - най-екстремната форма на отхвърляне на отговорност. Депресивният пациент вече не води активен живот, той вегетира, повече е мъртъв, отколкото жив. Но при цялата му съпротива отново да започне да се сблъсква активно с живота, през задната врата на чувството за вина депресивният пациент продължава да се конфронтира с темата „отговорност“. Страхът от поемане на отговорност изпъква на преден план при всички депресии, които настъпват точно тогава, когато пациентът трябва да премине в нова фаза от живота си (показателна е след-родилната депресия).
3. Резигнация - самота - старост - смърт. Тези четири тясно свързани понятия обхващат последната и според нас най-важна тематична област. При депресията пациентът е принуден насилствено да се сблъсква с обратния на живота полюс - смъртта. Всичко живо, като движение, промяна, общуване му е отнето и се проявява противоположният им полюс: апатия, застиналост, самота, мисли за смъртта. Смъртната сфера на живота, която се налага така внушително при депресията, е сянката на този пациент. Конфликтът се състои в еднакво големия страх както от живота, така и от смъртта. Активният живот носи със себе си вина и отговорност - стремежът обаче е да се избягнат тъкмо те. Поемането на отговорност предполага отказ от външни проекции и възприемане на самотата. Депресивната личност се страхува от това, ето защо се нуждае от хора, в които да се вкопчи. Раздялата или смъртта на такива хора често може да отключи депресия. Човекът остава сам - а да живее сам и да носи отговорност той не желае. Бои се от смъртта и затова не разбира условията на живота. Депресията прави хората откровени и честни. Благодарение на нея, неспособността да се живее и да се умира излиза наяве.
Из: „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, превод Евелина Банева, Цветана Ташкова, изд. „Кибеа“
Картина: Melancholy, 1874 by Edgar Degas; chinaoilpaintinggallery