„Когато сме ужасени, нищо не ни успокоява така, както насърчителният глас и топлата прегръдка на някого, на когото вярваме.“
(Portrait of a Family, 1667, by Gerbrand van den Eeckhout)
♥ Връзки
Множество изследвания неизменно доказват, че това да имаш добра мрежа за подкрепа е единствената най-силна защита срещу травмирането. Сигурността и ужасът са несъвместими. Когато сме ужасени, нищо не ни успокоява така, както насърчителният глас и топлата прегръдка на някого, на когото вярваме. Уплашените възрастни реагират на същите успокоителни жестове като ужасените деца: нежна прегръдка и полюшване, и уверението, че някой по-голям и по-силен ще се погрижи за всичко, така че ти можеш спокойно да си легнеш да поспиш. За да се възстановят, умът, тялото и мозъкът трябва да са убедени, че е безопасно да се отпуснат. Това се случва само ако се чувстваме в безопасност на дълбоко ниво и си позволим да свържем това чувство за сигурност със спомените за безпомощност в миналото.
След силна травма – като нападение, катастрофа или природно бедствие – пострадалите се нуждаят от присъствието на познати хора, лица и гласове; физически контакт; храна, подслон, безопасно място и време да поспят. От основна важност е да общуват с любими хора от близо и далеч и да се съберат отново възможно най-бързо със семейството и приятелите си на място, където се чувстват в безопасност. Нашата любяща свързаност с другите е най-силната ни защита срещу заплахи. Например децата, които са отделени от родителите си след травматично събитие, е вероятно да страдат от сериозни негативни дългосрочни последици. Проучвания, проведени по време на Втората световна война във Великобритания показват, че деца, които са живели в Лондон по време на Блицкрига и са били изпратени в провинцията с цел да бъдат предпазени от немските бомбардировки, са го преживели много по-зле от децата, които са останали с родителите си и са понасяли нощите в бомбоубежища и плашещите гледки на разрушени сгради и мъртви хора.
Травмираните човешки същества се възстановяват в контекста на връзките: със семействата си, с любими хора, на срещи на „Анонимните алкохолици“, в организации на ветерани, в религиозни общности или с помощта на професионални терапевти. Ролята на тези връзки е да осигурят на човека физическа и емоционална безопасност, включително срещу засрамване, мъмрене или осъждане, и да му помогнат да събере куража да понесе, да посрещне и да осмисли реалността на случилото се.
Както видяхме, голяма част от мозъчните ни вериги са посветени на това да бъдем в синхрон с другите. Възстановяването от травмата изисква да се свържем (отново) с близките ни човешки същества. Затова травма, която се е случила вътре във връзка, като цяло е по-трудна за лекуване от травма в резултат на пътен инцидент или природно бедствие. В нашето общество най-често срещаните травми при жените и децата се случват в ръцете на родителите им или интимните им партньори. Тормозът или сексуалното насилие в детството, а също и домашното насилие, се причиняват от хора, които би трябвало да ви обичат. Това разбива най-важната защита срещу травмата: закрилата в лицето на тези, които обичаме.
Ако хората, към което естествено бихте се обърнали, за да се погрижат за вас и да ви защитят, ви ужасяват или ви отхвърлят, се научавате да изключвате и да игнорирате чувствата си. Както видяхме в част 3, когато тези, които трябва да се грижат за вас, се обърнат срещу вас, трябва да намерите алтернативни начини да се справите със страха, гнева и отчаянието си. Самостоятелното справяне с ужаса поражда друга редица проблеми: дисоциация, отчаяние, пристрастявания, хронично чувство за паника и връзки, белязани от отчуждение, изключване и конфликти. Пациенти с такава история рядко правят връзката между това, което им се е случило отдавна, и настоящите си чувства и поведение. Просто всичко им се струва неконтролируемо.
Облекчение няма да настъпи, докато не са в състояние да признаят какво се е случило, и да разпознаят невидимите демони, с които се борят. Спомнете си например мъжете, които описах в глава 11 и които бяха тормозени от свещеници педофили. Те редовно посещаваха фитнеса, вземаха анаболни стероиди и бяха силни като бикове. Но на интервютата често се държаха като уплашени деца; травмираните момчета дълбоко в тях все още се чувстваха безпомощни.
Докато човешкият контакт и синхрон са изворът на психологическото саморегулиране, обещанието за близост често извиква страх от нараняване, предателство и изоставяне. Срамът играе важна роля в това: „Ще разбереш колко противен и отвратителен съм и ще ме изоставиш веднага, щом ме опознаеш истински.“ Неразрешената травма може да се отрази ужасно на връзките. Ако сърцето ви все още е разбито, защото някой, когото сте обичали, ви е нападнал, вероятно ще сте загрижени да не ви наранят отново и ще се страхувате да се откриете пред нов човек. Всъщност може несъзнателно да се опитате да нараните него, преди той да е получил възможността да ви нарани.
Това е истинско предизвикателство пред възстановяването. Щом веднъж разберете, че посттравматичните реакции са започнали като опити да спасите -живота си, можете да съберете смелост да чуете вътрешната си музика (или какофония), но ще ви е нужна помощ да го направите. Трябва да откриете човек, на когото вярвате достатъчно, за да ви придружава, човек, който ще пази чувствата ви на сигурно място и ще ви помогне да се вслушате в болезнените послания от емоционалния си мозък. Нужен ви е водач, който не се страхува от ужаса ви и може да понесе най-тъмния ви гняв, нужен ви е някой, който може да е страж на целостта ви, докато вие изследвате фрагментираните опитности, които е трябвало да пазите в тайна от себе си толкова дълго. Повечето травмирани хора се нуждаят от котва и от сериозно водачество, за да извършат тази работа.
От: „Тялото помни“, Бесел Ван Дер Колк, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Картина: Portrait of a Family, 1667, by Gerbrand van den Eeckhout; chinaoilpaintinggallery
