„Умът на човека реагира на лоши неща по-бързо, по-силно и по-упорито, отколкото на добри. Бенджамин Франклин казва: „И най-крепкото здраве не се усеща толкова силно, колкото най-малката болежка“.
(Young Man and Skull (1896-1898) by Paul Cezanne)
Склонност към отрицателното
Клиничните психолози твърдят, че има два вида хора, търсещи терапия: едни, които се нуждаят от „стягане“, и други, които се нуждаят от „разпускане“. Срещу всеки, потърсил помощ, за да стане по-организиран, по-отговорен и способен да упражнява повече самоконтрол, стои цяла чакалня с хора, които имат нужда да поразхлабят някоя и друга умствена гайка, да се разсеят и да престанат да се притесняват толкова за глупавите неща, казани на вчерашната среща с персонала, или за отказа, който със сигурност ще получат на утрешната среща. При мнозинството хора слонът вижда прекалено много лоши и прекалено малко хубави неща.
В това има определен смисъл. Ако имахме възможността да проектираме мозъка на риба, бихме ли го настроили така, че да реагира по-силно на нови възможности, отколкото на опасности? В никакъв случай. Цената, която рибата би заплатила за изпусната възможност (примерно, пропусне да хапне преминаващата наблизо ленива рибка) не е висока: в морето има много други риби и един малък пропуск едва ли ще доведе до смъртоносен глад. Цената обаче от пропуснат знак за опасност би могла да бъде катастрофална. Край на играта, край на тези гени. Разбира се, еволюцията няма нито архитект, нито цели, въпреки че умовете, усъвършенствани чрез естествения подбор, ни изглеждат (поне на нас) планирани, тъй като водят до гъвкаво и приспособимо поведение в рамките на определена екологична ниша на организма. Някои допирни точки сред животните създават известни прилики сред животинските видове, условно можем да ги наречем принципи на проектиране (не трябва обаче да забравяме, че еволюцията всъщност не проектира, а просто избира физически и поведенчески характеристики, които вършат по-добра работа от други).
Един такъв принцип е: лошото е по-силно от доброто. Тоест, реакциите спрямо заплахи и неприятности са по-бързи, по-силни и по-трудни за контрол, отколкото реакциите към приятни неща, възможности и удоволствия.
Този принцип, наречен „склонност към отрицателното“, се забелязва във всички аспекти на психологията. Например, в съпружеските ни отношения са нужни поне пет добри постъпки, за да се реваншираме за една лоша. В различни финансови трансакции или хазартни игри удоволствието от печалбата на дадена сума пари е по-малко, отколкото болката, причинена от загубата на същата сума. Или когато приготвяме ястие, много по-лесно е да замърсим храната (с едно-единствено пипало на хлебарка), отколкото да я пречистим. По същата логика психолозите откриват, че умът на човека реагира на лоши неща по-бързо, по-силно и по-упорито, отколкото на добри. Не можем просто да се заставим да гледаме положително на всичко, тъй като умовете ни са проектирани да търсят и намират заплахи, смущения и спънки. Бенджамин Франклин казва: „И най-крепкото здраве не се усеща толкова силно, колкото най-малката болежка“.
Ето още един принцип в „дизайна“ на животинския свят: противоположните системи противодействат една спрямо друга и достигат до точка на баланс – но тази точка е подвижна. За да преместите ръката си, ви трябват мускули, за да я протегнат, и мускули, за да я стегнат. И двата типа мускули са под леко напрежение, готови за действие. За да регулирате сърдечния си ритъм и дишането, имате автономна нервна система, съставена от две подсистеми, които въздействат на органите ви в противоположни посоки: симпатиковата система подготвя тялото за „битка или отстъпление“, докато парасимпатиковата система го успокоява. И двете работят непрекъснато в променящи се пропорции. Има и две мотивационни системи, които управляват човешкото поведение: система за доближаване, която събужда приятни емоции и стимулира човека да се заеме с дадено действие, и система за отбягване, която събужда отрицателни емоции и го кара да се отдалечи и да избягва определени неща. И двете системи са постоянно активни, като балансът между тях предопределя следващия ход. Харесвомерът е просто метафора за този балансиращ процес и за едва доловимите му колебания в даден момент. Балансът може да се промени за миг: подтикнати сте от любопитство към сцена на някакъв пътен инцидент, но с ужас се отдръпвате при вида на кръвта. Иска ви се да заприказвате непознат човек, но усещате, че се парализирате, докато вървите към него. Системата за отбягване може да се включи на пълни обороти, и то много бързо, и да изпревари по-бавната (и обикновено по-слаба) система за контакт.
Една от причините за бързината и силата на системата за отбягване е, че първа достига до съответната информация. Всички нервни импулси от очите и ушите първо преминават през таламуса, нещо като централен разпределителен пункт в мозъка. От таламуса, нервните импулси се предават към части от мозъчната кора, специализирани в обработката на сетивна информация, препредават я към предната част от мозъчната кора, където информацията се слива с други висши умствени процеси. Ако в края на този процес осъзнаеш, че пред себе си виждаш съскаща змия, можеш да решиш да избягаш и да накараш краката си да се задвижат. Но тъй като нервните импулси се движат само с около 30 метра в секунда, този сравнително дълъг път, включително и времето, нужно за вземане на решение, може да отнеме цели една или две секунди. Можем лесно да си дадем сметка, че по-полезен ще бъде един по-пряк път. Амигдалата е част от този път. Тя се намира директно над таламуса, черпи от океана с необработена информация, минаваща през таламуса, и работи по схема, която в миналото е разпознавала сигналите за опасност. Амигдалата има директна връзка с дяла от мозъчния ствол, който отговаря за реакцията „бий-се-или-бягай“, и ако амигдалата усети стимулация, подобна на опасна случка от миналото (например съскащ звук), тя нарежда на тялото да влезе в режим „червена светлина“, оповестяващ опасността от змия.
Амигдалата е важна и поради друга своя функция: тя не само влиза в директна връзка с мозъчния ствол, за да предизвика бърза реакция спрямо дадена опасност, но се свързва и с мозъчната кора, за да промени мисленето на индивида. Тя може да накара целия мозък да се ориентира към режим „бягство“. Пътеката между емоциите и съзнателните мисли е двупосочна: мислите могат да причинят емоции (например, когато си помислите за нещо глупаво, което сте казали в миналото), но и емоциите могат да пораждат мисли, най-вече чрез изграждането на умствени филтри, които променят склонността на мозъка да обработва информацията по определен начин. Момент на страх може да ви направи прекалено бдителни за евентуални заплахи: гледате света през филтър, който кара всяка неясна ситуация да изглежда като опасност. Момент на гняв изгражда филтър, през който приемате като обида и престъпление всичко, което някой ви казва. Тъжни чувства пък могат да засенчат всички удоволствия и житейски възможности пред вас. Както казва един човек, страдащ от депресия: „Колко слаби, сухи, плоски и бедни ми се струват всички неща, на които този свят е способен“. Когато Хамлет предлага своя начин да перифразира Марк Аврелий – „Няма нито добро, нито зло, само мисълта ни го прави такова“, той е прав, но е можел да добави, че отрицателните емоции, които в момента изпитва, го карат да мисли всичко за лошо.
От: „Хипотеза за щастието“, Джонатан Xайд, ИК „Кибеа“, 2013 г.
Картина: Young Man and Skull (1896-1898) by Paul Cezanne; chinaoilpaintinggallery
