„Хората с неопределено лично пространство са подложени на постоянен стрес – част от ежедневието им е да злоупотребяват с тях. Но това е една реалност, която те са се научили да отхвърлят от прякото си съзнание.“
Множествена склероза
Множествената склероза (от гръц.: „втвърдявам“) е най-честата от тъй наречените болести на демиелинизацията, които възпрепятстват нормалното функциониране на клетките от централната нервна система. Симптомите зависят от местата, където се намират инфекциите и нарушенията на тъканта. По-уязвимите области са гръбначният мозък, мозъчният ствол и зрителният нерв, който представлява снопче от нервни влакна, пренасящи информацията от окото до мозъка.
Ако е засегнат гръбначният мозък, симптомите ще са вкочаненост, болки или други неприятни усещания по крайниците или туловището. Възможни са и неволни свивания на мускулите или отпадналост. Загубата на миелин в долната част на мозъка може да доведе до двойно виждане или проблеми с говора и пазенето на равновесие. Пациентите с оптичен неврит - възпаление на зрителния нерв - страдат от временна загуба на зрението. Общата отпадналост е сред честите симптоми, като усещането е за доста по-силна умора от обикновено… Пациентите, подложени на особено стресови ситуации, като проблеми с интимните партньори или финансова нестабилност, са почти четири пъти по-податливи на усложнения на болестта.
Теорията, че психологическият стрес засилва риска от МС, не е нова. Френският невролог Жан-Мартин Шарко пръв направил подробно клинично описание на множествената склероза. В лекция от 1868 г. той говори за пациенти, които свързвали „продължителните си чувства на скръб или досада“ с последвалата поява на симптомите. Пет години по-късно британски лекар също прави връзка между стреса и заболяването: „Важно е да се спомене и друго изявление на горката болна, направено в един поверителен разговор между нея и една медицинска сестра - че се е поболяла, след като е заварила съпруга си в леглото с чужда жена.“
Около 60% процента от страдащите от МС са жени. За тази книга интервюирах девет души с тази болест, осем от тях жени. Събраните данни от моите проучвания се съгласуват с изводите от едно изследване, публикувано през 1970-та. Там се казва:
„Много учени изказват обективното мнение, че емоционалният стрес може би е сред причинителите на МС. По-тежките отношения с родител, липсата на психологическа независимост, отчаяната нужда от любов и подкрепа, както и неспособността да се чувства и проявява гняв, отдавна се нареждат от медицинските експерти сред вероятните фактори за началото и развитието на болестта. Изследване от 1958 г. сочи, че при почти 90% от случаите преди появата на симптомите, пациентите са преживели някакво травмиращо събитие, което е разклатило чувството им за сигурност.“
Друго проучване от 1969-а разглежда психологическите процеси при тридесет и двама пациенти от Израел и САЩ. 85% от тези хора с МС са усетили първите симптоми на заболяването си след стресови ситуации. Същността на стреса е била разнородна - от смърт или болест на близък човек до страх зарази загуба на средства за препитание или друго събитие, което е предизвикало трайна промяна в живота на пациента, с която той не е бил в състояние да се примири.
Продължителните семейни конфликти са друг често срещан пример за стрес. Споменава се и поемането на повече отговорности в службата. Авторите на изследването обобщават: „Общата характеристика при тези случаи е постепенното осъзнаване на пациента, че е неспособен да се справи със сложната обстановка, което поражда у него чувства за непълноценност или провал.“ Тези видове стрес се срещат и в много други страни.
Разполагаме с още едно проучване, при което се сравнява стреса между болни с МС и здрави хора. Особено травмиращите събития са били 10 пъти по-чести в групата на страдащите от МС. При тях и семейните конфликти са били 5 пъти по-чести.
Измежду осемте жени с множествена склероза, с които разговарях, само една все още беше ангажирана с първата си по-сериозна връзка. Другите имаха зад гърба си раздяла или развод. Четири от тях признаха, че са пребивани или тормозени психически от партньорите си по времето, когато са започнали да се разболяват. В останалите случаи партньорът в различна степен е демонстрирал отчуждение. Журналистката Лойс била на 24 години, когато през 1974-та й поставили диагнозата МС. За кратко време имала двойно зрение, а след това усещала, че сякаш я бодат с иглички по краката. Преди да се разболее, прекарала две години в малко забутано селище в арктическите области. Живяла с мъж, който е с девет години по-възрастен от нея - някакъв художник, когото тя определя като психически неустойчив. По-късно той отишъл да лекува маниакалната си депресия.
- Бях го издигнала в култ - спомня си Лойс. - Той беше талантлив и умен, караше ме да се чувствам сякаш не зная нищичко. Може би мъничко се страхувах от него.
Животът в полярните области бил изключително труден за нея.
- За безгрижно момиче като мен, което идваше от Западното крайбрежие на Щатите, отиването там беше като попадане в Тамбукту. В продължение на години след завръщането си посещавах терапевт. А той ми заяви: „Късметлийка си, че си се измъкнала жива.“ Там много се пиеше, ставаха убийства, изолацията беше пълна. До мястото не водеха пътища. Партньорът ми ме плашеше до смърт, защото беше избухлив и ме наказваше. Всичко започна като летен флирт. Уж за няколко месеца, а продължи с години. Доколкото можех, опитвах да съм му на нивото, но накрая той ме заряза.
Условията за живот също били лоши.
- Тоалетната беше извън колибата. Когато трябваше да излизам при 40 или 50 градуса под нулата, беше кошмарно. По едно време той отстъпи и ми купи една кофа, в която да пишкам нощем, защото успях да го излъжа, че жените ходим по-често от мъжете по малка нужда.
- Това, неговото, се води „отстъпка“, така ли? - попитах.
- Да, определено. Някой трябваше да изнася кофата и да я излива в ямата, а на него не му се искаше. Една нощ я захвърли на снега и ми каза да ползвам тоалетната на двора. Караше ме да пренасям и вода, защото там нямат водопроводи. Нямах избор. Ако исках да бъда с него, трябваше да се примирявам. Казвала съм му, че единственото, което искам от него, е уважение. Не знам защо, но то беше най-важното за мен. Толкова силно го исках, че трябваше да стискам зъби за какво ли не.
Лойс си спомня, че отчаяната нужда от одобрение характеризирала и по-ранния й живот. Особено що се отнася до отношенията с майка й.
- Сякаш очаквах от него да контролира живота ми, както го правеше майка ми… казваше ми как да се обличам, как да обзавеждам стаята си, какво да правя днес и какво - утре. Бях сладко, послушно момиченце. Винаги се стараех да върша само нещата, които родителите ми биха одобрили. Стремежът ми да ме хвалят изместваше собствените ми желания и нужди.
Психотерапевтката Барбара - доста добра, според нейните пациенти - е помагала на хора с хронични заболявания. Самата тя страда от множествена склероза. Упорито отрича, че сподавените емоции от нейното детство имат нещо общо с огнищата на възпаление в главата й. Множествената склероза на Барбара започнала да се развива преди осемнайсет години. Първите симптоми се появили внезапно, след като поканила един социопат, когото лекувала в затвора, да отседне за две седмици в дома ѝ.
- При него имаше значително подобрение - спомня си тя. - Намерението ми беше да му дам шанс да продължи живота си, като започне на чисто.
Станало така обаче, че пациентът съсипал къщата и разрушил брака на Барбара. Попитах я дали не е прекрачила някаква граница, като е поканила толкова опасен човек в дома си.
- И да, и не. Смятах, че всичко ще бъде наред, защото уговорката беше само за две седмици. Но никога не бих направила отново подобно нещо. Така набързо се научих да поставям границата, че една пациентка сега ме нарича Царица на границите. Тя също е терапевтка и двете често се шегуваме помежду си. За съжаление, трябваше да се науча по трудния начин. Понякога си мисля, че МС дойде като наказание за глупостта ми.
Разглеждането на болестта като наказание повдига ключов въпрос. Хората с хронични заболявания често са обвинявани или може би сами се винят, че с нещо са заслужили нещастието си. Когато се казва, че заради потискането/стресът човекът сам си е докарал болестта, съм съгласен с възраженията на Барбара. Научните изследванията не трябва да се занимават с проповядването на морал и раздаването на присъди.
Като казваме, че приемането на потенциално опасен човек вкъщи е лоша идея и повод за стрес, единствено и само посочваме връзката между стреса и заболяването. Разглеждаме вероятното последствие, но не като вид наказание, а просто като установена реалност.
Барбара е категорична, че отношенията й с родителите са били стабилни и изпълнени с взаимна любов:
- Майка ми и аз се разбирахме. Винаги сме били много близки.
- Способността да поставяш граници се усвоява в годините на растежа - казах аз. - Защо трябваше да се научиш на това толкова късно и по трудния начин?
- Аз си знаех границите, но не и майка ми. Всъщност повечето ни караници бяха на тази тема. Тя не разбираше кога да спре и че имам право на собствен живот.
Това, че Барбара е довела неуравновесен и опасен мъж у дома си, лесно може да бъде отбелязано като значителен стресов фактор. Но хроничният стрес от размиването на личните граници е по-трудно откриваем.
Неясните граници, които си остават такива и след пубертета, се превръщат във важен източник на стрес при възрастния човек. Негативните последици засягат хормоналната и имунната система, тъй като хората с неопределено лично пространство са подложени на постоянен стрес - част от ежедневието им е да злоупотребяват с тях. Но това е една реалност, която те са се научили да отхвърлят от прякото си съзнание.
„Причината или причините за множествената склероза остават неизяснени“, се казва в един уважаван учебник по вътрешна медицина. Проучванията опровергават тезата за зараждане в следствие на зараза, въпреки че е възможно да се открие и вирус. Вероятна е генетичната наследственост, тъй като някои расови групи не заболяват - например племето инуити от Северна Америка и племето банти от Африка. Гените обаче не обясняват кой точно, кога и защо ще се разболее.
Неврологът Луис Дж. Роснър, бивш директор на клиниката към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, пише: „Дори хората, които имат всички необходими гени за МС, не винаги се разболяват. Това заболяване, смятат експертите, се дължи на фактори от обкръжението на болния.“
Въпросът се усложнява от данните, получени чрез ядрено-магнитен резонанс и след аутопсии. Съществуват случаи на демиелинизация на централната нервна система при лица, които никога не са усещали или проявявали симптоми на болестта. Как се получава така, че едни хора с увреждане на миелина не развиват болестта, а други заболяват? Възможно ли е отговорът да се крие сред „факторите от обкръжението“, загатнати по-горе?
В своя иначе чудесен труд за множествената склероза д-р Роснър безцеремонно пропуска да разгледа стреса като вероятен причинител. Вместо това, той стига до заключението, че заболяването навярно се обяснява с автоимунната система:
„Човек става алергичен към собствената си тъкан и произвежда антитела, които атакуват здрави клетки.“ Той пренебрегва огромното количество медицинска литература, свързваща въпросните автоимунни процеси със стреса и личния характер на болния - едни връзки, които ще разгледаме по-подробно в следващите глави.
Проучване от 1994-та, направено в отделението по неврология към болницата на Чикагския университет, разглежда взаимодействията между нервната и имунната система, както и вероятната им роля за появата на множествена склероза. Използвани са плъхове за онагледяване на опит, при който изкуствено причинено автоимунно заболяване се влошава, след като се блокира възможността за остра и навременна реакция срещу дразнители. Ако не е била възпрепятствана, естествената реакция на животните към стреса щяла да ги предпази.
Пациентите с МС, описани в специализираната литература, както и всички хора, които лично интервюирах, са били поставяни в ситуации, близки до онези на злощастните лабораторни животинки от чикагското проучване. Били са изложени на огромен и продължителен стрес още от детска възраст, като способността им да му отвръщат адекватно е била занижена.
Основният проблем не е в самия външен дразнител, а в безсилието да му се противодейства. Резултатът е вътрешен стрес, който става потиснат, а оттам и неосезаем. Рано или късно пренебрегването на личните нужди и угаждането на чуждите желания престават да бъдат стресиращи. Човек започва да ги приема като нещо нормално и по този начин се обезоръжава.
От: „Когато тялото казва „Не“: Цената на скрития стрес“, Габор Мате, Изд. ЛИК, 2006 г.
Снимка: goodreads.com
