„Българите са исполини по ръст, десет наши бойци не могат да победят в ръкопашен бой един българин.“
~ Из хрониките на арабски географ през Средните векове
Хан Крум пирува след победата над император Никифор. Миниатюра от българския превод на Манасиевата летопис. XIV век. Библиотека на Ватикана (л. 145). (История на България. Том 2. Първа българска държава. изд. на БАН, София,1981.)
Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
Според широко утвърдена у съвременните българи представа, древните българи, наричани в науката прабългари, са номадски, чергарски народ от тюркски произход, добрал се до Югоизточна Европа след столетно митарство по азиатските степи от Монголия до долните течения на реките Днепър, Дон и Кубан. Като всички номади, българите са били ниски, кривокраки монголоиди. Прехранвали се, отглеждайки огромни стада от крави, коне, овце и кози по безбрежните степи, живеели в юрти (шатри), движейки се от място на място в зависимост от тревната вегетация. Имали съвсем примитивна битова култура, но неизвестно как имали отлично въоръжение за времето си. Имали, значи, конни армии, като всеки боец (и конят му) бил в железна ризница, въоръжен със сложен скорострелен лък, копие, остра сабя, нож и щит. На бойното поле не можел да му се опре нито боец от армиите на подобни народи, нито школуваните и отлично въоръжени бойци и на Източната, и на Западната империя. Освен с животновъдство, българите се изхранвали и с грабежи. И досега някой съвременен политолог, за да обясни грабежите на съвременните политици или администратори, пише: „Какво искате, като грабежът е бил основно средство за препитание на този народ още с пръкването му.“
Честно казано, съм се питал как и откъде са се пръкнали подробностите в този мит. Нито византийските, нито други средновековни чужди автори пишат подобни неща за българите. Склонността на последните няколко поколения българи към самоунижение (след краха в Първата световна война), изглежда, си е казала думата. Защото подобни неща не са писали и старите ни историци, за които съм писал и по-рано и обявих за главни виновници за раждането на много национални митове, свързани с историята.
Признавам, че доскоро въпросите с произхода и прародината на древните българи не бяха достатъчно добре изяснени и по тях се водеха яростни дискусии. Но днес е вече почти сигурно, че прабългарите не са тюрки и монголоиди, а спадат към иранската племенна група (т.е. българите са европеиди) и прародината им не е Монголия, а земята Балхара в подножието на Хиндокуш, т.е. равнините на днешния Северен Афганистан.
Физическият тип на древните българи (прабългарите) също отдавна не е тайна, тъй като археологическите разкопки в некрополите (гробищата) в Североизточна България показаха, че ръстът на скелетите е 175-180 см. Това е висок ръст дори за съвременните хора, а в Средните векове българите са изглеждали като исполини. Защото средният ръст в Европа и в Близкия изток е бил 155-160 см. Един арабски географ от тази епоха така си и пише: „Българите са исполини по ръст, десет наши бойци не могат да победят в ръкопашен бой един българин.“
Високият ръст на българите не е загадка. Съвременната наука отдавна е установила връзката между количеството консумирано месо и ръста на човека. Повече месо – по-висок ръст, и обратното. Българите (митът поне това не ни отрича) са консумирали много месо, тъй като са имали огромни стада от всякакъв добитък. Като прибавим и огромните физически усилия при военното обучение, започващо в ранна детска възраст, ясно е защо българите са били „исполини по ръст“ в сравнение с останалите европейци и араби, консумиращи в тази епоха твърде малко месо.
Но обстоятелството, че българите имат огромни стада, не означава, че те са примитивни чергари, бродещи по евразийските степи без цел и посока. Тук сме виновни и ние, учените, че не обясняваме популярно какво означава номадизъм в производството на блага и че номадизъм не означава непременно чергарство. Даже почти никога, когато става дума за животновъдство. Номадство означава екстензивно ползване на земята, като се разчита не на изкуствено отглеждани ливади или на предварително събран фураж за отглеждане на животните на ясли, а на естествената трева. В този случай стадата и овчарите изминават, преследвайки свежата зелена трева, понякога огромни разстояния, но в определен цикъл и в едни и същи територии. За пример – котленските, жеравненските, смолянските, широколъшките и странджанските овчари напролет отглеждаха овцете си в равнините на Добруджа, Тракия или Беломорската равнина, а когато през юли тревата в равнините вече прегоряваше, качваха стадата по билата на Стара планина, Странджа и Родопите. През зимата слизаха в равнините край Черно и Бяло море, където рядко пада сняг и има зелена трева дори през зимата. Разбира се, през цялото това време овчарите са живели в колиби, изграждани от пръти и слама, но семействата им и част от братята и сестрите си живеят в крупни селища от градски тип, като Котел, Жеравна, Копривщица, Малко Търново, Златоград, Широка лъка, Смолян, в огромни три- и четириетажни къщи, построени от камък и дърво с магазини и главно работилници под тях, преработващи суровини, идващи от овчарските стада – кожи и вълна. Това е номадският начин на животновъдство, но никой не нарича възрожденските българи от тези селища номади.
Както и гореспоменатите възрожденски българи, така и древните българи (прабългарите) не са били само овчари, тази прослойка е била не повече от 10-15% от населението. Необходимостта да се преработят ценните суровини, идващи от стадата, са стимулирали развитието на занаятите кожарство и тъкачество. Отлично обработените български кожи и вълнени платове са занимание на хиляди други българи и с тях народът ни е станал известен още в VII-VIII век. Ще напомня, че с тези занаяти с древен корен българите се занимават до втората половина на XIX век, те хранят и обличат не само българския народ, но и милионната османска армия, доходите от тези занаяти са в генезиса на появата на българската буржоазия, започнала светкавично борба за национално и духовно освобождение.
Ако бяха чергари, българите би трябвало да ядат само месо. А месото, колкото и питателна храна да е, не е достатъчно за нормалното развитие на човешкия организъм, дори ако към него прибавим и рибата от големите реки (към които по необходимост се придържат стадата), която българите с умение са ловили според византийския хронист Теофан Изповедник в VII век, а вероятно и много по-рано. Необходими са веществата, съдържащи се в хляба от зърнени култури. Признавам, че доскоро и аз не предполагах, че древните българи са били добри земеделци. Но в последните 30 години бяха открити и в южноруските степи, и в Североизточна България, в чертите на прабългарски селища, делви със запазено жито и просо. Анализът на зърното, направен от агрономи, е с изумителни резултати – пшеницата и просото са високодобивни сортове, които могат да се получат само след неколкостотин годишна селекция. Това означава, че българите имат вековни традиции в земеделието още преди да дойдат в днешните си земи – най-вероятно придобити още в прародината си Балхара, където може би столетия са живели уседнал живот.
Пак там прабългарите вероятно усвояват и много други умения на високите цивилизации на епохата. Или сами стигат до тях. Календарът им (най-точен и до днес в света) може и да е заимстван от китайския, но именно усъвършенстването му до тази прецизна точност свидетелства за добра астрономическа и математическа наука. Много черепи на погребани прабългари свидетелстват, че древните български медици са правили и сложната и днес хирургическа операция – трепанация на черепа, и оперираният е оздравявал и живял още 20-30-40 години. Отличното въоръжение на българите, за което са били нужни хиляди тонове желязо, означава и рудодобив, металургия, и майстори, способни да обработват суровото желязо и да изработват прецизни оръжия и земеделски сечива.
Строителството е друг пример за високите цивилизационни умения на древните българи. Арменски географ още в IV век отбелязва, че от народите, живеещи на север от арменците в Кавказ, само българите имат каменни градове. Арменският географ не е излъгал — още с идването си на Балканите българите строят отново градове със сгради и крепостни стени от камък – Плиска, Преслав, Дръстър, Мадара… Предположението, че на каменно строителство българите са се научили от пленени или избягали византийци, не е състоятелно. По това време (от векове преди това) Византия строи с дребен ломен камък и с тухли. Достатъчно е читателят да види две оцелели византийски сгради в центъра на днешната ни столица София – църквите „Св. София“ и „Св. Георги“. Докато българите строят сградите си от огромни квадри с тегло от неколкостотин килограма. Това е непознат вид строителство в тези географски ширини, но отлично известен в регионите около и в прародината на древните българи.
И така, изследванията на историците и археолозите днес убедително доказват, че българите не са примитивен чергарски народ, не са монголоиди с ниска битова култура. Българите са народ с висока цивилизация (продукт както на заимстване на високи чужди цивилизационни постижения, така и на подобряването им), а и със собствени постижения. Всичко това обаче предполага и една сериозна структурирана цивилизация на древното българско общество. Както гореописаният номадски (пак повтарям, не чергарски) начин на животновъдство, така и животът в каменни градове, занаятите, рудодобивът, металолеенето и обработката на метала изискват твърд политически контрол (което означава и военен) над обширни територии. Такъв контрол може да осъществи само държава с развито законодателство, определящо правата и задълженията на всеки член на обществото.
Държава българите са имали очевидно още в IV-III век (а вероятно и по-рано) и това е споменаваната в ирански и индийски източници Балхара, но как се е случило така, че прабългарски групи се устремяват по всички посоки в началото на първото хилядолетие от Христа, не деградират ли по пътя тези групи и не се ли превръщат в примитивни чергари? Очевидно не – след като не са загубили цивилизационните си умения (от монументалното каменно строителство, през металодобива, до сложните хирургически операции). Но и разселването е факт – куп съвременни народи в Поволжието и Средна Азия (Татарстан, Чувашия, Кабардино, Болкария, Казахстан, Азербайджан, твърдят, че са потомци на древните българи. Източниците от европейски произход сочат и преселване на прабългарски групи в Бавария, Ломбардия, Унгария.
Преди всичко никой не се е постарал да уточни причината за преселванията. Вярно, сведения в наличните досега източници няма, но тази причина не би могла да бъде друга, освен валидната за всички други древни общества, излъчващи преселници. А тя е – пренаселване на веднъж усвоената от държавата територия, която в един момент вече не може да изхрани порасналото поради демографска експлозия (резултат впрочем на добър живот) население на държавата.
При високоорганизирани и на високоцивилизационно равнище общества преселването става по план на държавата. Ще припомня как е при гръцките полиси (градове-държави). Търговци или разузнавателни мисии издирват свободни и подходящи за пълноценен живот територии. Понякога ги купуват от местното население, ако има такова. След това в един ден, натоварени на кораби, тръгват на дълъг път и след 10–20 дни плаване пристигат на новото място, светкавично основавайки не колония, а нова държава. Тя е на същото цивилизационно равнище по отношение на бита, културата и технологиите, като държавата-майка, тъй като преселническата група е комплектувана от специалисти във всички направления.
Изглежда, съвременният български историк Петър Добрев е прав, когато твърди, че по същия модел са се комплектували и древнобългарските преселнически групи. При изчерпване на ресурсите на държавната територия се е формирала с държавна помощ изселническата група, разбира се, далеч по-многочислена от изселническите групи на древногръцките полиси. Откривана е или завладявана с армията на държавата плодородна територия, наблизо, а понякога и доста далеч от родината-майка. След това, смята Добрев, в рамките на 25-30 дни изселниците се прехвърлят с всичко необходимо за производство и отбрана на новата територия, формирайки новата българска държава. На свой ред при пренаселване след време тя или разширява териториите си след спешни войни със съседите, или формира нова изселническа група, която по гореописания модел формира друга българска държава по широкия свят.
Тази древнобългарска практика обяснява силния стремеж на българите към държавност навсякъде, където попадат по света в Поволжието (Котраг), в Македония (Кубер), в Северното Причерноморие (Кубрат). Стремежът към собствената държавност е генетично заложен в българите, факт е, че в единоверна Византия, където българите не са дискриминирани, за 168 години вдигат 3 въстания, за да възстановят държавата си. Факт е, че в мюсюлманската османска империя, където българите са дискриминирани и верски, и икономически, те не вдигат нито едно въстание с религиозни или икономически искания, както е по това време в Европа. Всичките ни въстания – и това на Константин и Фружин, и двете Търновски, и Чипровското, Карпошовото и Априлското въстание, си поставят само една цел – възстановяването на държавата България.
От: „12 мита в българската история“, Божидар Димитров, изд. Фондация Ком, 2005 г.
* Хан Крум пирува след победата над император Никифор. Миниатюра от българския превод на Манасиевата летопис. XIV век. Библиотека на Ватикана (л. 145). (История на България. Том 2. Първа българска държава. изд. на БАН, София,1981.)
