Човекът, който можем справедливо да наречем „модерен“, е самотен ♥ Карл Густав ЮНГ

Духовният проблем на съвременния човек (фрагмент)

Само фактът на живот в настоящето не прави човека модерен, защото в такъв случай всеки жив сега ще бъде модерен. Съвременен е само този, който е напълно осъзнат за настоящето. Човекът, който можем справедливо да наречем „модерен“, е самотен. Той е такъв по необходимост през всички времена, защото всяка стъпка към по-пълно съзнание за настоящето го отделя още повече от неговото първично „мистично съучастие“ с хората - от потъване в общата несъзнаваност. Всяка стъпка напред е акт на откъсване от тази всеобща първична несъзнаваност, която обхваща почти изцяло човешкия род. Даже в нашите цивилизации хората, които формират, говорим психологически, най-ниския слой, живеят почти толкова несъзнавано, колкото и примитивните раси. Тези от успяващия слой показват едно ниво на съзнание, което отговаря на началото на човешката култура, докато тези от най-висшия слой имат съзнание, способно да бъде в крак с живота от последните няколко века. Само човекът, който е модерен в нашия смисъл на думата, наистина живее в настоящето; само той има ежедневно съзнание и само той намира, че начините на живот, които отговарят на по-ранни нива, са му станали досадни. Ценностите и стремежите на тези минали светове вече не го интересуват освен от историческа гледна точка. Така той е станал „неисторически“ в най-дълбокия смисъл и се е отчуждил от масата хора, които живеят изцяло в границите на традицията. И наистина, той е напълно модерен само когато стига до самия край на света, оставяйки зад себе си това, което е отхвърлено и надживяно, и разбирайки, че стои пред една празнота, от която могат да изникнат всички неща.

Тези думи могат да изглеждат празни звуци, а значението им - сведено до проста баналност. Нищо не е по-лесно от това да се засегне едно съзнание в настоящето. Всъщност голям брой неценни хора си дават вид на модерни, като прескачат различните стадии на развитие и задачите в живота, които представляват. Те се появяват внезапно до истински съвременния човек като човешки същества без корени, призраци кръвопийци, чиято празнота се приема за неизбежната самота на модерния човек, и се хвърля сянка върху него. Той и неговият вид, малко на брой, са скрити от непроницателните очи на масовите хора от тези облаци на призраци, псевдомодерните. Нищо не може да се промени; „модерният“ човек е съмнителен и подозрителен и винаги е било така, даже и в миналото.

Една честна професия в модерността означава доброволно деклариране на фалит, поемане обета за бедност и целомъдрие в нов смисъл и - което е още по-болезнено - отхвърляне на ореола, който дава историята като белег на разрешение. Да бъдеш „неисторически“ е Прометеев грях и в този смисъл съвременният човек живее в грях. Едно по-високо ниво на съзнание е като един товар от вина. Но както казах, само човек, който е надраснал стадиите на съзнание, принадлежащи на миналото, и изцяло е изпълнил задълженията, посочени от неговия свят, може да постигне пълно съзнание за настоящето. За да направи това, трябва да е здрав и ефикасен в най-добрия смисъл - човек, който е постигнал колкото другите хора и дори малко повече. Точно тези качества му позволяват да спечели следващата, най-висока степен на съзнание.

Много хора се наричат модерни - специално псевдомодерните. И затова истински модерен човек може да се намери сред тези, които се наричат старомодни. Той заема тази позиция с достатъчно основания. От една страна, подчертава миналото, за да уравновеси скъсването с традицията и чувството за вина, за което говорих. От друга страна, желае да избегне да бъде взет за псевдомодерен.

Всяко добро качество има своята лоша страна и нищо, което е добро, не може да дойде в света, без директно да предизвика съответно зло. Това е един печален факт. Съществува опасност съзнанието на настоящето да доведе до приповдигнатост, основана на илюзия; илюзията, че ние сме кулминация в историята на човечеството, постижение и краен продукт на безброй векове. Ако мислим така, трябва да разберем, че това представлява едно гордо признаване на нашия упадък: и също че сме разочарование за надеждите и очакванията на времената. Да помислим за следване на християнските идеали близо две хиляди години и вместо завръщане на месията и едно райско хилядолетие се появява Втората световна война между християнските народи с нейната бодлива тел и отровен газ. Каква катастрофа на небето и на земята!

Пред такава картина може би е добре отново да станем смирени. Вярно е, че модерният човек е кулминация, но утре той ще бъде надминат; наистина е краен продукт на вековно развитие, но в същото време е най-голямото разочарование за надеждите на човешкия род. Модерният човек знае това. Той е видял колко плодотворни са науката, технологията и организацията, но също и колко катастрофални могат да бъдат те. Видял е също и добронамерени правителства, които толкова съвестно павираха пътя към мира на принципа „по време на мир се готви за война“, че Европа почти се превърна в руини. Колкото за идеалите, братството между хората, християнската църква, международната социална демокрация и „солидарността“ на икономически интереси, те пропаднаха за сметка на кръщаването с огън - тест за реалност. Днес. петнадесет години след войната, ние наблюдаваме отново същия оптимизъм, същата организация, същите политически аспирации, същите фрази и лозунги. Как можем да не се страхуваме, че те неизбежно ще доведат до нови катастрофи? Споразуменията за незаконни войни ни правят скептични, въпреки че им пожелаваме успех. На дъното, под всяка подобна палиативна мярка, стои разяждащо съмнение. Не смятам, че преувеличавам, като казвам, че модерният човек преживя един почти фатален шок и в резултат изпадна в дълбока несигурност.

Всяка култура ражда своята деструктивна противоположност, но никоя култура или цивилизация преди нашата не е била насилвана да приема тези психични подводни течения много сериозно. Психичният живот винаги намира израз в някакъв вид метафизична система. Но съзнаваният, модерен човек, въпреки упоритите и изтощителни усилия да го направи, вече не може да не признае мощта на психичните сили. Това различава нашето време от всички други. Не можем вече да отричаме, че тъмните потрепвания на несъзнаваното са ефективни сили - че съществуват психични сили, които не могат поне засега да съвпаднат с нашия рационален ред на света. Ние дори превърнахме проучването на тези сили в наука - още едно доказателство за сериозното внимание, което им отдаваме. Предишните векове можеха да ги оставят настрана незабелязани: за нас те са една риза на Исус. която не можем да съблечем.

Революцията в нашия съзнаван мироглед, предизвикана от катастрофалните резултати на Втората световна война, се проявява в нашия вътрешен живот с разклащане на вярата в себе си и собствената стойност. Свикнахме да гледаме чужденци - другата страна - като политически и морални негодници; но модерният човек е принуден да признае, че политически и морално той е като всеки друг. Докато преди вярвах, че моето главно задължение е да въвеждам ред сред други хора, сега трябва да призная, че самият аз се нуждая от привеждане в ред. Признавам това с готовност, защото много добре разбирам, че губя вяра във възможността за рационална организация на света, тази стара мечта на хилядолетието за господство на мира и хармонията, която вече избледня. Скептицизмът на модерния човек за всички тези неща охлади неговия ентусиазъм за политика и световни реформи: нещо повече, той не одобрява гладкото приложение на психични енергии към външния свят. Чрез този скептицизъм модерният човек се връща назад към себе си: неговите енергии протичат към извора и изваждат на повърхността тези психични съдържания, които винаги са били там, но са лежали скрити, докато потокът е следвал кротко своя път. 

Колко различен е изглеждал светът на средновековния човек! За него земята е била завинаги неподвижна в центъра на света, обикаляш от слънцето, което щедро отдавало своята топлина. Хората са били деца на Бога под любящата грижа на Най-Висшето, което ги подготвя за вечно блаженство: и всички са знаели точно какво трябва да правят и как да се държат, за да се издигнат от един продажен свят към едно чисто и щастливо съществуване. На нас подобен свят вече не ни изглежда реален дори и в сънищата ни. Естествената наука отдавна разкъса този красив воал на парцали. Това време лежи далеч назад като детството, когато бащата на всеки беше несъмнено най-красивият и най-силен човек на света.

Модерният човек е загубил цялата метафизична сигурност на средновековния си брат и на тяхно място е поставил идеали за материална сигурност, общо благоденствие и човещина. Но е нужна повече от обичайната доза оптимизъм, за да изглежда, че тези идеали все още не са разклатени. Даже материалната сигурност литна през борда, защото съвременният човек започва да вижда, че всяка крачка в материалния „прогрес“ засилва заплахата от още по-смайваща катастрофа. Самата картина тероризира въображението. Какво трябва да си представяме, когато днес градовете усъвършенствуват мерки за защита срещу отровен газ и ги упражняват в „репетиции“? Не можем да не мислим, че тези неща са планирани и подготвени - отново върху принципа „по време на мир готви се за война“. Нека човек събира материали за унищожение и дяволът в него скоро няма да може да устои на желанието да ги пусне в една съдбоносна употреба. Известно е, че огнестрелните оръжия стрелят сами, ако повече от тях са събрани заедно.

Едно указание в закона, при който управлява слепият случай и който Хераклит нарича правило на enantiodromia (преминаване в противоположното), сега се промъква при модерния човек по страничните пътеки на неговия дух, вледенява го от ужас и парализира вярата му в трайната ефективност на социалните и политически мерки пред тези чудовищни сили. Ако той се отвърне от ужасяващия проспект на един сляп свят, в който след всяко изграждане следва разрушение, и ако обърне погледа си навътре към глъбините на своя дух, ще открие хаос и мрак, които с желание ще пренебрегне. Науката разруши дори убежището във вътрешния живот. Което някога беше един благотворен рай, стана място на ужас.

И все пак е нещо като утеха за нас, че сме стигнали до толкова зло в дълбините на нашия собствен дух. Поне можем да вярваме, че сме открили корена на злото в човечеството. Въпреки че в началото сме шокирани и разочаровани, все пак усещаме, понеже това са прояви на нашия собствен дух, че ги държим повече или по-малко в собствените си ръце и следователно можем да ги поправим или поне да ги потиснем ефективно. Искаме да вярваме, че ако успеем в това, ще сме изкоренили частичка от злото в света. Искаме да мислим, че на основата на добро познаване на несъзнаваното и неговите начини никой не може да бъде излъган от държавник, който не разбира собствените си зли мотиви; даже вестниците ще го подиграват: „Моля, анализирайте се; вие страдате от потиснат бащин комплекс.“

Нарочно избрах този гротесков пример, за да покажа до каква абсурдност сме доведени от илюзията, че понеже нещо е психично, то е под наш контрол. Впрочем вярно е, че много от злото в света се дължи на факта, че човек по принцип е безнадеждно неосъзнат, и също така е вярно, че с повишаващо се прозрение ние можем да се борим с това зло и неговия извор в самите нас. Както природата ни помага да се справяме с рани, нанесени отвън, така ни помага да лекуваме и тези, произлизащи отвътре.

Бързият и широк растеж на един „психологичен“ интерес през последните две десетилетия показва безпогрешно, че модерният човек до известна степен е пренасочил вниманието си от материалните неща към собствените субективни процеси. Можем ли да наречем това само любопитство? Във всеки случай изкуството има начин да предвижда бъдещите промени в основния човешки мироглед и експресионистичното изкуство показа този субективен обрат далеч преди по-общата промяна. Този „психологичен“ интерес в настоящето показва, че човек очаква нещо от психичния живот, което не е получил от външния свят; нещо, което нашите религии трябва да съдържат, но вече не съдържат - поне за съвременния човек. Различните форми на религия вече не изглежда, че идват отвътре - да бъдат израз на собствения психичен живот; за модерния човек те се класират с нещата от външния свят. Той не е удостоен с просветление на дух не от този свят; но той опитва известен брой религии и убеждения като неделна премяна само за да ги остави настрана като износени дрехи. 

Избрано от: „Съвременният човек в търсене на душата“, Карл Густав Юнг, Изд. EА - Плевен, 2002 г. 
Снимка: Karl Gustav Jung, 1910; commons.wikimedia.org