През 1912 г. Рабиндранат Тагор (1861~1941) предприема голямо пътуване из Америка и Европа, като изнася на много места беседи върху въпросите за смисъла на живота. Тия беседи после той събира в книга си „Садхана или пътят към съвършенството“, издадена и на български език. Това красиво художествено творение с великолепен, образен стил, разкрива най-съкровените кътчета на човешкия дух.
(1861~1941)
Опознаването на душата
Човек действително се стреми да удовлетвори и такива нужди, които са за него нещо повече от храната и облеклото. Той търси себе си. Историята на човека е история на пътуването му към непознатото, на стремежа му да осъществи безсмъртното си Аз - своята душа. Като издига и събаря царства й трупа грамадни богатства, които после безмилостно разпилява на прах; като създава огромни символи, даващи форма на неговите блянове и копнежи, които после захвърля, както детето захвърля играчките си; като кове магическите ключове, с които отваря тайните на мирозданието; като изоставя настрана постигнатото от цели поколения и се затваря в работилницата си да се труди над някоя нова форма - с всичко това човек крачи от епоха в епоха към осъществяването на душата си - душата, която е по-велика от богатствата, които трупа, от делата, които извършва, от теориите, които създава; душата, чието извисяване не могат да спрат нито смъртта, нито разтлението.
Грешките и несполуките на човека разбира се не са нищожни и малки, те са осеяли пътя му със страшни изпитания; страданията му са били безкрайни, както мъките при раждането на някое едро дете; те са прелюдията на едно осъществяване, което има безкрайни хоризонти. Човек е преживял, преживява и сега най-разнообразни страдания; неговите институти са олтарите, които е издигнал, за да извършва всекидневните си жертвоприношения, невероятни по вид и огромни по количество. Всичко това би било абсолютно безсмислено и непоносимо, ако душата му не изпитваше оная дълбока радост, която подлага на изпитание божествената й сила, а тя в страданията и посред лишенията не разкриваше неизчерпаемите си богатства. Да, пилигримите идат, всички до един се връщат при истинското си наследство на тоя свят, разширявайки постоянно съзнанието си, търсейки винаги едно повиеше единство, доближавайки се постепенно до една основна Истина, която обгръща всичко ...
Човешката нищета е бездънна, човешките нужди са безкрайни, докато човек не осъзнае напълно душата си. Дотогава светът за него е в постоянно движение - фантом, който едновременно съществува и не съществува. За човек, опознал душата си, във Вселената има един определен център, около който намира собственото си място всичко друго Само изхождайки от тоя център, човек може да постигне блаженството на хармоничния живот и да му се радва.
Било е време, когато Земята е представлявала мъглява маса, чиито малки частички са били пръснати от експанзивната сила на топлината; тогава тя не е била достигнала още определената си форма и не е притежавала нито красота, нито целесъобразност, а само топлина и движение. Постепенно, когато парите се сгъстяват в едно обединено заоблено цяло, посредством силата, която се стреми да събере ведно цялата материя под господството на един център, тя заема собственото си място между планетите на Слънчевата система, като смарагд в диамантена огърлица.
Така е и с нашата душа. Когато пламъкът и движението на слепите инстинкти и страсти я разкъсват на всички страни, ние не можем нито да дадем, нито да получим нещо истинно. Ала намерим ли центъра на душата си чрез силата на самообладанието, чрез силата, която поставя в хармония всички борещи се помежду си елементи и обединява разединените, тогава всичките ни отделни впечатления се събират в мъдростта и всичките моментни импулси на сърцето ни намират осъществяването си в любовта; тогава всички невидими подробности на нашия живот разкриват една безкрайна цел и всичките ни мисли и дела се сливат неразривно в една вътрешна хармония.
Упанишадите казват изрично: Познай единното, Душата. Тя е мостът, безсмъртието.
Крайната цел на човека е да намери това Единно, скрито в него; то е неговата същност, неговата душа; това е ключът, с който се отваря вратата на духовния живот, на небесното царство. Човешките желания са много, те се втурват лудо подир всичко на света, защото в това е техният живот и осъществяване. А това, което е единствено в човека, се стреми винаги към единение - единение в познание, в любов, в целите на волята; най-висшата радост е, когато достигне безкрайността във вечното си единство. Ето защо Упанишадите казват: Само тези, чиито души са успокоени, ще достигнат до трайна радост, като намерят в тях съществото, което се разкрива като една същност в многобройни форми.
Единното у нас си прокарва път през цялото разнообразие на света към единното във Вселената; това е неговата природа и неговата радост. Ала по своя блуждаещ път то никога не може да достигне целта си, ако не носи собствената си светлина. Като светкавица тя осветява това, което търси.
Най-дълбоката и най-гореща молитва, отправена някога от човешко сърце, е била произнесена на нашия стар език: О, ти, които се самооткриваш, яви се в мен. Ние живеем в бедност, защото сме творения на нашето Аз - на това Аз, което е грубо, ограничено и безсърдечно, което не отразява ничия светлина, което е сляпо за безкрайното. Нашето Аз познава само собствените си остри вопли, то не е звучаща арфа, чиито струни трептят от музиката на вечността. Въздишки на незадоволеност и мъка по непостигнат блян, празен хленч по миналото и страх от бъдещето смущават бедните ни сърца, защото не сме намерили душите си и духът на самооткровението не се е открил още у нас. Ето защо е нашата молитва: О, дивни, спаси ни с милостивата си усмивка завинаги и во веки веков!
Самодоволството, ненаситната жажда, гордостта от притежаваното, високомерното отчуждаване на сърцето - всичко това ни затиска и задушава като мъртвешки саван. Рудра, о, дивни, разкъсай това мрачно покривало, прати спасителния лъч на усмивката си през тази тъмна нощ и събуди душите ни!
Води ни от недействителност към действителност, от тъмнина - към светлина, от смърт - към безсмъртие!
Отче, очисти ме от всичките ми грехове! Защото в греха човек взема страната на ограниченото срещу безпределното в своята душа. Това е опасна и пагубна игра, в която рискуваме всичко, за да спечелим съвсем малко. Грехът помрачава истината и заоблачава чистотата на нашето съзнание. В греха ние жадуваме за наслади не защото действително ги желаем, а защото червената светлина на нашата страст ги прави привлекателни; стремим се към нещата не защото са важни сами по себе си, а защото нашата алчност ни ги представя преувеличени. Това преувеличение, това фалшифициране на перспективата разваля на всяка крачка хармонията на нашия живот; ние изгубваме истинската мярка за стойността на нещата и се объркваме в лъжливите ламтежи на разнообразните и враждуващи помежду си житейски интереси. Именно неуспехът на човека да обедини елементите на своето естество с Всевишния го кара да чувства мъката на разединеността си от него и да отправя горещата молитва: О, Господи, Отче наш, очисти ни от всичките ни грехове! Дай ни това, що е добро. Доброто, което е всекидневният хляб на нашата душа.
В удоволствията си ние сме затворени в себе си, при доброто се освобождаваме и принадлежим на всички. Както детето в майчината утроба получава храната си чрез съединението на неговия живот с по-големия живот на майка му, така и нашата душа се храни с доброто чрез връзката с безкрайното, от което е заобиколена и с което е вътрешно сродна. Ето защо е казано: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“ Защото правдата е божествената храна на душата, само тя може да насити човека, само тя може да му даде живот безграничен, само тя може да му помогне в стремежа към вечността.
Човек копнее да даде пълен израз на своята същност. Именно този копнеж за самоизява го води към богатство и мощ. Но той открива, че натрупването не значи осъществяване. Тогава пред него се разкрива вътрешната светлина, а не само външният свят. Когато тя грейне, той мигновено разбира, че най-висшата истина за човека е осъзнаването на Бога в него. Човек става съвършен, стига до пълна самоизява, когато душата му се самоосъществи в безкрайното, същността на което е Авих, т.е. откровение, разкриване на Вечната истина.
Истинското нещастие за човека е в това, че той не може да се самоизяви напълно, че се самообърква и самопогубва. Самочувствието му не прескача отвъд онова, което го заобикаля, неговото по-голямо Аз е помрачено, същността му остава непостигната. Ето защо из глъбините на цялото му същество се издига молитвата: Ти, който си духът на истината, открий се в мен!
Този копнеж към пълно самоосъществяване се корени в човека много по-дълбоко, отколкото гладът и жаждата за телесното хранене, отколкото алчността за богатства и слава. Този копнеж е присъщ не само за него, той е в глъбините на всички неща - едно непрекъснато проявление на Авих - духа на вечното осъществяване. Това проявление на безкрайното в крайното, което е началото на всяко творение, не може да се види в цялото си съвършенство в звездните небеса и в красотата на цветята. То е в душата на човека. Защото там волята се разкрива като воля и свободата намира най-висшата си награда в себеотрицанието.
Следователно само личното Аз у човека не е засенено от трона на великия цар на Вселената - то е оставено свободно. С физическия си организъм и с духа си, чрез който се свързва с природата, човек трябва да признае владичеството на своя Цар, ала в своето собствено Аз той е свободен да го отхвърли. Тук нашият Бог трябва да си издейства да влезе. Тук той идва като гост, не като цар, и затова трябва да чака, докато го поканят. Бог е вдигнал властта си над личното Аз на човека, защото е дошъл при него като любовник. Неговата въоръжена сила, природните закони, са останали зад вратите и само красотата, вестителят на любовта му, намира прием в пределите на личното Аз.
Из: „Садхана. Пътят към съвършенството“, Рабиндранат Тагор, изд. „Терзиев и синове“, 1994 г.
Снимка: Рабиндранат Тагор (1861~1941), bg.wikipedia.org