„Не си струва да му се казва, че не е истински глупав. Всъщност той може да е с доста ограничена степен на интелигентност и да го съзнава. Може да има обаче специални области, в които да е ненадминат. Често такава област е психологичното прозрение.“
Глупчо
Много игри се играят най-усилено от емоционално неуравновесени хора. Общо погледнато, колкото по-неуравновесени са, толкова по-усилено играят. Странното е обаче, че някои шизофреници като че ли отказват да играят игри и изискват откровеност от самото начало. Във всекидневието игрите се играят с най-голяма убеденост от две групи индивиди: Нацупените (Махнаджиите) и Мижитурките, или Сухарите. Игрите, които упорито се играят в ситуация на терапия, имат най-голямо значение за професионалния анализатор на игрите. Ще се спрем на Глупчо.
Теза. В по-меката си форма тезата на глупчо е: „Заедно с теб се смея на собствената си непохватност и глупост.“ Силно разстроени хора обаче могат да играят тази игра с враждебност, която казва: „Такъв съм, глупав, така че вземете мерки.“ И двете форми се играят от позицията на потиснатост. Глупчо трябва да се разграничава от нескопосник, където позицията е по-агресивна, а непохватността е опит да се получи прошка. Трябва да се разграничава и от клоун, което не е игра, а развлечение, затвърждаващо позицията: „Аз съм сладък и безобиден.“ Основната транзакция в глупчо предполага Уайт да накара Блак да го нарече глупак или да реагира, както се реагира на глупак. Следователно Уайт действа като нескопосник, но не иска прошка. Всъщност прошката го кара да се чувства неловко, защото застрашава позицията му.
Другата възможност е да се държи като клоун, без обаче да проявява нотки на шеговитост. Той желае поведението му да се приема сериозно, като доказателство за истинска глупост. Тук се крие значителна външна печалба за Уайт, тъй като колкото по-малко учи, толкова по-ефективно може да играе. В училище не е необходимо да учи, а когато е на работа, не е необходимо да изменя навиците си и да учи нещо, което може да доведе до служебно издигане. От крехка възраст знае, че всички ще са доволни от него дотогава, докато е глупав, въпреки обратните уверения. Хората се изненадват, когато в мигове на напрежение - ако реши да се прояви се окаже, че изобщо не е глупав - както не е и „глупавият“ по-малък син от народната приказка.
Антитеза. Антитезата на по-меката форма на играта е проста. Като не играе, като не се присмива на непохватността или на глупостта, играчът на анти-глупчо ще спечели приятел за цял живот. Една от тънкостите е, че играта често се играе от циклотимични или маниакалнодепресивни личности. Когато тези хора са в еуфория, сякаш истински желаят околните да се присъединят към смеха им над самите себе си. Често човек не може да се изскубне, защото те създават впечатлението, че ще намразят онзи, който се въздържи - всъщност което и правят в известен смисъл, тъй като и въздържалият се застрашава позицията им и разваля играта. Когато обаче са потиснати и омразата им към онези, които са се смели заедно с тях или на тях, излезе наяве, въздържалият се знае, че е действал правилно. Той може да е единственият, когото пациентът ще допусне в стаята си или с когото ще приема да разговаря, когато се е затворил в себе си. Всички предишни приятели, които са се смели на играта, вече се приемат като врагове.
Не си струва да се казва на Уайт, че не е истински глупав. Всъщност той може да е с доста ограничена степен на интелигентност и да го съзнава. Именно така е започнала играта. Може да има обаче специални области, в които да е ненадминат. Често такава област е психологичното прозрение. Не е вредно да се проявява нужното уважение към подобни наклонности, но това е различно от тромавите опити за „вдъхване на сигурност“. Последното може да го изпълни с горчивото задоволство, което дава съзнанието, че другите хора са още по-глупави от него, но това е слаба утеха. „Вдъхването на сигурност“ съвсем не е най-интелигентната терапевтична процедура. То обикновено е ход в игра на само се опитвам да ти помогна. Антитезата на глупчо не е в заместването й с друга игра, а в това човек да се въздържи да я играе.
Антитезата на враждебната форма е по-сложен проблем, тъй като враждебният играч се опитва да извика не смях или подигравка, а безпомощност или раздразнение, което е подготвен да парира в съответствие с предизвикателството си. „Вземете мерки.“ Той печели и в двата случая. Ако Блак не предприеме нещо, то е, защото е раздразнен. Следователно тези хора са склонни да играят също на защо не - да, но. От тази игра извличат същото задоволство, но в по-мека форма. За този случай няма лесно решение и вероятно няма да се намери, докато не се разбере по-ясно психодинамиката на тази игра.
Избрано от: „Игрите, които хората играят”, Ерик Бърн, изд. „ТрансКарго“, София, 2008 г.
Снимка: Eric Berne; wikipedia
