„Социализмът, който днес се оспорва преди всичко като метод, е на първо място цел: учение за щастието, учение, че щастието може да се постигне само чрез човешката солидарност; както и че тази солидарност е немислима без промяната на основополагащи институции.“

В своята „Философия на щастието“ (Изд. „Кибеа“), Лудвиг Маркузе (1894-1971) обвързва представянето на щастието с основни понятия от философията, психологията, етиката, естетиката, теологията. Като независимост от принуди и възможност за себеосъществяване, щастието става мерило, спрямо което се преценяват свободата, страхът от смъртта, властолюбието, себичността или откритостта към другите. Ето защо по това, какво разбира един човек под щастие, може да се съди, какъв е той.

(1894 ~ 1971)

Социализмът - път към щастието

Социализмът, който възниква в началото на XIX век, е последният (засега) елемент от поредицата идеи и експерименти, стремящи се да проектират и да изградят щастливо общество.

Той е най-новата утопия, която взема предвид четвъртото съсловие, машините и масовата култура. Той е пo-научен от всяко щастливо общество преди него, защо- то познава обществото, което иска да промени, по-добре, отколкото всеки предишен утопист е познавал своето общество. Подобно на астрономите, които се концентрират повече върху изработването на уреди, а не върху умозрения, както правят преди тях астролозите, Сен Симон, например, умозрителства не толкова като Мор, а изследва обществото, което желае да промени.

Този социализъм е не само по-научен от утопиите преди него, той е и по-утопичен. Тук няма противоречие. Науките от XVIII и XIX век разтварят даденото в ставащото, при това в степен, непозната дотогава. Сега вече утопичната воля не се спира пред неизменните, непоклатими факти като пред нещо невъзможно. Социализмът е най-научната и същевременно най-утопичната от всички досегашни утопии; дотолкова словосъчетанието „утопичен социализъм“ би трябвало да означава нещо като мокра вода.

Впрочем, този възвишен произход вече не личи в онова, което днес сме свикнали да наричаме „социализъм“. На преден план излязоха техническите детайли, които все повече скриват същинските цели. Под въпрос е доколко някогашният ентусиазъм, породил социализма, все още живее в днешните социализирания - осъществени или планирани. Социализмът е станал нещо целесъобразно или нецелесъобразно. Но самата дума все още излъчва мечтата за щастие. Социализмът става една от най-големите модерни заблуди на мисълта.

Отърсването от заблудата не би било трудно, ако достатъчно хора бяха заинтересовани. Да сравним социализма с чук. С чука можем да забием пирон и да убием човек; чукът няма ценност, а полезност, която се измерва с неговата мощност. По същия начин социализмът няма абсолютна ценност в смисъла на груповото планиране. С чук може да се извърши подло убийство, а с одържавяването на средствата за производство може да се засили едно потисничество. Всичко зависи от волята на чукопритежателя или от обобществяващата държава. Само по себе си да имаш чук не означава, че ще извършиш убийство, както и планирането само по себе си не е потискане... както и обратното.

Всяко средство, което може да служи на мнозина, е многозначно. Социализмът, който днес се оспорва преди всичко като метод, е (това се забравя), на първо място цел: учение за щастието, учение, че щастието може да се постигне само чрез човешката солидарност; както и че тази солидарност е немислима без промяната на основополагащи институции. Как да се извърши това най-добре, е технически въпрос. Ала не разработените в интерес на социализма стратегии му придават смисъл, а той на тях. Планирането все още не е социализъм. Намесата в една сфера от живота, смятана досега за частна, още не е социализъм. Поради това е погрешно да се обозначават като социализъм старата пруска армия (както прави Шпенглер) или тръстовете (както прави Хайек), или Платон да се обявява за авторитарен социалист (както прави английският философ Ръсел). По същата логика един мъж, който изтръгва една жена от огнената стихия, без тя да го е молила за това, може да бъде наречен похитител.

Не планирането и не игнорирането на свободите създават социализма. Никакъв отделен метод, използван от социалистите, не изгражда социализма. Всеки метод се подчинява на въпроса, дали наистина е най-подходящият? Какво представлява социализмът? Какво не се подчинява на въпроса за целесъобразността? Волята за щастие, както я заявяват първите социалисти - Робърт Оуен в Англия, Сен Симон във франция, писателите Георг Бюхнер и Хайнрих Хайне в Германия. Руският революционер Бакунин пише: социализмът „обича живота и иска да му се наслаждава“. Мотото, което немският занаятчия Вайтлинг избира за книгата си „Гаранции за хармония и свобода“ гласи: „Искаме да станем свободни като птиците в небето, да прелитаме като тях на волни ята през живота.“ Тези наивни мъдрости казват за социализма повече, отколкото учението за „принадената стойност“ - и правотата или несъвършенството на това учение не засягат социализма; въпреки че без трезвия анализ на капиталистическото общество, предприет през XIX век, социализмът би бил само гол ентусиазъм. Социализмът е (според своя идеал) строг анализ на съвременното общество с цел неговото превръщане в щастливо общество.

Науката за обществото, която възниква в началото на XIX век от волята за щастие, носи името социология. От тази първоначална социология скоро се появяват две сетнешни социологии: наука за обществото в услуга на борбата със социализма и наука за обществото в ничия услуга - в смисъл, че не служи за нищо, ако се заема да броя нишките по дървения плот на моето писалище.

Онова, което различава утопистите, поддръжници на социологията, от техните предходници, е тяхната по- добра научна екипираност за опознаване на онова, което трябва да се промени; а също по-добрата им техническа екипираност за достигане на онова, което трябва да бъде изградено. Това, обаче, което отличава социалистите от началото на XIX век от мнозина по-късни, е дълбоката им връзка с първоизвора - учението за щастието.

Както пишат Маркс и Енгелс, те вече трябва да се борят срещу онези буржоазни „утописти“, които не са нищо друго освен патетични риторици; затова те твърде свенливо изразяват волята си за щастие - например, в своя възторг от Хайнрих Хайне, който дръзва свободно да говори за щастието, понеже не е марксист, а сенсимонист.

Мнозина марксисти се превръщат от свенливи утописти в безкомпромисни реалисти. В едно кратко съчинение, „Реч за щастието“, което се появява през първата третина на XIX век, първоначалният смисъл на социализма още е запазен: пътят към щастието на индивида минава през радикална промяна на обществото.

Авторът на тази „Реч“, Джон Грей, е утопист, а не реформатор, обсебен само от идеята за промяна. Той кара читателите си да се замислят „какво са и какво биха могли да бъдат“. За това „биха могли“ няма прецедент. Джон Грей знае, че деветдесет и девет от всеки сто мислят „по еталон“. Той обаче търси човечество, каквото още никога не е имало. Това търсене е разпознавателният белег на утопистите. Утопист е онзи, който дръзва да пожелае нещо, за което не е имало прецедент.

Както всички радетели за щастливо общество, социалистът Грей стига до извода, че щастието или е всеобхватно, или изобщо не съществува, че човек не може да бъде щастлив посред общо нещастие. През 1824 г. той се опитва да убеди „висшите съсловия“ на Англия в това прастаро схващане. Отначало това звучи като отдавна познато морализаторство. Ала не бива да се боим от истините, само защото са попаднали в ръцете на ораторите. По-добре да ги освободим от това им състояние.

Именно това прави авторът на „Реч за щастието“. През 1824 г. той пита дали „висшите съсловия“ имат всичко онова, което желаят. И отговаря: „Страхувам се, че не. Те трябва да живеят при обстоятелства, от които всеки индивид би изключил възможността за щастие.“ Този не твърде ясен отговор Грей допълва по следния начин: „Вярно, те имат сигурна прехрана, дрехи и покрив над главата. Но доволни ли са, че дрехите им са модни и ушити от най-добри майстори-шивачи? Не! Те са свикнали с това и парадират с облеклото си.“ Грей заключава: „Сред висшите съсловия няма много щастие. Стремежите на техните представители изключват възможността то да съществува, като заменят сърдечността, вътрешното удовлетворение и разумните удоволствия със студено благочестие, външен блясък и дребнаво съперничество“.

Обаче „нещастието на богатите“ е стара, доста изтъркана мелодия. Тя се използва пред бедните, за да се приспи завистта им. Ала Джон Грей не прибягва до нея с тази цел. Той не казва: горките богаташи също са нещастни - доказателство, колко е маловажно дали живееш на слънце или на сянка. Това социализмът не твърди.

Той настоява: „Очевидно учрежденията на обществото са съвършено неподходящи за целта, която преследват. Целта им е да направят хората по-щастливи; резултатът обаче е тяхната трайна бедност.“ Според социализма, дори онези, които имат всичко, не са щастливи; трябва да настъпи коренна промяна, за да могат всички съсловия да станат щастливи. Това, че даже и „висшето съсловие“ не е щастливо, е още един аргумент срещу досегашната организация на човешкото общество.

Дали планът на такава радикална промяна е нещо повече от безпочвена илюзия, зависи от два фактора: първо, дали е осъзната причината, поради която човек въпреки своята жажда за щастие не става щастлив; второ, дали отстраняването на тази причина лежи в областта на човешките възможности, т.е. дали тя може да бъде поставена под контрол.

Грей установява следната диагноза. Винаги трябва да има две ограничения за приходите на една държава - изчерпването на производителните сили и задоволяването на желанията. За нещастие обаче, учредили сме още едно, изкуствено ограничение - „конкуренцията“.

Социализмът е възгледът, че конкуренцията е първоизворът на всички злини. които не се коренят в една неизменна природа. „Реч за щастието“ учи, че „причината за цялата бедност и всички нещастия е разделението на човешките интереси в управлението на капитала и в разпределението на производствения продукт.“ Грей предвижда, че „единството на интересите изцяло ще премахне бедността с всичките й неизброими последици, които отнемат на човешкия род всичко придаващо ценност на живота“. Сред последиците той посочва и страха, срещу който епикурейците във всички времена се борят; богатите, също като бедните, са „измъчвани от непрестанен страх, че техните конкуренти ще ги задминат.“ Свобода от страх означава свобода от конкуренция.

В най-добрите си дни социализмът е не само поредица от въпроси за заплатата, а страстно желание за експеримент. Хипотезата на експериментаторите гласи: причинителят на болестта, онова, което досега възпрепятства щастливия живот, е „конкуренцията“. „Отстранете я, и ако тогава светът се противи да бъде щастлив, укорявайте човешката природа!“ Ала нека не обвиняваме човешката природа, преди да опитаме! Защото, докато властва законът на конкуренцията, „очакването на щастието ще бъде равносилно на очакването сред снежно поле да цъфне шишарка.“

В своето велико време социализмът не е суеверие, а ентусиазъм за един прецизно описан експеримент, целящ щастието. 

От: „Философия на щастието“, Лудвиг Маркузе, изд. „Кибеа“, 2006 г.
Снимка: Ludwig Marcuse (1894-1971); изд. „Кибеа“