„Егоцентризмът се появява, когато липсва достатъчно себеуважение. Бъдете себе-любиви. Погрижете се за вашето ценно „себе“.“
Какво е себеуважение?
Съществуват много определения, но общото между тях е идеята да цените себе си. Това предполага да се обичате, да се зачитате, да поставяте на първо място себе си и нуждите си. Себеуважението означава да се държите на положение. Не само да се обичате, а и непрестанно да действате с любов и грижовност към своята личност. Най-добрият и лесен начин да разберете какво значи себеуважение е да си представите, че обичате силно някого, искате непрестанно да го виждате, да си говорите, да прекарвате времето си заедно. Вие мислите за този човек с любов и се стремите да правите неща, които му доставят удоволствие. За вас той е най-важният на света и бихте сторили всичко, за да го разбере. Сега се поставете на мястото на любимия и се отнасяйте по същия начин към себе си. Това е себеуважение.
Да се обичаш и да се грижиш за себе си, е пълна противоположност на онова, което са ни учили да мислим и правим. Внушавали са ни да ценим другите и/или външните фактори и да измерваме собствената си стойност според това какво притежаваме или колко сме обичани. Такава е характеристиката на слабото Его: стойността ни сякаш е поверена на някой друг извън нас и следователно се изплъзва от контрола ни. Когато оценката ни за себе си зависи от нечия обич, от получаването на подходящата работа, от правенето на достатъчно пари, или от „успеха“ ни, сме изправени пред сериозния риск да се чувстваме несигурни и в крайна сметка да изпитаме усещането за провал. Всичко, което е външно спрямо нас, е временно. То не е наше и ние не можем да го задържим. Ако отношението ни към самите нас варира според тези външни белези, ако се чувстваме ценени само защото сме обичани или сме имали шанса да попаднем на нужното място в нужното време, какво ли ще стане, когато всичко това се разклати и изгубим своите устои? Уважението към собствената личност се стопява вследствие на промените във външните обстоятелства. Чувстваме се изоставени, депресирани и без никаква стойност. Това е лудост, въпреки че обикновено такъв е „нормалният“ начин на живот. Всичко се променя! Защо да рискуваме себеуважението заради нещо, което е извън нас?
Помнете: ние можем да контролираме само чувствата по отношение на себе си, а също и своето поведение, основано на тях. Ако изберем да се обичаме и да се отнасяме с любов към себе си, да ценим собствената си личност, ще имаме контрол над самите нас. Не бива да губим себеуважение.
Истински успешен би бил тестът за наличието му, когато нищо не върви както трябва в този луд свят, който сякаш се обръща с главата надолу, изплъзва ни се всичко, на което държим, и въпреки това се обичаме и знаем, че сме обичани. Да се отнасяме към себе си с внимание, по родителски загрижени и с любов тогава, когато сме в трудно положение или пък измъчвани от болка, точно както бихме постъпили спрямо някой друг в подобна ситуация - ето това означава да изпитваме и да проявяваме себеуважение.
Защо себеуважението не ми е естествено присъщо?
По всяка вероятност не би било така, ако родителите, учителите, приятелите, които също са лишени от себеуважение, не ни го отнемаха по най-суровия начин. То е, защото западният модел е съсредоточен върху властта, контрола и постиженията, а ние сме били отличници, що се отнася до възприемането на всичко, присъщо за слабото его. Научили сме се да се безпокоим за това какво мислят другите за нас, да се харесваме на онези, върху които желаем да въздействаме. Да вярваме, че не ние сме важните и достойните, а хората, които ни заобикалят. Внушили са ни също така, че ако безкористно обичаме другите, автоматически ще доловим нуждите им, че да обичаш другите означава да се грижиш за техните нужди. Предполага се, че и обратното е вярно, тоест тези, които ни обичат, ще задоволяват нашите потребности. Втълпявали са ни нещо, което просто не е истина.
Възпитателите ни дори не са ни предоставили възможността да изберем дали да се научим на себеуважение, което е точно противоположното на гореописания модел. В детството са ни повтаряли, че да обичаме себе си е егоистично, че води до самомнителност и нарцисизъм и че в такъв случай никой не ще пожелае да принадлежи към обкръжението ни. Западният модел, който насажда у нас принципите на слабото его, е модел на убеждението, предлагайки ни сякаш начин да контролираме чувствата и поведението на другите, като се грижим за тях и ги обичаме повече от себе си. Това просто не се получава.
Ако ние не можем или сме избрали да не обичаме себе си, как тогава да вярваме, че бихме могли да бъдем обичани? Ако цялата ни любов и уважение са фокусирани върху другите, как да се чувстваме цялостни, завършени и обичани от самите нас? И ако не изпитваме добри чувства по отношение на себе си, как да проявим най-добрата си същност? Никой не може да бъде пълноценен, пренебрегвайки собствената си личност. И най-накрая, ако следваме този модел и обичаме другите повече, отколкото себе си, и ако в отговор не получаваме от тях толкова, колкото даваме, как да не се почувстваме измамени и засегнати? Хората, които имат усещането, че са измамени, че са станали обект на злоупотреба, че са се възползвали от тях, не са сред онези, които могат лесно да бъдат обичани - нито от другите, нито от самите себе си. Очаквайки околните да ни обичат и да се грижат за потребностите ни, ние ги натоварваме с непосилно бреме. Никой друг не може да знае точно от какво имаме нужда в дадения момент! Никой не е в състояние да ни обича по начина, по който искаме! Никой не може да направи за нас това, на което ние сме способни и от което се нуждаем.
Себеуважението означава ли егоизъм?
Буквално възприето, да. Но само ако егоизмът се определя като полагане на грижи за себе си, или „себелюбие“. Според дефиницията, срещаща се в речниците, егоизмът е „твърде голяма загриженост за собственото благополучие“. Наблягам на твърде голяма, защото обикновено го тълкуваме като каквато и да било загриженост. Западният модел ни е научил, че да си егоист е ужасно, и в много отношения понятието егоизъм сякаш се бърка с егоцентризъм. Егоцентричен се определя като „инертен или неподвижен, център, около който се движи всичко друго; ангажиран със или концентриран само върху собствените работи“.
Каква е разликата между „егоизъм“ и „егоцентризъм“? Егоизмът, себелюбието, в смисъла на себеуважение, характеризира вашата връзка с вас самите. „Себе“-то не е центърът, около който се въртят останалите. От никого другиго не очаквате да ви възприеме като център на каквото и да било. Себелюбието е проявление, засягащо вас лично. Ударението пада върху полагането на грижи за вас самите. Можем да престанем да се стремим да сме Слънцето, около което другите се въртят, и да се задоволим да бъдем звезди, светещи със собствена светлина. Сякаш никоя друга представа не е толкова трудна за възприемане, не предизвиква толкова много спорове и не е така дълбоко проникнала в съзнанието ни като тази, че да си егоист е лошо. Парадоксът е, че хората, които смятаме за егоисти - тези, които твърде много са ангажирани със собственото си благополучие, нарцистичните личности, - са едни от най-несигурните и най-егоцентричните. Те са изцяло лишени от себеуважение и не могат да се грижат за своите нужди, нито пък да се обичат. Прекарват времето си, фокусирани върху това как да контролират другите и да бъдат в центъра на техния живот. Енергията им е насочена към външното и се чувстват опустошени, когато най-накрая бъдат изоставени. Тези така наречени егоисти въплъщават всички признаци на слабото его и са пълна противоположност на себелюбивите хора, заредени със себеуважение.
За да обичаме себе си, трябва да се познаваме. За да удовлетворим собствените си нужди и желания, първо следва да знаем от какво се нуждаем и какво искаме. Как може да стане това, ако не фокусираме вниманието върху себе си? Бъдете себе-любиви. Погрижете се за вашето ценно себе. Никой друг не може да го направи, поне не по начина, по който ви се иска и ви е потребно.
Може ли прекомерното себеуважение да доведе до егоцентризъм?
Не. Себеуважението не може да бъде прекомерно. Това е процес, а не цел, нито пък придобивка. То е нещо, което практикувате всеки ден. Себеуважението е чувство по отношение на вас самите, съчетано с поведение спрямо себе си. Означава да се чувствате сигурни, обичани, силни и способни. Понякога ще се чувствате не толкова сигурни, обичани или способни. Това са моментите, в които ще сте по-уязвими, що се отнася до „слабото его“, и ще изпитвате желание другите да ви поставят в центъра на живота си и да удовлетворяват нуждите ви. Егоцентризмът се появява, когато липсва достатъчно себеуважение. Най-добрата съпротива срещу потребността другите да се грижат за вас, е сами да давате на себе си дори повече от това, което искате да получите. Ако се нуждаете от внимание, бъдете щедри и си отделете. Ако ви е необходимо да чувате комплименти и да ви възхваляват, възхвалявайте се и се ласкайте. Кажете си точно това, което копнеете да чуете. Ако не вярвате на себе си, как бихте повярвали, когато някой друг го изрече?
Като обсипваме себе си с онова, от което се нуждаем - било то възхвали, подаръци или доброта, като се чувстваме задоволени, цялостни и сигурни, - сме по-склонни да се отнасяме с любов и към другите. Имаме повече енергия да правим необходимото за себе си и за околните. Приемаме по-лесно собствените си грешки, както и чуждите. Всичко сякаш става по-просто и нещата се подреждат по-добре. Не се разстройваме, ако хората не вършат или казват това, което искаме, защото се чувстваме ненакърними.
Може би този парадокс би могъл да бъде обяснен метафорично. Представете си, че всеки има вътре в себе си две кутии за бисквити. Едната е за нас самите, а другата - за хората, които ни обграждат. Учили са ни, че трябва да пълним кутията за другите и ние печем купища бисквити с тази цел. Възпитали са ни, че не бива да слагаме в собствената си, нито дори да помисляме за подобно нещо. Според онова, което са ни втълпявали, ако продължаваме да печем бисквити за другите, и нашата кутия ще е пълна, защото се предполага, че те пък ще се погрижат за нас и всички ще сме щастливи. Но в действителност не е така. Обикновено кутията ни е празна и ако все пак някой пусне нещо в нея, то не е точно това, което бихме искали в дадения момент. Нищо чудно, че започваме да се чувстваме лишени, негодуващи и сърдити, защото гледаме как другите ядат бисквитите, които ние сме изпекли. Изходът от парадокса е толкова прост: напълнете собствената си кутия точно с това, което искате, а остатъка сложете в другата. Дръжте кутиите си пълни. Научете членовете на семейството си първо да мислят за своите кутии. Така всеки ще спечели.
Избрано от: „Джобен психотерапевт“, Сузана Макмахън, изд. „Колибри“, 2003 г.
Картина: Woman with a Mirror; DALL-E
