„Когато сме ужасени, нищо не ни успокоява така, както насърчителният глас и топлата прегръдка на някого, на когото вярваме.“
(Portrait of a Family, 1667, by Gerbrand van den Eeckhout)
♥ Връзки
Множество изследвания неизменно доказват, че това да имаш добра мрежа за подкрепа е единствената най-силна защита срещу травмирането. Сигурността и ужасът са несъвместими. Когато сме ужасени, нищо не ни успокоява така, както насърчителният глас и топлата прегръдка на някого, на когото вярваме. Уплашените възрастни реагират на същите успокоителни жестове като ужасените деца: нежна прегръдка и полюшване, и уверението, че някой по-голям и по-силен ще се погрижи за всичко, така че ти можеш спокойно да си легнеш да поспиш. За да се възстановят, умът, тялото и мозъкът трябва да са убедени, че е безопасно да се отпуснат. Това се случва само ако се чувстваме в безопасност на дълбоко ниво и си позволим да свържем това чувство за сигурност със спомените за безпомощност в миналото.
След силна травма – като нападение, катастрофа или природно бедствие – пострадалите се нуждаят от присъствието на познати хора, лица и гласове; физически контакт; храна, подслон, безопасно място и време да поспят. От основна важност е да общуват с любими хора от близо и далеч и да се съберат отново възможно най-бързо със семейството и приятелите си на място, където се чувстват в безопасност. Нашата любяща свързаност с другите е най-силната ни защита срещу заплахи. Например децата, които са отделени от родителите си след травматично събитие, е вероятно да страдат от сериозни негативни дългосрочни последици. Проучвания, проведени по време на Втората световна война във Великобритания показват, че деца, които са живели в Лондон по време на Блицкрига и са били изпратени в провинцията с цел да бъдат предпазени от немските бомбардировки, са го преживели много по-зле от децата, които са останали с родителите си и са понасяли нощите в бомбоубежища и плашещите гледки на разрушени сгради и мъртви хора.
Травмираните човешки същества се възстановяват в контекста на връзките: със семействата си, с любими хора, на срещи на „Анонимните алкохолици“, в организации на ветерани, в религиозни общности или с помощта на професионални терапевти. Ролята на тези връзки е да осигурят на човека физическа и емоционална безопасност, включително срещу засрамване, мъмрене или осъждане, и да му помогнат да събере куража да понесе, да посрещне и да осмисли реалността на случилото се.
Както видяхме, голяма част от мозъчните ни вериги са посветени на това да бъдем в синхрон с другите. Възстановяването от травмата изисква да се свържем (отново) с близките ни човешки същества. Затова травма, която се е случила вътре във връзка, като цяло е по-трудна за лекуване от травма в резултат на пътен инцидент или природно бедствие. В нашето общество най-често срещаните травми при жените и децата се случват в ръцете на родителите им или интимните им партньори. Тормозът или сексуалното насилие в детството, а също и домашното насилие, се причиняват от хора, които би трябвало да ви обичат. Това разбива най-важната защита срещу травмата: закрилата в лицето на тези, които обичаме.
Ако хората, към което естествено бихте се обърнали, за да се погрижат за вас и да ви защитят, ви ужасяват или ви отхвърлят, се научавате да изключвате и да игнорирате чувствата си. Както видяхме в част 3, когато тези, които трябва да се грижат за вас, се обърнат срещу вас, трябва да намерите алтернативни начини да се справите със страха, гнева и отчаянието си. Самостоятелното справяне с ужаса поражда друга редица проблеми: дисоциация, отчаяние, пристрастявания, хронично чувство за паника и връзки, белязани от отчуждение, изключване и конфликти. Пациенти с такава история рядко правят връзката между това, което им се е случило отдавна, и настоящите си чувства и поведение. Просто всичко им се струва неконтролируемо.
Облекчение няма да настъпи, докато не са в състояние да признаят какво се е случило, и да разпознаят невидимите демони, с които се борят. Спомнете си например мъжете, които описах в глава 11 и които бяха тормозени от свещеници педофили. Те редовно посещаваха фитнеса, вземаха анаболни стероиди и бяха силни като бикове. Но на интервютата често се държаха като уплашени деца; травмираните момчета дълбоко в тях все още се чувстваха безпомощни.
Докато човешкият контакт и синхрон са изворът на психологическото саморегулиране, обещанието за близост често извиква страх от нараняване, предателство и изоставяне. Срамът играе важна роля в това: „Ще разбереш колко противен и отвратителен съм и ще ме изоставиш веднага, щом ме опознаеш истински.“ Неразрешената травма може да се отрази ужасно на връзките. Ако сърцето ви все още е разбито, защото някой, когото сте обичали, ви е нападнал, вероятно ще сте загрижени да не ви наранят отново и ще се страхувате да се откриете пред нов човек. Всъщност може несъзнателно да се опитате да нараните него, преди той да е получил възможността да ви нарани.
Това е истинско предизвикателство пред възстановяването. Щом веднъж разберете, че посттравматичните реакции са започнали като опити да спасите живота си, можете да съберете смелост да чуете вътрешната си музика (или какофония), но ще ви е нужна помощ да го направите. Трябва да откриете човек, на когото вярвате достатъчно, за да ви придружава, човек, който ще пази чувствата ви на сигурно място и ще ви помогне да се вслушате в болезнените послания от емоционалния си мозък. Нужен ви е водач, който не се страхува от ужаса ви и може да понесе най-тъмния ви гняв, нужен ви е някой, който може да е страж на целостта ви, докато вие изследвате фрагментираните опитности, които е трябвало да пазите в тайна от себе си толкова дълго. Повечето травмирани хора се нуждаят от котва и от сериозно водачество, за да извършат тази работа.
От: „Тялото помни“, Бесел Ван Дер Колк, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Картина: Portrait of a Family, 1667, by Gerbrand van den Eeckhout; chinaoilpaintinggallery
