„Тайната на родителството не е в това какво „прави“ родителят, а в това „кой“ е родителят за детето. Всички родителски умения на света не могат да компенсират липсата на привързаност.“
За дълбоката криза в отношенията между родители и деца във времена на подменени ценности и липсващи авторитети, споделено от „Стойте до децата си“ (Изд. „Кибеа“) – съвместен труд на специалиста по неврология, психиатрия и психология д-р Габор Мате и психолога д-р Гордън Нюфелд.
♥ Защо родителите са по-важни от всякога
Нашите майки и бащи бяха по-уверени, по-сигурни в себе си и за добро или лошо, имаха по-голямо влияние върху нас. Днес мнозина не усещат родителството като нещо естествено.
Съвременните родители обичаме децата си не по-малко от преди, но любовта ни невинаги достига до тях. Имаме също толкова много неща, на които да ги научим, но се чувстваме неспособни да ги предадем. Не съумяваме да напътстваме децата си, така че да осъществят потенциала си. Понякога се държат така, сякаш ги е отвлякла сирена, чиято песен самите ние не чуваме. Боим се, макар и смътно, че светът е станал по-опасно място, но се чувстваме безсилни да ги предпазим. Пропастта, която се разкрива между децата и възрастните, понякога изглежда непреодолима.
Борим се да отговорим на собствените си представи как трябва да изглежда родителската грижа. Когато не постигаме желаните резултати, прибягваме до молби, увещания, подкупи, награди, наказания. Чуваме се как говорим на децата си с тон, който звучи твърде сурово дори в собствените ни уши и чужд на вътрешната ни природа. Усещаме как в критични моменти охладняваме – точно когато би било най-важно да проявим безусловна обич. Чувстваме се ранени и отхвърлени като родители. Обвиняваме себе си, че не се справяме; децата си, че не чуват; телевизията, че приковава цялото им внимание; училището, че не ги държи достатъчно строго. Когато безсилието ни стане непоносимо, посягаме към опростенчески, авторитарни формули, съзвучни с етоса на бързите решения и масовата днешна нагласа „Оправяй се сам“.
Самата роля на родителите за развитието и съзряването на младите човешки същества вече е поставена под въпрос. „Важни ли са родителите?“ – питаше водеща статия в списание Nesweek през 1998 г. „Значението на родителската грижа се преувеличава“ – твърдеше книга, получила голямо международно внимание същата година. – „Карат ви да вярвате, че имате по-голямо влияние върху характера на детето си, отколкото е в действителност“.
Въпросът за родителското влияние може би нямаше да е решаващ, ако нещата вървяха добре. Фактът, че децата не ни слушат или не приемат нашите ценности, навярно би бил приемлив сам по себе си, ако умееха да разчитат на себе си и да се самоуправляват, ако притежаваха повече уравновесеност и чувство за посока и смисъл в живота. А виждаме, че тези качества липсват у много деца и младежи.
У дома, в училище и в общността развиването на младите личности е останало без котва. Често им липсва самоконтрол; склонни са към отчуждение, употреба на наркотици, насилие или просто безцелност. По-трудно се поддават на обучение и контрол в сравнение с връстниците им само преди няколко десетилетия. Губят способността да се приспособяват, да се учат от негативния опит и да съзряват. Небивал брой деца и подрастващи вземат лекарства за депресия, тревожност и други диагнози. Кризата се проявява в зловещото разрастване на тормоза в училище. Макар и редки, убийствата на деца от деца са най-трагичната изява на тази епидемична, агресивна болест на съвременната младежка култура.
Ангажираните и отговорни родители се чувстват фрустрирани. Въпреки обичта и грижата децата изглеждат силно стресирани. Възрастните вече не са естествени наставници на младите, както винаги е било в човешкия род и все още е сред другите видове в обичайната им среда. Предишните поколения – родителите, бабите и дядовците на бейби бума – гледат неразбиращо. „Ние нямахме толкова наръчници за гледане на деца – просто си ги гледахме“ – казват те, а в думите им се чете едновременно истина и заблуждение.
Във всичко това прозира и известна ирония, защото днес знаем повече от всякога за детското развитие и имаме достъп до много повече курсове и книги за вълнуващите ни проблеми в сравнение с предишните поколения.
Липсващият контекст
Какво се е променило? Ако трябва да отговорим с една дума: контекстът. Независимо от всички добри намерения, умения и състрадание, родителството не е нещо, което можем „да правим“ с всяко дете. За да бъде ефективно, е нужен контекст. Ако искаме грижите, успокояването, напътствията и насоките ни да имат успех, детето трябва да е възприемчиво към тях. Децата не ни делегират автоматично власт и авторитет само защото сме възрастни, защото ги обичаме, защото желаем най-доброто за тях или защото си мислим, че знаем кое е то. С този факт се сблъскват много доведени родители, приемни семейства, бавачки, детегледачи, възпитатели, учители. Естественият родителски авторитет се разрушава дори със собствените деца, когато се изгуби контекстът.
Щом родителските умения и дори обичта към детето не стигат, какво друго ни е нужно? Има една особена, незаменима връзка, формираща здравата основа на родителството.
Психолозите и другите специалисти по човешко развитие я наричат привързаност. За да позволи детето на един възрастен да се грижи като родител за него, то трябва да изпитва активна привързаност, да желае контакт и близост с него. В началото на живота този подтик се изразява физически: бебето е буквално свързано с родителя си и иска да бъде постоянно гушнато от него. Ако всичко се развива по план, привързаността еволюира в емоционална близост и накрая – в усещане за психологична интимност. Децата, които не чувстват такава връзка с отговарящите за тях възрастни, често трудно се поддават на родителска грижа и дори обучение. Само привързаността може да даде правилен контекст за отглеждането на едно дете.
Тайната на родителството не е в това какво „прави“ родителят, а в това „кой“ е родителят за детето. Когато то търси контакт и близост с нас, ние добиваме силата да бъдем грижовници, утешители, водачи, примери, учители, съветници. Когато е привързано към нас, ние сме пристанът, от който поема в широкия свят и в който се връща, когато търси прибежище; неговият извор на вдъхновение. Всички родителски умения на света не могат да компенсират липсата на привързаност. И цялата любов във Вселената няма да достигне до детето, ако я няма емоционалната пъпна връв на дълбоката привързаност.
Привързаността на детето към родителя трябва да устои най-малко дотогава, докогато то се нуждае от родителска грижа. А това става все по-трудно в днешния свят. Родителите не са се променили; не са станали по-малко компетентни или ангажирани. Фундаменталната природа на децата също не се е променила: не са станали нито по-малко зависими, нито по-устойчиви. Променила се е обаче културата, в която отглеждаме децата си. Привързаността към родителите вече не се ползва с нужната подкрепа от културата и обществото. Дори силната отначало връзка между родител и дете се подкопава от света, който вече не цени и не крепи привързаността помежду им. Децата все повече формират други, конкуриращи се връзки, а резултатът е постоянно отслабващ контекст на родителството. Не става въпрос за липса на обич или родителски умения, а за ерозия на контекста на привързаност, който прави грижата ни неефективна.
Из: „Стойте до децата си“, Габор Мате, Гордън Нюфелд, изд. „Кибеа“, 2025 г.
Картина: DALL-E
