„Те развиват типичния за тях страх от човешка близост. Само че в живота близостта е неизбежна и затова те търсят защитно поведение, зад което могат да се крие от нея.“ ~ Фриц РИМАН
(1902 - 1979)
Шизоидните личности
Нека сега се обърнем към хората, чийто основен проблем - видян от страна на страха - е страхът от отдаване и които същевременно - погледнато от страна на основните импулси - надценяват импулса за „въртене около себе си“, което в психологически план означава импулса за себесъхраняване и отграничаване на Аз-а. Тези хора ние наричаме шизоидни.
Какви ще са последствията, ако един човек, отбягващ себеотдаването, се опитва да живее предимно със себесъхранението? Неговият стремеж ще бъде преди всичко насочен към това, да стане възможно най-независим. На никого да не се надява, от никого да не се нуждае, никому да не е задължен, за него ще е от решаващо значение. Затова той се дистанцира от останалите, има нужда от разстояние спрямо тях, не ги оставя да се приближат твърде много, никога не се обвързва изцяло с тях. Нарушаването на тази дистанция той възприема като заплаха за неговото жизнено пространство, като застрашаване на потребността му от независимост, на неговата цялостност и той решително се брани срещу това. Така той развива типичния за него страх от човешка близост. Само че в живота близостта е неизбежна и затова той търси защитно поведение, зад което може да се крие от нея.
Той избягва преди всичко близки лични контакти, не допуска в интимен план никого до себе си. Той се бои от срещите насаме с някого, с един партньор, и се опитва да направи човешките отношения делови. Когато е сред хора, той се чувства най-добре в групи и колективи, в които може да остане анонимен и при все това съпричастен към общи интереси. Най-много от всичко той би желал да притежава шапката-невидимка от приказките, с чиято закрила би могъл, неразпознат, да участва и да се намесва в живота на другите, без да трябва да жертва нещо от себе си.
Такива хора създават у околните впечатление на далечни, хладни, дистанцирани, трудно разговорливи, сухи, дори студени. Често те изглеждат странни, чудати, неразбираеми и изненадващи в своите реакции. Човек може дълго да ги познава, без действително да ги познава. Ако днес сякаш сме имали добър контакт с тях, на следващия ден те ще се държат така, като че ли никога не са ни виждали; да, колкото по-близо са дошли до нас, толкова по-грубо те изведнъж се отвръщат — безчувствено, често с изглеждаща безпричинна агресия или враждебност, която наранява.
Отбягването на всяка доверена близост заради страха от Ти, от откриващото се отдаване, прави шизоидния човек все по-изолиран и самотен. Неговият страх от близостта се констелира най-вече тогава, когато той се приближава към някого или някой към него. Тъй като чувствата на благосклонност, симпатия, нежност и любов ни доближават най-много един към друг, той ги преживява като особено застрашителни. Това обяснява защо тъкмо в такива ситуации той става отхвърлящ, дори враждебен и рязко отблъсква другия: той внезапно изключва, прекъсва контакта, оттегля се в себе си и става недосегаем.
По този начин между него и околния свят зейва пропаст, която с годините става по-дълбока и все повече го изолира. Последствията от това обстоятелство стават все по-проблематични: заради отдалечеността си от света на другите той знае твърде малко за тях; празнотите в опита му с хората стават все по-големи и оттук произтича неговата несигурност в междуличностното общуване. Той никога не е наясно какво става в другия, защото това, ако изобщо е възможно, човек научава само в доверена близост и любов. Затова в своята ориентация относно хората той разчита на предположения и догадки и е дълбоко несигурен, дали в крайна сметка неговите впечатления и представи за другите и дори възприятията му са само негово внушение и проекция или все пак действителност.
Изпълнени с недоверие, от позицията на своята дълбока незащитеност, която, както ще видим, е едновременно първопричина и следствие на техния повърхностен контакт с другите, шизоидните хора — за да се застраховат — развиват особено силно такива функции и способности, които обещават да са им от полза за едно по-добро ориентиране в света: сетивни възприятия, познаващ интелект, съзнание, разум. Тъй като най-вече емоционалното и чувственото ги правят несигурни, те се стремят към свободното от чувства „чисто“ познание, което обещава да им предостави резултати, на които да могат да се осланят. Още тук става ясно защо шизоидните хора се насочват преди всичко към точните науки, които могат да им предложат тази сигурност и независимост от субективните преживявания.
В сравнение с развитието на рационалната страна, това на чувствения живот изостава; защото тук човек се нуждае от Ти, от партньор, от емоционална обвързаност и обмен на чувства. Характерно за тези хора е, че те, често надхвърлящи в интелектуално отношение средното равнище, създават впечатление на изоставащи в емоционалната сфера; чувственото при тях често остава недоразвито, а понякога и закърнява. Това създава дълбока несигурност в контактите, която може да стане причина за безкрайно много трудности във всекидневния живот; в общуването с хората им липсват „средните тонове“, те не разполагат с никакви нюанси в това отношение, така че и най-обикновените контакти могат да се превърнат в проблем за тях.
Някои от типичните основания за шизоидно развитие на личността:
твърде голяма дистанция, равнодушие и често отсъствие на родителите още от самото начало; освен това липса на телесна нежност и на разбиране за потребностите на детето. По-нататък: недостатъчно направляване, оставяне на детето само при важни стъпки в развитието; липса на контакт и общи преживявания с връстници, на участие в групи и общности; неудовлетворителни възможности за развитие на чувствената страна, на умението да се доверяваш. Всичко това води до появата на пропуски в общуването с другите хора, до липса на житейски техники, което постоянно захвърля един такъв човек назад към самия себе си, не на последно място и заради реакциите на света, които още повече го закотвят върху ролята на аутсайдер.
От казаното става ясно защо именно върху такава база се развива една от основните форми на страх — тази от отдаването и близостта — и съответно се надценява импулсът за себесъхраняване, а икономическата независимост се явява единствената възможност за себезапазване. Тук шизоидният превръща така да се каже нуждата в добродетел, като издига своята самота в ценност. Така той може да стигне до екстремни форми на нарцисизъм и до ожесточена враждебност спрямо всички и всичко, до презрение към човека, до цинизъм и нихилизъм. Зад всичко това, от никого незабелязван и страхливо стаен, се крие дълбокият копнеж за близост и доверие, за това да обичаш и да бъдеш обичан. Естествено, оттук лесно може да се стигне до асоциални и криминални прояви — понякога е достатъчен само един допълнителен подтик. Градацията в начина на поведение на шизоидните — от първоначално недоверие през отхвърляне, индиферентност, студенина до омраза и презрение към хората — обикновено е реакция от опита им с околните, който води до гореописания дяволски кръг.
Нека обобщим още веднъж: при шизоидния „разединен“ човек цялостният контекст на преживяване (на неговите духовни впечатления, подтици и реакции) е разкъсан в различна, но винаги много голяма степен; преди всичко виталните му импулси са откъснати и изолирани от чувственото преживяване. С други думи, при него не е сполучила интеграцията на различните преживелищни или личностни слоеве, която се осъществява благодарение на спояващото чувство. Съществува голяма разлика най-вече в степента на зрялост между разсъдък и чувство, между рационалност и емоционалност; чувствени процеси и разсъдъчен опит протичат сякаш отделно, без да бъдат споени в цялостно преживяване. Тъй като шизоидният отрано е трябвало да се ориентира с помощта на разсъдъка и на сетивните възприятия, защото не е успял да придобие достатъчно добра емоционална ориентация, той не разполага с нюанси на чувствата; той познава предимно примитивните праформи на чувството, афектите; в палитрата на неговите изразни възможности сякаш липсват средните тонове, налице са само крайностите черно и бяло. Всичко това е следствие от отпадането на емоционалната обвързаност с хората.
Като предпазно средство срещу страха си от близост шизоидният човек се опитва да достигне възможно най-голяма независимост. Тази негова склонност, както и избягването на близки контакти неизбежно се свързват с кръжене около самия себе си, с нарастваща егоцентричност, която все повече го тласка към изолация. Естествено такива хора преживяват най-интензивните страхове изобщо, защото самотата и изолацията усилват страха. Техният страх от полудяване например може да достигне непоносима степен — в него също се отразява преживяването на биването-различен-от-останалите и на незащитеността в света.
Един шизоиден пациент веднъж сподели: Страхът е единствената реалност, която познавам; характерното в случая бе, че той не можеше да опише страха като страх от нещо определено, конкретно, а го преживяваше като тотален. И един друг пациент: Аз не познавам никакъв страх; някъде в мене нещо вероятно се страхува, но този страх не е в моето Аз — той напълно се дистанцираше от страха си, който сякаш вече не бе в неговото съзнание; лесно можем да си представим обаче колко лабилно е едно такова състояние, колко лесно Аз-ът може да бъде погълнат от отцепения страх.
Често страховите представи и сънища на шизоидните хора приемат формата на световни катастрофи от апокалиптичен вид. Този, който прекалено иска да се вкопчи в самия себе си, е изложен на опасността да изгуби света и така в крайна сметка остава с представата, че единствено той съществува.
Избрано от: „Основни форми на страх”, Фриц Риман, превод Златко Теохаров, изд. „Лик“, 2002 г.
Снимка: Fritz Riemann (1902-1979)
