„И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим, върви Апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена.“
(Христо Смирненски, 1922)
ЛЕВСКИ
(Произведението е написано по повод 49-та годишнина от обесването на Васил Левски)
Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове – и тогава пред нас не може да устои най-здравата крепост на тираните.
Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата – пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към бунт. Апостол, истински апостол на свободата.
Весело, бледо лице, озарено от лъчите на пламтяща душа. Синкави очи, горящи в мисли и напрежения. И ведно със звънките песни на бодрия веселяк като тътен на вулкан се носи тежкият, бурен зов на вожда, който зове задрямалите войници за утрешния бой. В задимените кафенета на малките занаятчийски градчета, прихлупените балкански колиби, по седенки и читалища – навред гърми неговото слово. Навред отворени обятия, навред предателски очи и низамски потери.
Пред смаяните очи на своите приятели той върви непоколебим до зиналата уста на гибелта. Всеки миг – опасност, всяка стъпка – риск. Но Апостолът има велика смелост.
В Цариград той е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Сопот полицията залавя палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото това време по стръмния Шипченски проход бързат трима души: старец и две калугерки. Под смирената калугерска дреха гори бунтовното сърце на Левски. Другата калугерка е леля му Христина.
В Никопол Левски е прегърбен, с превързана глава слуга. От Карлово за Пловдив той спокойно язди редом с потерята на хаджи Исмаил, която току-що е претърсила цялото Карлово заради този неуловим фантом. И ведно със смелостта в сърцето му цъфти благородно презрение и спокойствие.
В учителската стая в Сопот има комитетско тайно събрание.
Неочаквано една полицейска хрътка се вмъква, за да шпионира. Шепот и трепет между всички присъствуващи.
– Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията.
Плесница еква в стаята и предателят се измъква, смазан от нечуваната смелост...
И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим, върви Апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена. Пред старци и младежи, пред учени и прости, пред селяни и граждани – навред разлиства той великата книга на революцията, революция, която няма за цел да освободи народа само от властта на султана. „Не ни трябва нов султан, а човешка свобода и равенство...“
Бедните знаят какво иска Левски, но и чорбаджиите знаят, че този „чапкънин“ съвсем не е техен приятел. Като турски ходжа се промъква Левски с една четица от 15 души при хаджи Мустафа в село Асакърово и с револвер в ръка напомня на бея да не мъчи селяните. Като български поп – при чорбаджи Стефан в Търново, за да му посочи стоманеното острие на камата си.
Няма предел неговата смелост, няма удар, който да съкруши неговата воля и твърдост. И когато, предаден, ранен и изправен пред съда в софийския конак, Левски вижда книжа и портрети, когато узнава предателството, той все пак остава хладен като гранит.
„Аз съм Левски, аз върших всичко, по моя заповед бяха политическите убийства. Никого от тези не познавам...“
На 22 февр. 1873 год. край софийските казарми се тълпеше любопитен народ. В зимния предутрен здрач се мяркаше черният силует на бесилката. Студеният вятър свиреше в комините, провираше се през тълпата и поклащаше въжето. Ето колата. Турци, селяни, цигани – всички очакват любопитното зрелище. Жените и децата се приповдигат на пръсти. Но от колата измъкват полумъртъв човек. Левски, неуморимият бунтовник, гордият апостол на свободата, не пожела да достави със смъртта си удоволствие на властниците. В тъмната февруарска нощ той жестоко разби главата си в дебелите хладни стени на затвора – сякаш те бяха същите стени на грамадния затвор, който цял живот той руши, сякаш това бяха железните пръчки на клетката, върху които настръхнал се удряше затворен, обезкрилен орел...
* Публикувано в сп. „Народна армия“, март 1922 г. с подпис Хр. Смирненски
Снимка: Христо Смирненски, август 1922; Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
