„И така, руският варварин се бори за човещината и християнството, а английският християнин - за варварството, тиранията, за злото и зверството! При такова зрелище лесно е да се усъмни човек в справедливостта, в цивилизацията, в самото християнство.“
Из свидетелствата на специалния кореспондент на в. Daily News Дженюариъс А. Макгахан, „който чрез своите дописки за турските зверства в България възбуди негодуванието на целия образован свят против постъпките на турските варвари и всели съчувствие и милост към нашите страдания даже и у народните ни врагове.“ (думи на Стефан Стамболов, превел книгата през 1880 г.)
(1844 ~ 1878)
Турските зверства в България
– Вярвате ли в Бога? – попитах един българин в Панагюрище, на когото къщата беше изгорена, жената обезчестена и убита, децата посечени, а малката му дъщеря била така измъчена, щото умряла по един най-ужасен начин.
– Не – отговори той, като се оглеждаше диво; аз вярвам в дявола.
Сетне този човек полудя и самичък се уби.
И така, ето в какво положение се намират сега българите. От една страна анархия, притеснения, тирания, жестокости и варварство; от друга – нещастие, унижение, сиромашия, безчестие, страх, отчаяние. И има още хора възпитани, просветени, образовани, които уверяват, че това трябва така да остане, че всичко трябва да си върви по старому, че всичко е благополучно. У тия хора, разбира се, няма нито сърце, нито чувства, нито състрадание. Виждал ли е светът някога подобно зрелище? Пред нас стои народ слаб, безпомощен, в младенчество, без име, народ-сираче, захвърлено посред могъщите народи, от които той напразно чака помощ и покровителство, горкият, захвърлен от съдбата, роден в неволя, но с благородни стремежи към нещо по-добро. Той се старае да се възпита, да се образова, да се развие, опитва се да излезе от положението на роба и дивака, но той се намира във властта на един варварин, който с дяволско зло го унищожава, позори, бие, терзае, докато най-сетне неговите вопли не достигнат до глухата, удивена Европа. При това зрелище присъствуват две нации. От едната страна стои народът, роднина по кръв и език, неотдавна излязъл от робското състояние и още досега смятан от Европа за варварин, но душата на когото гори от благородна, човеколюбива жажда да помогне на слабия, злочест брат. От другата страна ние виждаме друг народ, могъщ, горделив със своята сила, образование, развитие и християнски стремежи, стоящ на върха на цивилизацията, на науката, изкуството, литературата, военните подвизи, а най-главното – на свободата и на свободните учреждения – народ, който се гордее с това, че не само всичките му граждани са свободни, но е свободен всеки човек, който стъпи във вълшебния кръг на пределите му. И представителите на този народ, като изповядват тази религия, в основата на която лежи любовта към човечеството и състраданието към злочестите, говорят: „Не, този мъченик народ няма да получи помощ, той е длъжен да си остане в унизително робство; него трябва да го грабят и мъчат, жените и децата му трябва да безчестят; жилищата му трябва да изгарят дивите варвари, които го командуват; тоя младенец, подхвърлен народ, роден роб и напразно умоляващ облечените в ризници европейски гиганти, няма да получи помощ, ще остане навеки роб на дивия, пияния тиранин, защото …, защото …“
И така, руският варварин се бори за човещината и християнството, а английският християнин – за варварството, тиранията, за злото и зверството! При такова зрелище лесно е да се усъмни човек в справедливостта, в цивилизацията, в самото християнство. „Но вие нарочно замъглявате въпроса – могат да ви отговорят – на християните ще бъде оказано покровителство; лорд Дерби написа нота със силни думи: виновниците за българското клане ще бъдат наказани и ще бъдат дадени гаранции“. Гаранции!
Самата тази дума е най-злата сатира на дипломацията.
Нима ние нямахме стотици гаранции в продължение на последните 50 години! Нима не бяха получени гаранции след клането на християните в Косандра, Кастория, Едрине, Солун, Бималия, Лариса, Сулия, Псара, Мистра, Дамаск и Джед? И при това, след тези ужасни събития загинаха хиляди хора, които се ползуваха от гаранциите; след убийството на консулите в Солун лорд Дерби излиза пак с голямата панацея на дипломатите – гаранциите. Дипломатическите гаранции не означават ни повече, ни по-малко от дипломатическа безнаказаност за турците и законно позволение да захващат нова кървава разправа, когато им е угодно, но с условие да дадат нови гаранции. „Вие забравяте, – ще ми кажат, – виновниците за клането ще бъдат наказани“. Виновници има от 20 000 до 30 000 души, не е възможно всичките да се обесят, ако на всекиго от тях ръката е обагрена с невинна кръв. Как може да се говори за наказание на виновните, когато цялото влияние на сър Хенри Елиът, на лорд Биконсфилд и на лорд Дерби, могъществото на английския печат, бурята на народното негодувание, силата на велика Англия, поддържана от цяла християнска Европа – не можеха да накарат поне един турчин да върне откраднатата завивка на бездомните жени и деца, които умират от глад и от студ.
Що се отнася до заплашванията, те не действуват върху турците. Тежкият опит на нищо не ги научава.
Избиването на християните във Влашко и Молдавия не им задържа в ръцете тия провинции. Поголовното клане на сърбите не можа да накара малкия, юначен народ да се покори; зверската касапница в Хиос и Псара не удържаха Гърция. Напротив, всичките тия събития доведоха направо към противоположни резултати. Зверствата в Хиос дотолкова възбудиха всеобщото негодувание в Европа, щото правителствата бяха длъжни да защитят гърците. Разорението на Пелопонес и вероломството на Ибрахим-паша накараха разгневените съюзнически адмирали да направят битка при Наварин и да унищожат турския флот. И това страшно бедствие не им отвори очите, не ги убеди, че европейските държави ни се шегуват. Те продължаваха своята предизвикателна политика, докато Русия не им обяви война. Но нито загубата на Румъния, Сърбия и Гърция, нито наваринският разгром не научиха Турция да има човешки чувства. Тогава как е възможно да се чака, че слабите заплашвания на Дерби ще ù подействуват? Турците са твърде тъпи, невежествени, диви. Каква полза има лорд Дерби да заплашва един народ, който даже не знае за неговото съществуване. Това е все същото да заплашваш някой бенгалски тигър, че ще го повикаш в полицейски съд.
Но някои казват, че ако турците отново се заловят със своите кървави подвизи, то ще трябва да се направи нещо – да се окупират с европейски войски християнските провинции и да ги освободят напълно. Но защо да чакаме? Нима те не са пролели достатъчно човешка кръв? Нима те не са достатъчно умъртвили мъже, обезчестили жени и набили на маждраци деца?
Колко още жертви са потребни? Разбират ли хората, които говорят така, каква хладна жестокост лъха от думите им? И при всичко това, така именно постъпват дипломатите, които нямат нито сърце, нито състрадание, нито изкуството да предвиждат бъдещето, те се задоволяват с това, че ще чакат нови подвизи от страна на турците. Портата вече смята, че бурята е отминала; не е нужна никаква промяна: всичко си отива по старому. В това я подкрепя сър Хенри Елиът. На някои от дипломатите източният въпрос е омръзнал и те са съгласни да сключат каквото и да е споразумение, само да го забравят макар и за малко време. Всичките са съгласни на такава полумярка, резултатът на която ще бъде ново въстание. Аз не се надявам на нищо.
Европа няма нищо да направи. Цялото пламенно негодувание на английския народ ще остане без последствие. Него ще го заобиколят и ще го излъжат.
За нещастните българи остава само едно – да страдат и да носят своя мъченически венец, докато небесното правосъдие не порази настоящите виновници за всичките техни бедствия, докато жестоката, безсърдечна политика на дипломатите, тия мъдреци, които измерват бъдещето със своя дребен аршин, не падне върху главата на народите и не изчезне навеки под страшните развалини и порои кръв.
Из: „Турските зверства в България“, Писма на спец. кореспондент на Daily News Д. Макгахан, превод С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев
Източник: pravoslavie.bulgarian-orthodox-church.org
Снимка: Januarius MacGahan (1844-1878)
