За изгубените земи и изгубеното население на България през нейната хилядолетна история, с думите на изтъкнатия български историк медиевист и византолог проф. Петър Мутафчиев и статията му от 1929 г., публикувана в книжката, инициира от Комитета за Културно повдигане на Видинския край.
(1883 ~ 1943)
В кои земи е живял и живее българският народ (фрагмент)
Българският народ вече има едно държавно съществувание от 1200 години. Тази година ние празнувахме хиляда годишнината от смъртта на Симеон, от времето, в което България бе не само една голяма държава, но и огнище на култура, което в продължение на векове пръскаше лъчи по целия славянски свят. Ние всички знаем какво представляваше българската държава по времето на Симеон. Мнозина от нас навярно съжаляват, че днес нейните граници са неизмеримо по-тесни от тия в Симеоновото време. Малцина обаче си дават сметка, а и малцина могат да знаят, че след хиляда годишно съществуване българският народ в количествено отношение днес представлява нещо много по-малко, отколкото тогава. За един период от хиляда години нашият народ не само че не се е увеличил, напротив, той е изгубил твърде много; изгубил е население, изгубил е земи, в които тогава живееше и в които сега няма помен от никакви българи.
…
През хилядолетното ни съществуване българщината в южните балкански земи е била подложена на една непрекъсната асимилация. Едно свидетелство за упоритостта на българското племе е, трябва да бъде подчертано това, че то, въпреки всички превратности на съдбата, въпреки всички нещастия и стихийни бедствия, успява да се запази в най-южните балкански земи до епохата на турското нашествие и на много места го преживява, за да бъде подложено на усилена асимилация в последните два века от съществуването на турската империя. Силите, които съдействуваха за обезличаването на българския национален колорит на ония места, бяха от най-разнообразно естество, но не на последно място тук действуваше съзнателната гръцка пропаганда, гръцката църква, по-силната гръцка култура.
И ние се поддавахме на това въздействие в епохата на робството, защото българският народ беше изгубил самосъзнанието си, нямаше водачи, нямаше кой да го упътва, да го научи да пази себе си, да пази народността си.
Нещастието на нашия народ не е само в това, че през течение на вековете е губил части от себе си и от земите си, без да бъде в състояние от своя страна да спечели нещо или да компенсира загубите на едно място чрез печалби на друго. Нашето нещастие е главно в това, че ние и днес сме може би едничкият народ, части от който още са подложени на този процес на неспирна асимилация и който не е в състояние или пък прави твърде малко, за да го спре. Защото, след като преди няколко години изгубихме Тракия, изгубихме южна и западна Македония, (в народностно, а не само в държавно отношение) ние днес виждаме как нашите сънародници и в останалата Македония са подложени на един режим, на който аз се боя дали ще бъдат в състояние да устоят. След като бе загубен национално българският лик на цялата Моравска област, на насилствена денационализация на запад са подложени сега и други широки български земи. След като стотици хиляди българско население е вече отдавна погълнато зад Дунава, в днешно Влашко, на безчовечен гнет са подложени наши сънародници в Добруджа; целта е да се заличи народностният лик и на тази българска земя.
Никой от нас и не мисли днес за войни, чрез които да си възвърнем земите, в които още живеят българи. Най-малко в днешно време трябва да се увличаме от подобни желания. Нужно е обаче да се изтъкне, че както в човешките общества, тъй и в природата, съществува един основен закон, то е законът за самосъхранението. Той не се проявява само в естественото разплодяване, той се изразява преди всичко в търсенето на средства и възможности, чрез които индивидите, били те еднолични, били те колективни, съхраняват това, което вече са създали. И както в широкото царство на природата родовете и индивидите, които не са могли да намерят достатъчно средства да се самозапазят, в края на краищата изчезват, същото става и с човешките общества. Нека не забравяме, че както има изчезнали растителни и животински видове, тъй също има и изчезнали народи. Длъжни сме да имаме винаги в ума си тази мисъл и съобразно с нея да знаем какво трябва да се прави в бъдеще.
Днес българската народност обитава не само границите на нашата държава. След всичко, което е вече безвъзвратно загубено, има още широки покрайнини - знаем ги всички кои са те - в които българското племе е подложено на денационализация. Нашата длъжност е да помислим - не за присъединението на тия покрайнини към българската държава - а какво можем да направим за запазването на нашата народност там, с какво може да се помогне на нашите сънародници, за да спасят те едничкото, което им е останало: народно съзнание и език.
Много бяха бедите, които народът ни в миналото е преживял и затова твърде много и тежки са жертвите, които му бе отсъдено да даде. Съдбата бе ни обградила с неприятели от всички страни и имаше времена, когато ние бяхме лишени от всичко - от държава и от водачи, политически и духовни, когато нашето съзнание и писмеността ни угасваха, когато и самото ни народно име бе на път да бъде забравено от всички. Рядко един народ, попаднал в такова състояние, би могъл да се запази. А ние въпреки всичко, макар и с тъй големи жертви, оцеляхме. Спасиха ни нашата необикновена упоритост, физическата ни издръжливост, плодовитостта на племето ни. Наистина всички тия качества ние още не сме загубили, но и опасностите са увеличени. Защото тия, на които случаят или обстоятелствата в миналото помагаха да заграбят наши земи и да подлагат на изтребление или асимилация части от нашия народ в тях, сега вършат това с преднамереност и съзнание, при които са турени в действие всички средства на културата и на политическата сила.
Срещу тия именно нови методи на насилие трябва да се потърсят и нови начини за самоотбрана. Когато противниците ни, тук или там, са мобилизирали срещу ни всичко, що имат на разположение, ние не можем да оставаме срещу тях, както досега - дезорганизирани и само с упование в сляпата си стихийна или инстинктивна издръжливост. Това би значело да се обречем на сигурно и безвъзвратно поражение. На планомерното и действуващо с разчет насилие трябва да бъде противопоставена съзнателна самозащита. Но за да бъде последната възможна, нужни са няколко предварителни условия. Необходимо е на първо място да се съзнаят във всичката им ширина и значение опасностите, които ни ограждат, а след това - да се разбере, че когато е въпрос за националното ни самозапазване, то трябва да стане върховна цел и пред нея да стихнат всякакви разногласия, да изчезнат всички различия, които при един или друг случай могат да ни делят.
Не е тъй страшно, когато един народ е териториално разпокъсан. Непоправимо нещастие обаче е, когато такъв народ загуби съзнанието за своето единство, усета за своята общност и когато потънал във вътрешно разколничество или удавен в грижите и страстите на всекидневното си битие си затвори очите за всичко, което е по-далеч от тях и предостави на собствената им участ тия свои части, които са останали извън пределите на свободното отечество. Тъй той подготвя пълното си робство, а от там и бъдещото си окончателно изчезване.
А до такова състояние ние още не сме дошли и не бива да дойдем. Колкото и да са тежки времената, които днес изживяваме, миналото бе още по-тежко. Пък и свръх това у нас още има сили неизчерпани. Нам липсва само достатъчно съзнание, а от тук и волята, за да поставим общите си народни интереси над всичко. Именно към тая първоначална цел трябва да бъдат насочени нашите усилия. И само тогава чрез възраждането на сплотените народни сили тук в свободното отечество ние ще бъдем в състояние да помогнем на останалите вън от него наши сънародници, като заедно с моралната подкрепа, която очакват от нас, им вдъхнем и вярата в по-доброто бъдеще на целокупния ни народ.
Със съкращения от: „В кои земи е живял и живее българският народ“, Проф. Петър Мутафчиев, Комитет за Културното повдигане на Видинския край, Видин, 1929 г.
Снимка: Петър Мутафчиев (1883-1943); petarmutafchiev.nbu.bg
