„Похвалите и комплиментите са типични примери за признателност, изразена по отчуждаващ от живота начин.“
The Swing (1876) by Pierre Auguste Renoir
~ Намерението зад признателността
„Лекцията ти беше чудесна.“ - „Ти си много чувствителен човек.“ - „Много мило от твоя страна, че ми предложи да ме закараш до вкъщи.“
Изброените изказвания са типични примери за признателност, изразена по отчуждаващ от живота начин. Може би се изненадвате на това, че наричам похвалите и комплиментите отчуждаващи от живота. Забележете обаче, че изразеното по такъв начин признание разкрива много малко от това, което се случва в говорещия и го поставя в положение на човек, който изказва присъди. Според моята дефиниция всички присъди - независимо дали са положителни или отрицателни - са част от отчуждаващата от живота комуникация.
Независимо че са положителни, комплиментите са вид присъда. По време на тренингите, които провеждам в корпоративната сфера, често срещам началници, които подкрепят практиката на похвалите и комплиментите, защото смятат, че е „полезна“. Изследванията показват, че когато началникът хвали своите служители, те започват да работят по-добре. Същото се отнася и за училищата: когато учителите хвалят своите ученици, те започват да учат по-усърдно. Прегледах тези изследвания и мнението ми е, че хвалените хора действително работят по-добре, но само в началото. Когато усетят манипулацията зад този вид комплименти, ефективността им спада. Това, което най-много ме смущава обаче, е, че когато хората забележат скритото намерение за манипулиране, цялата красота на признанието изчезва.
И още: когато използваме позитивната обратна връзка, за да въздействаме върху другите, не можем да бъдем сигурни как те ще възприемат посланието ни. Има една карикатура, на която един индианец казва на друг: „Забележи как използвам резултатите на модерната психология върху коня си!“ След това се приближават до коня и възкликва: „Аз имам най-бързия и най-смелия кон в целия Див запад!“ Конят се натъжава и си казва: „Страхотно! Значи си е купил нов кон…“
Изразявай признание не за да манипулираш, а за да празнуваш!
Когато използваме ННК (ненасилствена комуникация), за да изразим своето признание, ние го правим единствено за да празнуваме, а не за да получим нещо в замяна. Единственото ни намерение е да празнуваме това, че хората са допринесли нещо за живота ни.
~ Трите компонента на признателността
ННК определя три компонента в изразяването на признателността:
- действията, които са допринесли за приятното ни настроение;
- нуждите, които са били задоволени;
- приятните чувства, които изпитваме благодарение на тези задоволени нужди.
Как да изразим благодарност на езика на ННК: „Ти постъпи по… начин, който ме накара да се чувствам… и задоволи моята нужда от…“
Последователността на тези три съставни части може да варира; понякога могат да бъдат изразени и само с една усмивка или с едно „благодаря“. Но ако искаме да бъдем сигурни, че признанието и благодарността ни са възприети пълноценно, тогава е добре да развием красноречие, с което да изразим и трите компонента.
~ Приемане на признанието
Много от нас се затрудняват да приемат признателност с лекота. Тормозим се дали я заслужаваме. Започваме да се притесняваме какво ли очакват в замяна от нас - особено когато признанието идва от учителя или от шефа ни, които използват похвалата като средство, с което да увеличат продуктивността ни. Може да се притесняваме дали сме достойни за това признание. Свикнали с култура, в която „купувам, печеля и заслужавам“ са основни форми на обмен, ние често се чувстваме неудобно просто да даваме и получаваме.
ННК ни насърчава да приемаме признанията със същата емпатия, с която изслушваме и всяко друго послание. Изслушваме какво сме направили, с което сме допринесли за доброто на другия; изслушваме неговите чувства и нужди, които са били задоволени. И приемаме в сърцата си щастието от това, че всички ние имаме възможност да направим живота на другите по-красив.
Научих как да приемам признанията с лекота от един приятел - Нафез Асейли. Той беше член на групата от палестинци, които бях поканил в Швейцария за обучение по ННК. По това време, поради съображения за сигурност, беше невъзможно да се проведе съвместно обучение - с палестинци и израелци - в техните държави. В края на обучението Нафез дойде при мен. „Това обучение ще ни е от голяма полза в усилията за постигане на мира в родината ни - каза той. - Бих искал да ти благодаря според традицията на мюсюлманските суфисти; така правим ние, когато искаме да благодарим по специален начин за нещо.“ Преплете палеца си с моя, погледна ме в очите и каза: „Докосвам с устни Бога в теб, който ти позволи да ни предадеш това познание.“ След това целуна ръката ми.
С изразяването на своята благодарност Нафез ми показа различен начин за приемане на признанието. Обикновено избираме едната от две срещуположни реакции. Едната крайност е егоизмът: когато си мислим, че признанието ни издига над другите хора. Другата крайност е фалшивата скромност, с която отхвърляме благодарностите: „О, няма за какво да ми благодариш.“ Нафез ми показа, че признанието може да се приема и с радост, със съзнанието, че Господ е дал на всеки от нас силата да допринася за обогатяването на живота на другите. Ако осъзнавам, че силата на Господ, която се проявява чрез мен, е тази, която ме прави способен да обогатявам живота на другите, тогава мога да избегна капаните на самодоволството и на фалшивата скромност.
Приемай признанието без самодоволство и фалшива скромност!
Веднъж Голда Мейър, по времето, когато беше министър-председател на Израел, смъмри един от министрите си: „Не бъди толкова скромен! Не си чак толкова велик!“ Следващите редове на съвременната писателка Мариана Уилямсън ми служат като още едно напомняне да избягвам капана на фалшивата скромност.
„Най-дълбокият ни страх не е свързан с това, че сме неспособни да направим нещо. Най-дълбокият ни страх е свързан с това, че способностите ни могат да надминат всякакви очаквания.
Това, което ни плаши, е светлината, а не тъмнината ни. Ти си дете на Бога. Когато се правиш на нищожен, ти не служиш на света.
Не е просветен онзи, който се е свил дотолкова, че другите вече да не се чувстват неудобно в присъствието му.
Родили сме се, за да проявим величието на Господ, който е в нас. Това е дадено не само на някои, а на всички.
И когато позволим на светлината в нас да се прояви, тогава подсъзнателно даваме позволение на другите да направят същото.
Когато се освободим от страховете си, присъствието ни автоматично освобождава и другите.“
Из: „Общуване без агресия“, Маршал Розенберг, изд. „Кръгозор“, 2019 г.
Картина: The Swing (1876) by Pierre Auguste Renoir; chinaoilpaintinggallery
