„Въстанието от април 1876 г. бе по освободителната теория на Левски… То не постигна военна победа над Османската империя, но принуди Европа и Русия да предприемат действия, довели до възстановяването на българската държава.“
(„Милост от никого не диря“, худ. Иван Петров, 1973 г.)
Апостолът не е светец, а политик
Образът на Васил Левски в съзнанието на българите от вече няколко поколения няма нищо общо с действителността. Изграждането му започна още в XIX век, когато все още обществен идеал бе образът на мъжа-светец от Средновековието. Затова и националната пропаганда изчисти старателно от образа на Левски всички черти на характера му и чрез историография, публицистика, литература, кино – всички житейски стъпки, които не отговаряха на образа на един средновековен светец. Затова за Левски знаем, че като Исус и останалите светци предварително е обрекъл живота си на една свята кауза (е, не е религията, а родината, но то е почти същото), че не е пипвал жена и че е отчитал всяка изядена маслинка, купена с обществени пари. Свети Антоний ряпа да яде в сравнение с така наречения образ на Левски. Средновековният монах е имал катадневни видения-изкушения, Левски – нито едно.
Не бих имал нищо против този умилителен образ, битуващ в масовото съзнание, ако той не скриваше от хората истинските величини и постижения на Левски. Апостолът не е светец, а политик. Български политик, както се изразяват историците от втората половина на XIX век. Българските политици, както е известно, имат главна стратегическа цел, която е различна през различните исторически периоди. В периода 1878–1944 г. главната цел бе обединението на българските земи, останали под чужда власт. Между 1944-1989 г. – победата на комунизма у нас и по цялото земно кълбо. А след 1989 г. – влизането в Европейския съюз и НАТО. Всички те, разбира се, в името на висшата цел – добруване и просперитет на българския народ.
Добруването и просперитетът на българския народ, както и прогресивна перспектива, му бяха отказани в Османската империя, ето защо главната политическа цел на българските политици през 60-те години на XIX век бе възстановяването на българската държава. Собствената държава на всеки народ в тази епоха, а и днес, е най-силната гаранция за прогресивното му развитие.
Васил Левски се зае с постигането на тази главна политическа цел, стояща пред българските политици. И я постигна, създавайки най-точно водещата до реализация на целта теория на политическото действие – масова национална революция. Само такава революция би могла, в зависимост от случая, да постигне или военна победа над чуждата власт, или да предизвика намеса на тогавашната „международна общност“ в полза на българската кауза. Така и стана – въстанието от април 1876 г. бе по освободителната теория на Левски, а не по освободителната теория на Раковски или Гарибалди. То не постигна военна победа над Османската империя, но принуди Европа и Русия да предприемат действия, довели до възстановяването на българската държава. В този смисъл Левски е най-успелият български политик, тъй като е един от малкото, за да не кажа единственият, който, макар и увиснал на бесилото, успя да постигне главната си политическа цел по начертаната от самия него програма. Следващите поколения политици не успяха да реализират главните си политически цели – обединението на българските земи, построяването на комунизма. За ЕС и НАТО ще видим след известно време. Но факт е, че главната политическа цел на Левски бе и най-трудна, и най-тежка за изпълнение, защото му липсваше мощният лост, който имаха следващите поколения български политици – собствена държава. Затова политическият му успех има още по-голяма стойност.
Затова трябва да славим, почитаме, уважаваме и се прекланяме пред Левски. А не за това, че си броял маслинките. Боже, колко ми прилича това на броенето на депутатските кюфтета и воплите за ниската им цена. По петдесет на ден без пари да изяждат, стига да правят свестни закони.
Политиците, особено успелите политици, не са светци. И Левски не е светец в средновековния смисъл на понятието. Около него има и жена, която споделя леглото му, и то монахиня, и расото хвърля (суперсветотатство), и хора трепе в белградската легия и четата на Панайот Хитов (светците не трепят дори неверници), и рекет упражнява над тогавашните български бизнесмени да дават пари за революцията. При опит за наказание над един неподчинил се на рекета бизнесмен сам убива малолетно чираче – българче, опитало се да защити чорбаджията. И се самовъзхвалява в стихове, които пише, т.е. нито капка от смирението на светеца – имал е представа кой е и къде е. Да не говорим, че подготвя масова революция, в която ще загинат десетки хиляди хора. Какъв ти тук светец! И ако Левски е велик в стратегията на националната освободителна революция, в тактиката за реализацията й допуска грешки, не трябва да се правим, че не ги виждаме. Защото, желаейки да го видим без грешка (като светец), хвърлихме вината за залавянето му върху един сериозен и честен труженик на революцията – поп Кръстьо, който беше обвинен, че е предал Васил Левски. Името му днес е синоним на предателство. Не само че няма никакви документи за предателство, но и простата логика показва, че ако наистина имаше предателство от страна на поп Кръстьо, Васил Левски щеше да бъде арестуван още през деня в Ловеч, а полицейският ловешки шеф да получи наградата от 50 000 гроша.
За съжаление, в края на декември Левски нарушава поне четири правила на конспирацията. Първо – отива в обхванат от арести район, където полицията в такива случаи е особено бдителна. Второ – отива да свърши една дребна техническа работа (да прибере архива), която може да свърши всеки куриер. Трето – тръгва си посред бял ден и закономерно среща полицейски патрул, на който дава неубедително обяснение къде отива (да хвърля тор на лозето си на голям християнски празник). И четвърто – отсяда в ханче – крайпътните мотели на епохата, които и тогава, и днес полицията първи проверява, когато търси съмнително лице.
Често ме питат какво щеше да стане с България, ако Левски бе доживял Освобождението. Стефан Стамболов на квадрат щеше да стане Левски и щеше да действа в полза на българската кауза с не по-малка желязна решителност и безпощадност към всички врагове на България, така както той ги определя.
Знам следващия въпрос, който пари на устата на всекиго, задал по-горния. А щеше ли Левски да използва властта, за да натрупа имоти и пари? Така, както правят почти всички значими български политици от Стефан Стамболов до наши дни?
Мисля, че щеше да бъде в малкия списък на изключенията.
От: „12 мита в българската история“, Божидар Димитров, изд. Фондация Ком, 2005 г.
Картина: „Милост от никого не диря“, худ. Иван Петров, 1973 г.
