„Той обича обстоятелствата, ограничаващи човешката свобода, нрави му се да се подчинява на съдбата. За авторитарния характер тя винаги е висша власт извън човека, на която той може единствено да се подчинява.“
(1900 ~ 1980)
Властта
Още от времето на Хобс властта е била основният мотив на човешкото поведение. През следващите векове все повече се е обръщало внимание на законните и нравствените фактори за възпиране на властта: С възхода на фашизма стремежът към власт и убеждението в правотата на това пристрастие достигат нови върхове. Милиони хора са силно впечатлени от победите на властта и ги възприемат като израз на сила. Разбира се, властта над народа е израз на върховна сила в чисто материалния смисъл. Ако имам власт над друго лице и мога да го убия, аз съм „по-силен“ от него. От психологическа гледна точка обаче жаждата за власт се корени не в силата, а в слабостта. Тя е израз на неспособността на Аз-а да се справи с проблемите в живота и отчаян опит за придобиване на вторична сила поради липса на реална мощ.
Думата „владея“ има две значения. Едното е да притежаваш власт над някого, способността да господстваш над него. Другото значение е да имаш сила да направиш нещо, да умееш, да можеш. То няма нищо общо с господството, а изразява умение в смисъл на способности. Ако говорим за безсилие, имаме предвид лице, което не е способно да направи това, което иска, а не човек, неспособен да господства над други. Тъй че „владея“ може да означава едно от двете неща: господство или възможности. Двете понятия не са идентични, напротив – те взаимно се изключват. Ако употребим думата невъзможност не само в сексуалната сфера, а във всички области на човешката активност, ще се получи садистичният стремеж към господство. В границите на собствените възможности, т. е. когато човек е в състояние да реализира собствените си възможности на основата на свободата и целостността на своето Аз; той не чувства потребност да господства и не изпитва жажда за власт.
Анонимният авторитет и диктатът на съвестта
Развитието на мисълта от началото на протестантството до философията на Кант може да се характеризира като процес на заместване на външния с вътрешен авторитет. В хода на политическите победи на възходящата средна класа външният авторитет загуби престиж и човешката съвест зае неговото място. За много хора тази промяна изглеждаше като тържество на свободата. Подчинението» на нареждания отвън (поне в духовния живот) вече бе под достойнството на свободния човек. Завоеванията обаче на естествените му склонности и утвърждаването на господството на едната страна на личността – на нейния разум, воля и съвест – над другата, свързана с нейната природа, се приемаха за същност на свободата. Анализът сочи, че съвестта господства също така сурово, както и външните авторитети, а и невинаги съдържанието на нейните заповеди в последна сметка се определя от високите критерии на нравствените норми. Диктатът на съвестта е дори по-строг, понеже човекът го чувства като своя собствена воля. Как да се бунтува против себе си?
През последните десетилетия значението на „съвестта“ много намаля. Като че ли в живота на хората не играят особено важна роля нито външните, нито вътрешните авторитети. Всеки е напълно „свободен“, при условие че не накърнява законните права на другите. Оказва се обаче, че авторитетът не е изчезнал, а е станал невидим. Вместо явния управлява „анонимен“ авторитет. Той действа под прикритието на благоразумието, науката, психичното здраве и нормалното поведение и не иска нищо друго освен очевидното. Тази скрита сила не упражнява натиск, а разчита на спокойния подход на убеждението. Дали майката казва на дъщеря си: „Аз знам, че няма да ти е приятно да излизаш с онова момче“, или реклама внушава „Пушете този сорт цигари – ще ви хареса техният дъх“, няма никакво значение – налице е същата атмосфера на изтънчено внушение, която фактически прониква в целия ни обществен живот. Анонимният авторитет е по-силен от явния, защото не действа с преки нареждания. При външния авторитет се знае, че има заповед и кой я дава. Личността може да воюва срещу него, да прояви самостоятелност и нравствена смелост. При вътрешния авторитет заповедта, макар и прикрита, е известна. При анонимния обаче заповедта и заповядващият остават в тайна. Сякаш човек е нападнат от невидим враг. Никой и нищо не може да го срази.
Авторитарният характер
Връщайки се към въпросите на авторитарния характер, трябва да отбележим, че най-важната негова особеност е отношението към властта. За него съществуват, тъй да се каже, два пола: властният и немощният. Обичта, възхищението и готовността му за подчинение автоматически се пораждат от проявата на власт от страна на дадена личност или институция. Тя го смайва не заради ценностите, които отстоява, а просто защото е власт. Както „обичта“ на авторитарния характер „избликва“ машинално пред властта, тъй безпомощните хора или институции събуждат автоматично презрението му. Самата поява на безпомощно същество предизвиква у него желание да го нападне, да го подчини на себе си, да го унижава. Докато друг тип личност се ужасява от мисълта за нападане на слабия, авторитарният характер се настървява повече, ако жертвата му изглежда по-беззащитна. Много хора се заблуждават от една особеност на авторитарния характер – тенденцията за бунт против авторитета и за съпротива на всякакво въздействие „отгоре". Понякога това противопоставяне засенчва всякакви склонности към покорство – те остават на заден план. Авторитарната личност непрестанно негодува против всички авторитети, дори против оня, който я защитава и е далеч от мисълта за потискане. Понякога отношението й към авторитета е раздвоено. Тя може да се бори против един тип авторитет, особено ако е разочарована от недостатъчната му власт, а същевременно или впоследствие да се подчини на друга категория авторитети, които с помощта на посилна власт или на по-щедри обещания вдъхват надежда, че ще изпълнят мазохистичните й влечения.
Накрая има един тип авторитарен характер, при който бунтарските тенденции са потиснати напълно и излизат наяве само когато отслабне съзнателният контрол или могат да се проявят впоследствие в омразата срещу властта, която отслабва и върви към разруха. За индивид от първата група, отличаващ се с подчертано бунтарско отношение в поведението си, лесно може да се помисли, че структурата на характера му е противоположна на .тази на покорния мазохист и че прилича на хората, отричащи от напълно независима позиция всякакви авторитети. Той дава вид, че не се отличава от онези, които с вътрешната си сила и своя интегритет се борят против силите, ограничаващи свободата и независимостта. Всъщност борбата на авторитарния характер против авторитета е предизвикателство. Тя е опит за самоутвърждаване и превъзмогване на собственото чувство за безсилие чрез противопоставяне на авторитета, макар желанието за подчинение да продължава да съществува – съзнавано или несъзнавано. Авторитарният характер никога не може да бъде „революционер“. Бихме предпочели да го наричаме „бунтар“. Редица хора и политически движения озадачават повърхностния наблюдател с необяснимата си промяна от „радикализъм“ в краен авторитаризъм. От психологическа гледна точка такива хора са типични „бунтари“. Отношението на авторитарния характер към житейските проблеми, както и цялата му философия, се определя от емоционални пориви. Той обича обстоятелствата, ограничаващи човешката свобода, нрави му се да се подчинява на съдбата. Какво означава за него „съдба“, зависи от общественото му положение. За един войник тя може да представлява волята или каприза на неговия началник, на който се подчинява с радост; за дребния търговец съдбата са икономическите закони, в очите му кризата или просперитетът не са обществени явления, които могат да бъдат променени от човека, а дело на висша сила и затова трябва безропотно да се приемат. Същото в основни линии се отнася и за онези, които са на върха на пирамидата. Разликата е само в мащаба и характера на властта, на която се подчинява лицето, а не в самото чувство на покорство.
Като неизменна съдба се приемат не само силите, определящи непосредствено начина на живот на отделния човек, а и онези, които засягат изобщо живота. На съдбата се дължат войните, а също и фактът, че една част от човечеството трябва да бъде управлявана от друга. Съдбата е причина страданията на хората никога да не изчезнат. Тя може да се обясни от философска гледна точка като „естествен закон“ или „човешка участ“, от религиозна – като „Божия воля“, от нравствена – като „дълг“. За авторитарния характер тя винаги е висша власт извън човека, на която той може единствено да се подчинява. Да се желае или да се действа за нещо, което преди не е съществувало, според него е лудост. Чудото на творчеството – а творчеството винаги е чудо – надхвърля границите на емоционалните му възможности.
Избрано от: „Бягство от свободата“, Ерих Фром, изд. „Хр. Ботев“, София, 1992 г.
Снимка: Erich Fromm (1900-1980), youtube.com
