„Една революция може да стане източник на сила в едно изтощено човечество, никога обаче тя няма да бъде организатор, строител, художник, последен ваятел на човешката природа.“
(1844 ~ 1900)
Поглед върху държавата
Въпрос на сила, не на право. – За хора, които във всяка житейска ситуация търсят предимно изгодата, при социализма – в случай че той наистина е бунт на потисканите и угнетяваните в продължение на хилядолетия срещу техните потисници не съществува проблемът за правото (с жалкия, мекушав въпрос, „доколко трябва да изпълним тези искания“), а само проблемът за силата („доколко можем да оползотворим тези искания“). Също както при някоя природна сила, например при парата: човек, вкарвайки я като бог в машината, или я принуждава да му служи, или ако има дефекти в машината, което означава, че човек е сгрешил при изчисленията на строежа й, тя го разрушава заедно с нея. И така, за да се реши въпросът за силата, трябва да се знае колко силен е социализмът, в каква модификация може да бъде използван като мощен лост в рамките на настоящата игра на политически сили. Евентуално и от наша страна би могло да се прояви пълна готовност да го подкрепим. При всяка голяма сила – било тя и най-опасната – човечеството трябва да мисли как да я превърне в инструмент за постигане на целите си. Социализмът ще извоюва своето право едва когато войната между двете сили, представителите на старото и на новото, изглежда вече неизбежна, но и след като презумпцията за възможно съхраняване и търпимост от двете страни породи желание за договаряне. Без договор няма право. Досега обаче в споменатата област няма нито война, нито договори, следователно няма и право, няма и необходимия „императив“.
Използване на най-дребната непочтеност. – Силата на печата се състои в това, че всеки един, който му служи, ще участва спрямо него само съвсем малко задължен и обвързан. Обикновено той изразява своето мнение, но се случва понякога да не го изразява, за да е полезен на партията или на политиката на страната си или накрая на самия себе си. Подобни малки прегрешения на непочтеността, или може би само на непочтено премълчаване, не се понасят трудно от отделния човек, ала последиците им са изключително тежки, защото именно тези дребни прегрешения се извършват едновременно от мнозина. Всеки от тях си казва: „Правейки тия дребни услуги, аз водя по-добър живот, изкарвам си прехраната; ако ми липсваше тази малка съобразителност, щях да се направя невъзможен.“ И понеже за етиката ни е почти безразлично дали да се напише един ред повече, при това може и без подпис, или изобщо да не се напише, то някой с пари и влияние има свободата да превърне всяко мнение в обществено. Комуто е известно, че повечето хора са неустойчиви в дребните неща и иска да постигне целите си чрез тях, е винаги опасен човек.
Собственост и справедливост. – Когато социалистите доказват, че разпределението на собствеността в съвременното човешко общество е последица от безброй несправедливости и насилия и отхвърлят изцяло задължението да защитят нещо така неправилно изградено, всъщност те разглеждат въпроса само откъснато от неговата взаимовръзка с общото. Цялото минало на старата култура почива на насилие, робство, измама, заблуда. Обаче ние, наследниците на всичко това, не можем да зачеркнем с декрет самите нас или пък сблъсъците на цялото това минало, нито пък бива да откъснем от него дори един фрагмент. Несправедливата концепция се корени обаче и в душите на безимотните, те не са по-добри от собствениците и нямат никаква морална привилегия, защото и техните прадеди са били някога също собственици. Необходимо е не насилствено преразпределение, а постепенно преустройство в начина на мислене, във всички нас чувството за справедливост трябва да нарасне, а насилническият инстинкт – да отслабне.
Опасните революционни духове. – Можем да разделим хората, които замислят да извършват революция в обществото, на такива, които искат да постигнат нещо за себе си, и на такива, които се стремят към същото, но вече в името на децата и внуците си. Последните са по-опасни, защото живеят с вярата и чистата съвест на безкористие. Първите е възможно да се залъжат, господстващото общество е все още достатъчно богато и умно, за да го стори. Опасността започва, когато целите загубят личния си характер. Революционерите, които не преследват личен интерес, имат право да гледат на всички защитници на съществуващия ред като на лично заинтересовани и поради тази причина да изпитат спрямо тях чувство на превъзходство.
Моята утопия. – При един по-съвършен обществен ред тежкият труд и теглото на живота ще се отредят на този, който най-малко ще страда поради тях, ще рече на най-безчувствения; и така, стъпало по стъпало нагоре, докато се стигне до този, който е най-чувствителен за най-висшите сюблимни видове на страданието и затова страда дори при най-големите облекчения на живота.
Илюзията в учението за революцията. – Съществуват политически и социални фантасти, които пламенно и красноречиво проповядват и подканят към събаряне на всеобщия ред, вярвайки, че тогава сякаш от само себе си ще се издигне незабавно най-величественият храм на една красива човечност. В тези опасни мечти още отеква суеверието на Русо, който вярва в една чудодейна, изконна, но в същото време затрупана доброта на човешката природа и приписва цялата вина за това затрупване на институциите на културата в общество, държава, възпитание. За съжаление историята ни поучава, че всяка подобна революция възкресява отново най-стихийните енергии, намерили израз в отдавна погребани ужаси и изстъпления на отдавна отминали епохи. Следователно една революция може да стане източник на сила в едно изтощено човечество, никога обаче тя няма да бъде организатор, строител, художник, последен ваятел на човешката природа. И така, не уравновесената, склонна към ред, пречистване и преустройство природа на Волтер, а страстните полулъжи и ексцентричности на Русо пробудиха оптимистичния дух на революцията, срещу който аз се провиквам: „Смажете нечестивеца! Той стана причина духът на Просвещението и на прогресивното развитие да бъде за дълго време прокуден. Нека да се вгледаме – всеки в себе си – дали е възможно да го възвърнем!“
Възкресение на духа. – Върху политическия болничен одър един народ се подмладява обикновено сам и отново намира духа си, изгубен в търсене и утвърждаване на властта. Своето най-висше изграждане културата дължи на политически болни времена.
Учебното дело. – Учебното дело в големите държави ще бъде в най-добрия случаи винаги посредствено по същата причина, поради която в големите кухни се готви най-често посредствено.
Невинна корупция. – Във всички институти, в които не повява острият повей на обществената критика, пониква като гъба невинна корупция (така например в научни корпорации и сенати).
Учените като политици. – Обикновено на учените, които стават политици, се отрежда комичната роля да се превърнат в чистата съвест на политиката.
Вълкът, скрит зад овцата. – Почти всеки политик при известни обстоятелства чувства такава нужда от почтен човек, че също като настървен вълк нахлува в някоя кошара, но не за да разкъса заграбения овен, а за да се скрие зад гъстото му меко руно.
Щастливи епохи. – Щастливата епоха е нещо напълно невъзможно, защото всъщност хората само я желаят, но не всеки отделен човек я желае, защото настъпят ли добри дни за него, буквално се приучава да си изпросва безпокойства и беди. Съдбата на хората е устроена за щастливи мигове – във всеки живот съществуват такива, а не за щастливи епохи. И все пак като представа за „отвъд планините“ те продължават да живеят във въображението на хората, като наследие от праотците; защото, изглежда, че понятието за щастлива епоха е извлечено още от онова състояние в прадревни времена, когато човек след изнурително напрежение от ловуване и война се отдава на отдих, изпъва крайниците си и чува край себе си пърхащите криле на съня. Ще бъде погрешно заключението, ако според онзи стар навик човек си представя, че и след цели периоди от време, изпълнени с мъки и теглила, би могъл да изживее радостта от онова състояние на щастие в същата степен на нарастваща интензивност и трайност.
Голямата политика и щетите от нея. – Също както един народ претърпява неизбежно най-големи щети от войната и подготовката й, но не поради разходите за самата война, парализата на търговския живот или издръжката на постоянна войска – колкото и големи да са тези, щети сега, когато осем европейски държави отделят годишно за тях от два до три милиарда, а поради това, че година след година неимоверно голям брой от най-годните, най-здравите, най-работливите мъже биват откъснати от непосредствените си занимания и професии, за да станат войници: тъй и един народ, като се готви да прави голяма политика и иска сред най-мощните нации да си осигури решаващ глас, не претърпява най-големите си щети там, където обикновено ги откриват. Наистина от този миг нататък народът непрестанно жертва огромно множество от най-изтъкнати таланти пред „олтара на отечеството“ или на националното тщеславие, като дотогава на тези таланти, които сега политиката поглъща, са се предлагали други области на влияние. Ала встрани от тези обществени хекатомби, и в основата си много по-зловещо от тях, върви един сценарий, който се разиграва безспир в стотици хиляди действия едновременно: всеки кадърен, работлив, интелигентен, амбициозен човек, принадлежащ на подобен ламтящ за политически лаври народ, бива обладан от същия ламтеж и престава да работи всеотдайно за своето дело както преди. Всекидневно изникващи проблеми и грижи, свързани с общественото благо, поглъщат всекидневен данък от умствения и душевния капитал на всички граждани; общата сума от тези жертви и разпиляване на индивидуална енергия и труд е толкова чудовищна, че политическият разцвет на един народ повлича почти закономерно след себе си духовно обедняване и безсилие, както и понижена творческа продуктивност при дейности, изключващи голяма съсредоточеност и задълбочаване. Накрая следва въпросът: заслужава ли си целият този разцвет и повсеместно великолепие (което се манифестира само като страх у другите народи от новия колос и като извоювана от чужбина привилегия за улесняване на националния търговски трафик), ако на това безформено, заслепяващо с ярките си блещукащи багри цвете на нацията трябва да се принесат в жертва всички по-благородни, по-нежни, по-духовни растения и посаждения, с които дотогава земята е била тъй богата?
Избрано от: „Човешко, твърде човешко“ (Книга за свободните духове), Том 1, Фридрих Ницше, ИК „Христо Ботев“, София, 1993
Изображение: rectoversoblog.com
