По-добре да липсваш на хората, отколкото да им досаждаш ~ Едуард НОРТЪН

„Аз не съм длъжен на никого нищо да доказвам. Отлично усещане.“

Едуард Нортън е роден на 18 август 1969 г. и е най-голямото от общо три деца. Неговият баща е адвокат по екологично право и бивш федерален прокурор към администрацията на президента Джими Картър. Майка му работи като учителка.

Още по време на следването си в Йейлския университет, където учи астрономия, история и японски език, посещава много театрални курсове. Дебютът му в „Първичен страх“ прави силно впечатление - още с първата си роля печели „Златен глобус” и номинация за „Оскар“.

„Всички казват обичам те“,„Народът срещу Лари Флинт“, „Американска история Х“, „Боен клуб“, „Небесно царство“, „Илюзионистът“, „Цветният воал“ са само част от филмите, в които Едуард Нортън създава емблематични образи, които се помнят с години.

Актьорът е известен с нежеланието си да приеме статуса си на знаменитост. Времето си, извън актьорството посвещава на различни благотворителни активности, като подобряване качеството на живот в общностите с ниски доходи. Член е на управителния съвет на Фондацията „Ентърпрайс” - непечеливша организация, организираща строежа на евтини жилища. Добре известен е и с подкрепата си за различни екологични проекти.

Моята кариера започна с театъра, и именно там прекарах младите си години. В качеството си на контрольор на билети, разбира се.

Аз съм един от тези актьори, които лъжат за възрастта си в друга посока. Всъщност съм на 27 години, но искам да играя по-възрастни персонажи и затова лъжа, че съм по-голям.

Винаги съм чувствал, че актьорството е бягство – сякаш имаш секретен ключ до всички врати и разрешение да се влезеш и да се накиснеш във всяко едно царство. Наслаждавам се на този свободен пропуск.

Славата е по-разрушителна от ръждата.

Не се лаская - не съм учен, нито съм експерт по консервацията.

Аз съм в тази индустрия не заради някакви пари или някаква слава. А за възможността да преживея различни животи, превъплъщавайки се в съвършено различни хора.

Ако някога ми се наложи да спра да използвам метрото, ще получа сърдечен удар.

Понякога ме наричат умен актьор. Аз не разбирам, какво означава това. Харесва ми да работя с умни хора.

Не знам, какво би ми изпълнило живота, ако не беше актьорството. Аз просто обичам филмите.

Винаги съм гледал на актьорството като на емпатичен акт. Което не трябва да се бърка със съчувствие. Това е опит да влезеш в определена емоционална или мотивационна реалност и да се опиташ да разбереш за какво става въпрос, за да можеш да я представиш.

Не мисля, че хората са в правото си да очакват, че всичко, което направиш, ще бъде еднакво добро.

Винаги съм смятал, че светският блясък е доста корозивен. Не само за качеството ти на живот, но и като човек, който владее екраните. И без това е достатъчно голям товарът от очакването на публиката за героя, който трябва да им представиш. Да не говорим, че хората често те припокриват с персонажите, което е голямо бреме. Не трябва да има такова замърсяване между актьора и между неговата работа, но това се случва непрекъснато.

Ако допуснеш публиката да ти е критерий, може да останеш лошо наранен. Достатъчно съм се напатил.

Всички хора са пълни с противоречия. Никой не може да бъде лесно редуциран, така че харесвам герои, в които има противоречиви импулси или нюанси на двусмисленост. Това е забавно и е забавно, защото е трудно.

Не мисля, че един филм трябва да дава отговор. Той би трябвало да провокира въпроси.

Независимите филми са институционализирани на практика. Всяко студио си има бутиков арт отдел.

Всеки човек е уникален. На мен ми харесват многостранни персонажи, които да изобразиш е интересно и сложно.

Много ми е интересно да наблюдавам как хората проявяват своите емоции. Често техните постъпки са пълна противоположност на това, което действително чувстват.

Всичко опира до баланса. До намирането на баланса между интелектуалната част от мозъка и онази, отговарящата за импулсивната креативност, която се ражда от хаоса, вихрещ се в нас. Частта с актьорството и перфекционизма може да бъдат доста изтощителни, но спонтанността може да е много радостна. Всичко е в управлението на тези два аспекта, които определят съществуването ни.

Животът е като покер - рискована история. Не е нужно да се избягва риска. Трябва да се изправиш лице в лице с него.

Аз не знам, дали съм бил въобще дете. В детството си бях твърде сам, потопен в собствените си фантазии. Обожавах комикси, кино, музика.

При хората от моето поколение кризата на средната възраст започва след двадесетте.

Не можете да правите всичко за всички и не винаги можете да се занимавате с твърде широк спектър от дейности. Аз обръщам внимание само на нещата, които наистина ме интересуват. Дали ме трогват? Интересни ли са ми? Карат ли ме да мисля? Когато се сблъскам с нещо, което ме провокира по един обезпокоителен начин, то ме привлича.

Аз не съм длъжен на никого нищо да доказвам. Отлично усещане.

По-добре да липсваш на хората, отколкото да им досаждаш.

Идва ново поколение от хора, които ще формират нов вид взаимоотношения, нови идеи и с нови каузи, които ще подкрепят в желанието си да променят света. И тез хора няма да го направят по начина, по който нашите родители са го правили.

Социалната мрежа не са я създали точно за това да съобщаваме на света какво сме яли на закуска.

Woody Allen, Drew Barrymore, and Edward Norton in Everyone Says I Love You, 1996