Умираме, така и нищо не разбрали - кои сме ние и защо сме тук ♥ Андрей МИРОНОВ

За погубената човешка близост и безпътицата в отношенията между най-близки хора - монологът на Андрей Миронов и неговия герой от филма „Фантазиите на Фарятиев“ (1976 г.) по мотиви от едноименната пиеса на Ала Соколова.

Андрей Александрович Миронов (1941 ~ 1987)

Ние се измъчваме от дребни, никому ненужни проблеми, прахосваме своите мисли и чувства напразно, откакто сме се родили все гледаме в краката си, само в краката. Спомнете си как от малки ни учат: „Гледай си в краката… Гледай да не паднеш…“

Умираме, така и нищо не разбрали – кои сме ние и защо сме тук.

А междувременно някъде дълбоко в нас живее един стремеж - натам, към висините, у дома! Към онзи далечен свят, откъдето сме дошли. И където живеят такива хора, същите като нас. Само че те са у дома си и са щастливи. Дори ми се струва, че понякога мислят за нас. Много ни съжаляват. Не го ли чувствате и вие? Не сте ли изпитвали подобно чувство, че някой ви жали и ви чака?

Защо влюбените гледат звездите? Защо така ги привлича небето? И то се разтваря пред тях, като вратите на безкраен, близък свят. Защо като деца ни се присънва как летим? А после, приближавайки старостта сънуваме, че пропадаме ниско, че стремително падаме. О, това е ужасно чувство! Но вие изглежда още не сте имали подобен сън.

Защо в сънищата си говорим съвършено свободно на езици непознати за нас? Защо виждаме така бистро удивителни пейзажи и структури, които сякаш познаваме, а никога не сме зървали наяве? Защо?

А чувствата, изпитани насън - необикновени, ярки, страстни, които забравяме през деня!..

Не ви ли се е случвало да почувствате познати хора, които никога не сте виждали преди? Да ги разпознаете като стари приятели, просто по едно движение, по мириса?..

А думите, отправени към нас, които никой не е изричал!.. Нас ни викат, молят за помощ, предупреждават ни за опасности… Десетки, стотици гласове. Откъде? Те са в кръвта ни.

Ако не беше всичко това… Ех, ако не беше! Нима би си струвало да се живее такъв кратък живот, кратък като миг? Но в този един малък живот ние се раждаме и умираме десетки пъти за много други хора… Какво е това? Кажете ми!.. Нима са фантазии? Но те са по-големи от целия живот. Защо ги убиваме? Та нали те живеят в нас по някаква причина?

Погледнете хората. Щяха ли да се обиждат един друг, да се измъчват, ако знаеха за това? Ако знаеха, че всички са едно цяло?

Ако помнеха, че животът им е толкова кратък и отгатнеха собственото си желание да съзрат този далечен свят.

Всички наши нещастия са кратковременни.

Нашите деца или внуци, или правнуци, те ще разберат това.

Те ще отсеят всичко дребнаво. Повярвайте ми, те ще се обичат.

А на своите деца ще казват: „Не си гледай в краката, вдигни глава!“

Превод от руски: WebStage
Източник: sobiratelzvezd.ru
Снимка: Андрей Александрович Миронов (1941-1987)